Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (98) (Знакът на хилядолетието)

Епилог

В лето Господне 1999-о Земята продължаваше да се върти около оста си, също като през последните 4.5 милиарда години, по вечен път, определен много преди да се роди Слънчевата система, много преди от милиардите експлодиращи звезди да се образува вихреща се мъглявина от кипящ газ и да се превърне в нашата галактика — Млечния път, много преди цялата вселена, безкрайна маса от свръхтежка материя, да започне да се разширява след най-феноменалното и уникално отделяне на галактическа енергия в космоса.

Планетата Земя продължаваше да се върти и при наближаването на новото хилядолетие продължаваше да излъчва алената енергия на хиляди дигитални часовници, отброяващи последователността от числа, която щеше да доведе до пълния планетарен синхрон с една далечна форма на живот, за която никой от участвалите в това историческо разследване учени дори не бе подозирал, защото тя бе съществувала много преди всичко друго, известно на човечеството, и можеше да продължи да съществува много след като Слънцето в края на живота си се разширеше и погълнеше Земята, за да се свие в черна маса от тежки метали.

В дните след като Камерон Слейтър обяви най-важното откритие в историята на доколумбовите проучвания и в храма на Киник Ахау, и в Паленке закипя оживена дейност. Всичко се ръководеше от четиримата учени, които заедно бяха намерили ключа към постигането на галактически синхрон. Докато дните до 01.01.00 изтичаха и прибавяха нови йероглифи към картуша, Камерон продължаваше с приготовленията дълбоко в Храма на надписите. Не само че тленните останки на Пакал Вотан бяха върнати в каменния саркофаг, точно както преди 1200 години, но и в съответствие с ежедневните вируси бяха оставяни и съответните жертвоприношения.

Часовниците на хилядолетието замръзнаха по цялата Земя, когато в едно малко лондонско предградие, наречено Гринуич, настъпи полунощ на 31-ви декември. Последователността от числа, необходима за пълен планетарен синхрон, обля небесата от Вашингтон до Сеул, от Токио до Рио де Жанейро, от Сингапур до Москва, от Делхи до Париж. Видимата енергия се разпространи из галактиката и потвърди състоянието на готовност, съответстващо на неотдавнашните събития, разиграли се в далечния храм на полуостров Юкатан, и отговарящо на подобна комбинация от числа от доскоро неизвестна планета, отдалечена на 149 светлинни години от Земята.

Хиляди синхронизирани часовници показаха последната поредица от числа, хилядолетието завърши и затвори Великия цикъл, тринайсетия бактун. Небесата се изпълниха с друг вид енергия, неизмерима от човешки уреди, която с невъобразима скорост запулсира из галактиката, пресече границите на времето и пространството, премина през огненото ядро на Слънцето и с абсолютна точност достигна до третата му планета.

Камерон и Сюзан седяха на стъпалата на Храма на надписите и чакаха. Отначало проблесна ослепителна светлина, като от хиляди автомобилни фарове, само че много по-мощна и топла, ала не от топлина, която се свързваше с висока температура. Сюзан я усети в себе си и тя сгря душата й, докато светлината я обгръщаше, скриваше всичко наоколо, поглъщаше джунглата, варовиковите сгради, самото небе.

Сетне я връхлетя видение от много далечното минало, последвано от второ и трето, вече по-скорошно, и накрая четвърто отпреди десет години. Спомените не спазваха определена последователност, редуваха се като на видео, превъртано на бързи обороти, но много по-светкавично и далеч по-ясно, защото всеки носеше свои собствени чувства. Сюзан изживя всички, но не както си ги спомняше, а както действително се бяха случили, без лични предубеждения, завист, алчност или гордост, които да изопачат реалността. Видя болката, която съзнателно или не, беше причинявала на други. Изпита щастието, което бе раздавала през живота си. Но я вледени ново усещане, защото сега съдеше не само делата и думите си, но и самите си мисли. Всъщност в тази мъглява съдебна зала мислите носеха много по-голяма тежест от делата, защото болката и радостта изглеждаха по-силни, по-ясни.

