Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (20)

Глава двадесета

Силвия пристигна, облечена с клин и дълга туника, която някак все пак успяваше да подчертае формите й. Макс я прегърна през краката, демонстрирайки необичайна привързаност.

— Джими мама!

— Здрасти, миличък. Готов ли си да ходим на мол? — Тя приклекна до него. — Ще ти вземем костюмче. Няма ли да е хубаво? Джими чака в колата.

Макс излезе и махна на Джими. Луиз събра обичайния си арсенал купички, пелени и кърпички и закрепи седалката на Зоуи отзад в джипа на Силвия. Единственият признак за промяната във финансовите обстоятелства на Силвия бе колата й.

Някога лъщеше от чистота, но сега подът бе покрит със зърнени закуски и парченца сушени плодове. Преди да уволнят Джейк, Силвия навярно я бе давала за професионално почистване.

— Как върви с мъж вкъщи по цял ден? — попита Луиз.

Силвия сложи седалката на Макс до тази на Джими.

— Моето момиче, пълна бъркотия е. Връщам се всеки ден от работа, чинии навсякъде, играчки на пода, пране прелива от кошовете… А нямам сърце да му се развикам, защото е постоянно депресиран. Справя се добре с Мади, но да гледа бебе по цял ден, не му понася изобщо. Не ми се щеше да я оставям с него днес, но тя вече спеше, когато стана време да излизам.

— А какво прави той по цял ден?

— Моля ти се. Забравяш как е с малко бебе. А и мъжете не могат да вършат повече от едно нещо едновременно. Отчаяно си търси работа онлайн. Даже звъни на приятели от университета. Изведнъж мъжът ми започна да разбира от нетуъркинг. Но сега оценява през какво съм минала. Попита ме как не съм се побъркала с Джими като бебе. Казах му „вино и «Дните на нашия живот»“.

— Ами. По-скоро кафе и кримки.

— Скъпо лате от „Старбъкс“. Натоварвах Джими в колата и отивах там всяка сутрин.

Силвия излезе на заден от алеята.

— Значи, трябва да ходиш на сватбата на Брендън. Боже, не мога да повярвам, че се мести тук.

— И аз. Най-лошият ми кошмар.

— Стига. Няма да е толкова зле. Може да помага с децата. Ще ти дава повече време.

— В понеделник ще дойде да ги гледа Мари. Ще трябва да й платя, но поне няма да ми натяква за родителските ми умения.

Луиз хвърли поглед през рамо. Макс и Джими се удряха, а Зоуи зяпаше през прозореца. На Луиз й трябваше помощ с тях, но в същото време не искаше да ги дели с Брендън.

— Трябва да се възползваш максимално. Накарай го да ги взема през уикенд или нещо такова. Може да ти се отвори време за срещи с ягодовия ти фермер. Дано си му се обадила за понеделник.

Силвия размърда многозначително вежди.

— Не, просто ще отида да напазарувам. Това засега е достатъчно вълнуващо.

Луиз искаше да види Сал, но се беше убедила, че ходенето до магазина е по-важно. Всичко им свършваше. Тази сутрин си беше измила зъбите с пастата на децата, с аромат на синя дъвка, защото нейната беше свършила. Малко гласче й нашепваше, че може би просто се страхува от нова връзка, но тя го заглуши. В мола Силвия като по чудо откри паркомясто до вратата. Излязоха и се упътиха към магазина за смокинги.

— Макс има ли си обувки? — попита Силвия.

— С Човека-паяк и с автомобилите от „Коли“.

— Мда, така няма да стане. Ще вземем под наем. Освен ако не искаш да купиш чифт.

— Боже, не знам.

Луиз се радваше, че Силвия реши да поеме щафетата. Самата тя щеше да остави Макс да отиде на сватбата с маратонките си с вградени лампички. Беше й неимоверно трудно да положи каквото и да било усилие за Брендън.

И защо да го прави? Нищо не му дължеше. Може би щеше да е различно, ако поне веднъж беше пратил издръжката навреме или ако се бе постарал да види децата си през изминалата година, освен за да ги изиска за сватбата си.

В магазина Силвия каза на продавача какво им трябва, докато Луиз пазеше децата да не пипат нищо с лепкавите си ръчички. След като инструктажът приключи, мъжът се скри в задната стаичка и се появи с миниатюрен смокинг и чифт лъскави черни обувки.

— По дяволите, не помня какъв цвят папийонка трябваше да носи и дали да е с жилетка, или пояс — завайка се Луиз.

— Няма значение. Всички така ще му се умилят, че няма да забележат дали си пасва с шаферите.

Силвия показа костюма на Макс. Той заотстъпва назад.

— Не познаваш Брендън. Ще изпадне в истерия.

— Ами, обади му се.

Луиз извади телефона си.

