Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (26)

Глава двадесет и шеста

„Алигейтър Баю Газет“ се помещаваше в здание с покрив от нагъната стомана, далеч встрани от пътя. Луиз почука, докато Силвия се опитваше да види нещо през прозореца.

— Ей, какво правите тук?

Брю отвори, с двоен сандвич в едната ръка и телефон в другата.

— Решихме да те кандърдисаме да ни помогнеш — каза Луиз.

Едва когато го изрече, осъзна, че е използвала един от тукашните изрази. Превръщаше се в местна.

Брю сякаш не обърна внимание.

— Тъкмо приказвах с кмета. Карат шефа на полицията да напусне, опитвах се да разбера защо. Оказва се, че някои негови подчинени твърдят, че създавал враждебна атмосфера на работа. Даже снаха му не може да търпи злото старче. Но кметът не иска да ми дава подробности. Влизайте, влизайте. Не е много, но си е дом. Останалата част от сградата е склад за преразпределение на стоки. На мен ми дадоха това ъгълче.

Офисът едва побираше две бюра. На едното имаше компютър, а другото беше отрупано с листове и тефтери.

Бежовите стени, сякаш непребоядисвани откакто сградата съществуваше, бяха покрити с едностранични комикси от вестника и снимки в рамки от ранните дни на градчето, сред които и на мъж с огромен щръкнал мустак, застанал пред купчина дървесина, висока поне пет метра.

Силвия и Луиз се настаниха на свободните столове. Брю остави сандвича си върху няколко вестника и седна пред компютъра си.

— Трябва да включим данъка за библиотеката в бюлетината.

— Според устава на енорията, ако имате хиляда подписа, може да включите каквото искате в бюлетината — каза Брю.

— Наистина? Е, това е полезна информация, която можеше да споделиш с нас на срещата — каза Силвия, откръстоса крака и заби токчетата на черните си ботуши в пода.

— Толкова бързо отпрашихте, че не можах нищо да ви кажа. Освен това мислех, че приятелят ти, ягодовият фермер адвокат, може да знае.

Луиз не се изненада, че Брю знае за нея и Сал.

— Едва ли е чел устава.

Брю си взе сандвича и отхапа.

— Да, едва ли. Така и така не можете да го направите сами, защото сте обществени служители. Мога да приканя хората в редакторската си колонка. Ще имате подкрепата на тримата ми читатели.

— Благодаря — отвърна Луиз.

Брю поля хапката си с кафе от брандирана порцеланова чаша.

— Нали помните всички онези хора на срещата, които се изредиха да говорят против предложението?

— Загрижените граждани, да…

— Сигурно и нещо друго ще измислят, ако действате отново. Последния път, когато данъкът беше в бюлетината, напечатаха някакви полуграмотни листовки и ги раздадоха из паркингите за каравани. Естествено, никой в библиотеката нищо не направи, по онова време бяха само Крачун и Малчо — директорът ви и помощникът му, а явно не са давали пукната пара какво ще се случи. Трябва да използвате методите на противника. Разпространете информация.

— Г-жа Труди може да го направи. Може да основе някаква организация с нестопанска цел, „Приятели на библиотеката“ или нещо такова — предложи Силвия. — Така ще може да събира пари и да информира хората.

Брю кимна.

— Не подценявайте старата кукувица. Ще се захване с Гънд и шайката й, без да й мигне окото.