Обзе я всепоглъщащо чувство за вина, носещо силата на хиляди кошмари, не само от самите постъпки, но и от това, че вижда резултатите от делата, думите и мислите си за другите хора. Виденията й идваха на различни равнища, доминирани от зрителните спомени за живота й, но точно под тях следваха моменти от живота на други. Някои видения бяха приятни, защото често беше реагирала от любов, без мрачното було на егоизма, гнева и алчността. Но други изгаряха мозъка й като нажежени до бяло игли, които бавно се въртяха в нея. Видя последствията от прекъснатите връзки с приятели, от неизпълнените обещания, от суровото си отношение към студентите, от незачитането на родителите си. Със свръхестествени подробности видя всяка възможност в живота си, в която можеше да направи добрина на някого и не я бе направила, от бездомника на тротоара, от старата вдовица, която просто искаше компания, до дискоса в черквата, в който понякога пропускаше да остави пари. С ужас видя как бездомникът се самоуби след нейната нравоучителна реч да си намери работа и да престане да скита. Угризенията я разкъсваха, ядяха месата й като хищник. Не, като рак, защото я разяждаха отвътре. Сърцето й молеше виденията да престанат, когато видя, че старата вдовица се връща в апартамента си разбита от скръб всеки път, щом Сюзан се престореше, че не си е вкъщи, за да не си губи времето в празни приказки с нея. И имаше още безброй неочаквани видения, които я потресоха — видения от училище, от детството й, от първите дни на брака й, от бременността й, от съдебния процес, когато отвеждаха Ханс Кървавата брадва от залата. Засрами я радостта, която бе изпитала тогава — радостта от възмездието, което бе постигнала.

Откри, че няма къде да се скрие от тези мъчителни спомени, няма къде да избяга, няма как да обясни или да се оправдае, няма как да се извини. Имаше само безусловно приемане на делата й, само вина или радост, две чувства, които се вплитаха в безкраен цикъл, докато животът й, както се казва, прелиташе пред очите й.

Вихрещата се мъгла, подобна на онази от нощното й преживяване в храма на маите, се въртеше все по-бързо и по-бързо. Небесното торнадо профуча през нея и не само разкри всичко лошо в живота й, но и го извлече като филтър, пречисти злините, без да докосва доброто. Всяко мъчително видение се следваше от усилващо се чувство на облекчение, на прошка, на възродена надежда, на обещание за промяна.

Едва тогава, след като разумът и душата й се пречистиха, след като мислено изкупи всеки свой грях, лоша дума или мисъл, след като цялата й същност придоби детска невинност, Сюзан беше готова за новата стъпка, за следващото видение, което й донесе неописуем покой и ликуване. Тя усети около и в себе си могъщо присъствие, което я изпълни с пълна хармония, с абсолютен молекулярен синхрон. Усети и присъствието на Том и Ребека, но споменът за тях вече не я измъчваше. Той се въртеше около нея като свръхестествена мъгла, окуражаваше я да продължи напред, да изживее живота си, да запомни този миг, да запази невинното състояние на душата си.

Мъглата започна да се разсейва като утринни изпарения, чезнещи под слънчевите лъчи, докато накрая останаха само чистите, покрити със звезди небеса и ведрата серенада на джунглата. Сюзан седеше до Камерон Слейтър на стъпалата пред Храма на надписите в Паленке.

Двамата се спогледаха. Не знаеха какво да кажат и как да го кажат.

— И ти ли?… — започна тя.

— Да — стисна ръката й Камерон. — До последната мисъл.

Изправиха се и впериха очи в древните развалини, сред които бяха разпънати бели палатки. Хората вървяха като замаяни и гледаха към звездите. От една палатка излязоха Трой Рийд и неколцина от хората му, заозъртаха се и също вдигнаха лица към космоса.

— Погледни ги, Камерон. Погледни всички.

— И те са го преживели.

Сюзан си погледна часовника, удивена, че толкова дълбоко, разтърсващо преживяване е продължило само минута, по-точно една минута и една секунда, макар че не бе сигурна откъде го знае. Просто го знаеше, знаеше и че го знаят всички други. Замръзналите числа на часовниците на хилядолетието по света бяха последната стъпка, задействала постигането на галактически синхрон с далечната цивилизация. Или не бе просто цивилизация?

— Ами другите? — попита тя. — Мислиш ли, че всички… да. — Сюзан внезапно осъзна, че също като ежедневното глобално блокиране на компютрите, това събитие е докоснало всяко кътче на света. — И всички други. Но как е възможно да го зная?

— Пълен хармоничен синхрон — отвърна Слейтър, чийто поглед също се рееше в далечината. — Маите са го знаели от хиляди години. Сигурен съм, че навремето го е знаел и всеки човек на планетата, в края на последния Велик цикъл, точно както сега ние. Но само някои цивилизации са били в състояние да съхранят този небесен дар, това видение, това пророчество. Останалите навярно са го изгубили след няколко поколения или още по-рано.

— Смяташ ли, че този път човечеството ще го запомни?

Археологът сви рамене.

— Кой знае. Но съм убеден, че утре ще има хора, които ще предложат логично обяснение на това събитие и ще се опитат да го отхвърлят. Някои ще се съгласят с тях, други не, и ще приемат истинското послание. Много религиозни групи също ще вложат свой собствен смисъл в случилото се, ще се помъчат да вместят фактите в собствените си вярвания, макар да подозирам, че до известна степен ще са прави. Нещо в мен ми подсказва, че преживяното тази нощ е от свръхестествен характер.