— Силвия, би ли отвела Зоуи по-далеч от папийонките? — Попадна на гласовата поща на Брендън. — Не вдига.

Силвия върна Зоуи в количката й.

— Черна жилетка, черна папийонка. Не можеш да сгрешиш с това.

Продавачът кимна. Извади шивашки метър от джоба си и започна да мери краката, ръцете и кръста на Макс. Момчето не помръдваше и го гледаше ококорено.

— Сега, Макс, трябва да изпробваш тези обувчици тук — каза Луиз.

— Не. — Макс се върна при Джими и двамата се завъртяха около една от стойките за дрехи, преструвайки се, че се обстрелват.

— Макс, ако не дойдеш и не обуеш обувките, няма да получиш сладолед.

— Сладолед!

Джими спря да тича, а Макс отиде да разгледа обувките.

— Не ми харесват.

— Пробвай ги.

Силвия свали щампованите му с Човека-паяк маратонки и натика крачетата му в кожените обувки.

— Стягат! — Макс се измъкна от обувките.

— Имате ли с един номер по-големи?

Продавачът сви рамене.

— Тези са по мярка, сигурен съм.

— Намерете други. Не ме интересува, ако ще да са за възрастен, искам просто да ги носи — каза Луиз.

Той отново сви рамене и се оттегли.

— Мъже… — Силвия завъртя очи. — Джими!

Синът й се опитваше да свали едно палто от закачалката му. Дръпна го отново. Стойката се наклони към него, но вместо да я пусне, той дръпна по-силно. Силвия и Луиз изтичаха да я хванат. Късно. Джими скочи встрани, а стойката се сгромоляса.

Палтата и саката по нея имаха вид на сплескани, натрупани един върху друг трупове. Луиз и Силвия вдигнаха стойката и се заеха да окачат наново палтата. Продавачът се върна с нов чифт обувки. Загледа се в палтата на пода, но нищо не каза.

Силвия взе обувките, оставяйки Луиз да се справи с дрехите.

— Само това ли имате?

— В по-големите размери, да.

Той потрети познатия жест с раменете си.

— Макс, пробвай тези.

Той тъкмо бе облякъл едно мъжко сако. Ръкавите се влачеха по пода. Луиз го взе и го окачи обратно на стойката.

— Стига си се правил на Чарли Чаплин. — Силвия му помогна да се обуе. — Харесват ли ти?

— Да.

— Вземаме ги.

— Петдесет долара — каза продавачът.

— Мислех, че са под наем — каза Луиз.

— Не и тези.

— Добре тогава — отвърна Силвия. — Отиваме в детския кът. Ще се срещнем на етажа за хранене след четирийсет и пет минути. Мисля, че ти стига, за да си намериш рокля.

— Сигурна ли си, че ще се справиш и с тримата?

— Ако възникне криза, ще ти се обадя.

— Щом настояваш.

Луиз забърза към най-близкия магазин за дрехи, опитвайки се да пренебрегне проплакването на Зоуи зад себе си. Звукът ехтеше в ушите й дори след като се отдалечи.

Докато търсеше женските дрехи, Луиз се бореше с гнева си към Брендън. Не би трябвало да я е грижа, че Брендън се жени. Не беше очаквала нищо по-различно и със сигурност не го искаше обратно при себе си. Защо тогава беше толкова разстроена? Защото е сама? По прищявка, извади телефона си и се обади на Сал.

— Ей — каза той. — Виж, съжалявам, че не съм ти звънял. Глупавите ми скъпи ягодови растения измират. Опитвам какво ли не, но нищо не работи. А реколтата от другите, които продавам, вече е готова, така че работя като луд.

— О, извинявай. — Луиз изпусна затаения си дъх.

Беше минала само седмица от срещата им, но тя все така се тревожеше защо той не се обажда или не спира край библиотеката.

— Искам да ме изведеш. Моля те.

— Добре. Не ми се ще да питам, но защо?

— Трябва да ходя на сватбата на Брендън и не искам да си купя рокля за нея. Ако знам, че мога да я облека за среща с теб, ще успея да си избера нещо.

Луиз прехвърли няколко рокли, които й напомниха на полиестерните ужасии на майка й от едно време. Продължи нататък.

— Следващата седмица ще получа първите приходи от ягодите, тъй че, добре, нека да измислим нещо. Съжалявам за сватбата.

— Боже, току-що ми хрумна нещо.

— Какво?

— Ела с мен. Така де, човек винаги може да вземе някого със себе си на сватба, нали?

— Да, предполагам. Не разбирам от етикет.

— Имаш костюм, нали?

— Цял куп. От дните ми на фуклив адвокат.

— Хайде, тогава. Моля те.

— Добре. Даже може да се позабавляваме, да потанцуваме.

Погледът на Луиз попадна на наситеносиня рокля до прасеца.

— Идеално.