Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (32)

Глава тридесет и втора

Луиз излезе на заден от разкаляната си алея.

Беше валяло три дни, което развали плановете на Сал да докара с камион още чакъл. Но вече беше пребоядисал рафтовете и бе заменил линолеума в кухнята с обикновени, но красиви кафяви плочки. Тя го беше възнаградила с лазаня и пай, чувствайки, че никак не е достатъчно. Но той пък сякаш се наслаждаваше на работата. Макс се дивеше на всяко негово движение — от поставянето на плочките до яденето на салата. Сал търпеше всичко с такт и търпение и отговаряше на всички въпроси независимо колко засукани или неуместни бяха те. На Луиз й харесваше Сал да се навърта в къщата. Дори когато бяха в различни стаи — когато тя переше или чистеше спалните, докато той работеше по кухнята, — присъствието му я правеше щастлива. Не искаше уикендът да свършва, но вече беше понеделник, време да се връща.

Като свърна по улицата, Луиз видя табела пред дома на Петигрю. Спря и се зачете.

— Да тръгваме, да тръгваме! — подкани я Макс от задната седалка.

— Само минутка. — Луиз отново прочете написаното, този път на глас: — Подпишете петицията за затваряне на библиотеката. Парти с горене на книги!

— Обичам партита — каза Макс.

Луиз продължи по улицата, карайки бавно, за да може да помисли. Сигурно бе работа на някои от лакеите на Гънд.

По пътя към забавачницата се натъкна на още десетина табели:

„Изгорете «Игрите на глада»!“ „Изгорете «Хари Потър»!“

„Изгорете «451 градуса по Фаренхайт»!“

В библиотеката Хоуп стоеше в кабинката на Силвия и зяпаше нещо през рамото й на монитора.

— Тези откачалки с горенето на книгите си имат фейсбук страница — каза Силвия. — Виж. Не мога да повярвам.

Луиз се отчете с картата си, наля си кафе и влезе в собствената си кабинка. Когато компютърът й зареди, откри страницата. Снимката най-отгоре беше на пламъци, а надписът — „Ако е Библията, четете я. Ако не е, изгорете я“.

„Елате на купона, изгорете книгите.“

Останалите постове бяха списъци с музикални групи и други развлечения.

Щеше да има надуваем замък и клоун. Луиз се облегна назад и притисна пръсти в слепоочията си. Телефонът й иззвъня.

— Дано си си оправила косата сутринта — каза Брю от другата страна.

— Какво? Защо? Кой слага тези табели навсякъде?

— Не знам, но в библиотеката преди обедната почивка ще дойде репортер от Шести канал. Да си знаеш.

— Как са разбрали толкова бързо?

— Аз ги повиках. Нали виждаш, че това ще ви помогне. Хората ще се ядосат и ще застанат на твоя страна.

— Наистина ли мислиш така?

— Никой не обича горители на книги.

— Ще открия кои са тия луди и ще им кажа къде да си приберат табелите — каза Хоуп.

— Тъкмо говорих с Брю. Казва, че идва репортер.

— Тюх, на мен пък часът при козметика ми е утре. Трябва ми малко червило.

Хоуп тръгна към тоалетните с чантата си.

— Показа се нов коментар на фейсбук страницата — каза Силвия. — Бриана Роджърс: „Вие не сте в ред“.

— Тук ли го е написала?

— Така мисля. Дойде сутринта както обикновено.

— Трябва да проверим дали ще остане за интервюто.

Луиз стана от бюрото си и влезе в главното помещение.

На един от компютрите видя Бриана, заобиколена от г-жа Труди, Елоиз и още петима непознати.

— Не могат така — обади се един мъж в работен гащеризон. — Да затворят библиотеката и да горят книги? Това е незаконно, нали тъй?

— Ако съберат хиляда подписа, могат да го пуснат за гласуване — каза г-жа Труди. — Това се опитваме да направим и ние, но сме за библиотеката. Трябват ни подписи, за да включим данъка за библиотеката в бюлетината.

— Къде да подпиша? — попита мъжът.

Всички присъстващи се събраха, за да подпишат петицията на г-жа Труди. Докато привършваха, влезе жена с тежък грим и миниатюрна пола, следвана от оператор. Луиз се върна в служебната зона и обяви:

— Медиите пристигнаха.

Силвия и Хоуп почти я прегазиха, за да стигнат до главното помещение.

* * *

На следващия ден Хоуп пристигна с два часа закъснение, мъкнейки огромната си тенджера под налягане.

— Направих ви прочутите си кнедли с пиле.

Луиз тъкмо наливаше вода в машината за кафе.

— Мирише страхотно.

— Мерси. А закъснях заради лудата съседка Хилда. В двора й има едно голямо сухо дърво. Не може да си позволи да го отреже, щото праща цялата си социална осигуровка на безполезния си син в Александрия. Така и не си намери истинска работа тоя. Има някакво арт студио, Хилда ми показа снимки — не бих дала на майка ми да ги гледа тия неща. Как да е, от дървото нощес паднал клон. Скъсал ми кабелите и нямах ток. Трябваше да викна елкомпанията, а после да звънна на Уинстън да дойде и да отреже всички клони, дето висят над моето място. Писна ми от това дърво.

— Мога да си представя — каза Луиз.

Трябваше й кофеин. Твърде бавно капеше машината.

— Затова докарах пилето и кнедлите, искам да ги науча утре в часа по готварство. Силвия ми е намерила няколко преносими котлона.

— Още ли ще рискуваш гнева на антизумба шефа ни? Дори след като ти каза, че готвенето ти не струва и прочие? — попита Луиз.