— И на мен. Само нещо всемогъщо би могло да предизвика такова самооценяващо видение от глобален мащаб… дори знаех чувствата на хората, предизвикани от моите постъпки.

— Да — отвърна той. — И някои от тях не бяха приятни. Но може би… може би не е било свръхестествено. Може би на онази десета планета живее толкова високо развита цивилизация, че не сме в състояние да си я представим и затова търсим други обяснения.

— Възможно е — разнесе се зад тях женски глас.

Те се обърнаха. Хванати ръка за ръка, по стъпалата се спускаха Ишигуро и Джаки. Сюзан съвсем бе забравила за тях. Астрофизиците бяха разположили уредите си на върха на храма, най-високата сграда на километри наоколо. Сега двамата седнаха до тях. Лицата им излъчваха същото неземно сияние като лицето на Камерон Слейтър, а несъмнено и нейното.

— От научна гледна точка — каза Ишигуро Накамура, — методите за установяване на контакт с извънземни са на по-малко от петдесет години. Като се има предвид възрастта на вселената, ако друга цивилизация е успяла да засече сигналите ни, тя най-вероятно е много пред нашата, навярно с хиляди години. Ако вземете постигнатото през последния век и го екстраполирате след едно хилядолетие, веднага ще видите защо, в сравнение с техния, нашият свят би изглеждал като в каменната ера.

Джаки кимна.

— И дори хиляди години са нищо. Някоя цивилизация може да е съществувала много по-дълго и да е развила науки, за които не се досеща даже фантастиката, като в онези митове на маите, които ти ни разказа.

— Психоконтрол, пътуване до други галактики без помощта на днешните несъвършени механични средства — рече Камерон. — Ето какво са развили класическите маи. Галактическите пратеници като Пакал Вотан са осъзнали този невероятен дар и са го използвали, за да създадат цяла цивилизация.

— До идването на европейците — навъси се Сюзан. — Тяхната жестокост им е попречила да го разберат и вместо това са палили, поробвали и опустошавали.

— Но синът на Пакал го е предвидил и е издигнал таен храм, за да опази дара от варвари като Диего де Ланда, който изгорил толкова много документи, толкова много история… — Слейтър погледна нагоре към стълбището, към храма на върха на пирамидата.

— Какво ще се случи с тайния комплекс в Петен? — попита Джаки.

— Той изобщо не е съществувал — отвърна Сюзан. — Отново е в ръцете на законните си собственици. Един от жреците остана жив, но нещо повече, всички в селото са преживели същото като нас. И са получили дара, за да го съхранят за още пет хиляди и двеста години.

Ишигуро се намръщи.

— Но не трябва ли да им осигурим някаква закрила, за да сме сигурни, че традицията няма да се изгуби?

Камерон се усмихна и поклати глава.

— Тъкмо напротив, приятелю. Този храм навярно е най-големият шанс на нашия свят да запази дара за бъдещите поколения, защото ще остане чист, без изопаченията, с които най-вероятно ще го изпълнят наследниците ни. Гарантирам ти, че по-голямата част от света ще забрави случилото се днес само за стотина години, а смътният спомен ще оцелее най-много пет века. Но при маите този дар е оцелял повече от пет хилядолетия и ако не им пречим, ще оцелее още толкова. Ако се опитаме да им помогнем, ще направим същото, каквото преди петстотин години са направили испанците. Повярвай ми, най-добре е да ги оставим на мира.

Ишигуро не изглеждаше убеден.

— Какво ще попречи на други терористи да плячкосат храма?

— Воините на маите се справиха с терористите за минути, както навярно са побеждавали и други нашественици през вековете. Пазят го още от издигането му през шестстотин и деветдесета. Това са над хиляда и триста години. Коя друга цивилизация е съществувала толкова дълго? Нашите Съединени щати са създадени едва преди двеста години. Как бихме могли да им помогнем, след като сме тук от толкова кратко?

Японският учен кимна.

— До този момент не бях разглеждал нещата в тази светлина.

— Така е с повечето хора — отвърна Камерон. — Още от раждането ни са ни учили да разсъждаваме от гледна точка на следващите десетина-двайсет години. Маите мислят за следващите хилядолетия. Вземете например онзи храм в джунглата. Построен е преди тринайсет века и плочите все още се отварят и затварят с механизми, функциониращи толкова гладко, все едно са създадени вчера. Това е чуждо на нашия начин на мислене. Най-добрите ни автомобили и уреди имат десетина-петнайсет години живот и изискват постоянно поддържане. Нашата техника не издържа изпитанието на времето. Това е отражение на обществото ни. Всичко е като бърза закуска — искаш го веднага, получаваш го веднага, но не за дълго. Това обаче няма значение, защото винаги можеш да получиш ново. Абсолютно съм убеден, че не можем да предложим на маите никаква помощ, за да съхранят дара, който получихме днес. Трябва да ги оставим на мира, това е най-доброто, което сме в състояние да направим в замяна на днешното пречистване на душите ни.