— Естествено. Звъннах на Марти Прат, иска да докара някои от приятелките си. Г-н Фоули не може и копче да каже. Пък и ми писна вече от него. Да ме уволнява, ако иска. Сигурно и бездруго ще ходи да гори книги.

Хоуп довлече масичката по-близо до стената, сложи тенджерата си отгоре и я включи.

Лили пристигна и си наля кафе, без да обръща внимание, че Луиз тъкмо посягаше към каната.

Разбърка някакъв изкуствен подсладител и отиде да разгледа тенджерата.

— Моркови слагаш ли му?

— Естествено — каза Хоуп. — Кой прави кнедли с пиле без моркови?

— Хубав цвят добавя — каза Лили.

Хоуп завъртя очи.

— Няма значение как изглежда. Правя храна, не рисувам картина.

Лили сви рамене и отнесе чашата си до регистратурата. Луиз си наля също и започна да тъпче на едно място, за да се посъбуди. Междувременно влезе Силвия.

— Каква е тази божествена миризма?

— Кнедлите с пилешко на Хоуп — каза Луиз.

— А, значи най-после сме достойни.

— Заслужихте си го — отвърна Хоуп. — Признавам, че доста ми беше доскучало, преди двете да пристигнете. Отначало не ми бяхте никакви, ама пооживихте мястото. Хората вече искат да идват. Не мога да стигна до бакалията, без да ме спре някой и да ме пита нещо за библиотеката. Никой никога не го беше правил преди. А това горене на книги много им е бръкнало в здравето на хората. Не съм ги виждала толкова ядосани, откакто Гънд направи оня номер с паркинга за караваните.

— Чакай само да видиш какво още съм планирала. Ще си имаме танцов купон. За деца от тринайсет до осемнайсет — каза Силвия.

— В библиотеката? — почуди се Хоуп, чумерейки се към празния офис на г-н Фоули.

— Децата ми казаха, че в училището няма да има купон до бала през май. А той пък е само за последните два класа. Затова си казах: защо не? Ще ги докара тук. Ще е на книжна тема, разбира се. Мисля си за „Отнесени от вихъра“.

Хоуп поклати глава.

— Едно ще ти кажа, стиска ти.

— Няма да оставя онзи дърт мухльо да ми казва какво да правя. Кога ще обядваме?

— Никой няма да ми пипа тенджерата до обедната почивка. Даже г-н Фоули. Къде е той?

— Г-н Хенри каза, че имал работа извън града. Сигурно нещо, свързано с кози — каза Луиз. — Няма да се върне до утре.

— Хубаво. — Хоуп потупа тенджерата си. — Така и така казва, че не понася готвенето ми.

* * *

По-късно същия следобед Луиз работеше на регистратурата, когато влязоха Бриана, г-жа Труди, Елоиз и Елинор. Всички носеха еднакви неоновозелени тениски.

— Какво мислиш? — попита г-жа Труди, като се обърна, за да покаже и гърба на тениската.

— „Подобрете библиотеките, подобрете живота си. Подпишете. Спасете библиотеките от енорията на Алигейтър Баю“ — прочете Луиз. — Харесва ми.

— Разбира се, после ще трябва да поръчаме нови, когато влезем в бюлетината. Мисля си за „ДА на грамотността. ДА на културата“.

— Колко подписа имате досега? — попита Луиз.

— Не знам точно, защото раздадох листовки на почти всички, за които се сетих. Г-н Джуд в бакалията. Бета във фризьорския салон. Всички пастори на местните църкви. Ще съберем хиляда без проблем.

— Надявам се, защото другите вече твърдят, че ги имат.

— Недей им вярва. Вдигат пушилка. Схващаш ли, пушилка?

Елоиз и Елинор се засмяха. Тениските им висяха до коленете. Сигурно ги бяха поръчали, преди старостта да започне да стопява телата им. Появи се групичка тийнейджъри със зелени тениски върху униформите си.

— Браво, и в училище сте ги носили! — възкликна Бриана и плесна с ръце.

— Ама разбира се, г-жо Бриана. Караха ни да ги махаме в час, но после веднага ги слагахме. Ще ги носим, докато си съберете хилядата подписа — каза високо чернокожо момиче на име Шанте.

Беше една от най-отдадените посетителки, участваше във всяко събитие на Силвия.

Мари се спотайваше най-отзад. Зелената й тениска й стоеше като рокля. Промъкна се покрай другите и стигна до регистратурата, прошепвайки на Луиз:

— Тук мирише на кнедли и пиле.

— Да, Хоуп ги направи. Ела отзад и ще ти дам каквото е останало — каза Луиз.

Мари хвърли поглед към тийнейджърите, но те вече се бяха упътили към секцията с книгите, които ги интересуваха.

— Много бих искала — каза тя и последва Луиз.

— С тези момичета ли движиш сега? — попита Луиз.

— Ами, донякъде. Дават ми да се разкарвам с тях — каза Мари. — Поне не ми се присмиват.

— Хубава тениска — каза Хоуп, когато видя Мари.

— Мерси. Г-жа Труди ги направи. Казва, че щом сме твърде млади да подпишем петицията, трябва да сме ходещи пана.

— Радвам се, че е намерила смислено приложение на тийнейджърите. Искаш ли малко от кнедлите ми с пиле?

— Да, г-жо, благодаря.

Хоуп обра останалото в тенджерата. Имаше точно за една порция, сякаш нарочно я бе пазила. Луиз се върна на регистратурата. Г-жа Труди стоеше до вратата с клипборда си и чакаше да влязат и други хора, за да им проглуши ушите с петицията.

Луиз поклати глава. Добре, че г-н Фоули беше извън града, иначе щеше да я изпъди веднага.