— И ще стане точно така — каза Сюзан. — Унищожени са всички документи, съдържащи онези координати. Онзи ден научих, че подкрепленията, които преди две седмици ни пратиха, са били със завързани очи, за да не видят точното местоположение на храма. На пилотите било казано, че тюлените провеждат учение заедно с компютърния отдел на ФБР. Що се отнася до лекарите в селото, те изобщо не са зървали комплекса. Тайната е запазена — дотогава, докогато ние решим да я запазим.

— Светът поне получи снимките на десетата планета — рече Ишигуро. Образът на планетата, наречена Мая, украсяваше кориците на много списания по света, включително „Нюзуик“, „Тайм“ и „Ю Ес Нюз & Уърлд Рипорт“. — Сега астрономите имат конкретна информация, на която да се опрат в търсенето си на извънземен разум.

— Проблемът е — прибави Джаки, — че с днешната техника можем само да наблюдаваме. Не сме в състояние да пращаме сигнали, защото с тази скорост те ще стигнат до Мая за повече от сто четирийсет и девет години.

— Те обаче притежават способността да общуват с нас — отвърна Камерон. — Ако поискат да го направят. Както с ежедневните си предавания или по начина, по който са сканирали нашите часовници на хилядолетието.

Сюзан се усмихна.

— Като става дума за техника, вчера Рийд ми каза, че в НАСА разработвали проект за пътуване до Мая.

Ишигуро се намръщи.

— Как? Та ние едва стигнахме до Луната, а проектите за полет до Марс още са на чертожната дъска.

Сюзан сви рамене.

— И през шейсет и първа ни се струваше, че полетът до Луната не е възможен. И все пак осем години след това кацнахме там.

Камерон вдигна вежди.

— Това определено ще донесе единство на света, както донесе единство на нацията през шейсетте.

Четиримата замълчаха, замислени за възможностите на такъв проект.

 

 

След два дни Камерон и Сюзан бяха откарани на недалечно летище, откъдето с военен самолет отлетяха за Ню Орлиънс. В столицата на Луизиана взеха редовен полет за Вашингтон. Сутрешните вестници вече бяха пълни с предположения за смисъла на свръхестественото глобално събитие, включително няколко статии за Мая, новооткритата планета в южното съзвездие Кентавър.

Всеки — от радикалните религиозни групи и държавните ръководители до телевизионните водещи — имаше свое мнение и повечето бяха абсолютно противоречиви. Сюзан и Камерон не се изненадаха, че новините за събитието се конкурират с първоначалните резултати за последиците от проблема „2000“, които не бяха толкова лоши, колкото се опасяваха всички. Някои системи бяха издържали, други — не. Най-тежко бе в страните от Южна Америка и Средния изток, но положението бързо се оправяше. Специалистите от компютърната промишленост смятаха, че проблемът ще бъде забравен за по-малко от половин година.

— Нали ти казвах — посочи към статиите във вестника Камерон. — Всеки тълкува събитието по различен начин и това само ще изопачи действителния му смисъл.

— И никога няма да разберат колко малко ни е оставало до пълното унищожение — отвърна Сюзан, спомнила си последните два йероглифа, които бяха разшифровали в предпоследния ден от старото хилядолетие. Те предупреждаваха, че неизпълнението на получените до този момент инструкции ще доведе до пристигането на нов галактически пратеник.

— Очевидно имат достатъчно хляб за предположения. Вече набират скорост с откритието на японците и събитието отпреди две нощи.

— Какво ще правиш от сега нататък? — попита тя, загледана през прозореца към скритите в облаци блата около Ню Орлиънс.

Камерон Слейтър взе ръката й и я целуна.

— С малко късмет нашите имена изобщо няма да се появят във вестниците, което означава, че ще можем да се върнем към нормалния си живот. — По единодушно искане на учените Съединените щати и Япония се бяха договорили да не разгласяват имената им пред медиите. Двете държави бяха запазили файловете с цялата информация за храма на полуостров Юкатан в две времеви капсули. Едната се съхраняваше в Белия дом и нямаше да се отвори през следващите пет хилядолетия. Другата беше заровена на тайно място в Япония.

— Нормален живот ли? — въздъхна Сюзан. — Звучи прекалено хубаво, за да е истина.

— Мисля, че все пак бихме могли да опитаме, нали?

Тя се вгледа в тъмните очи на Камерон и се усмихна.

За пръв път от две години чувстваше душата си в мир. Нормалният живот й се струваше достижим и Камерон Слейтър определено бе човек, с когото можеше да го сподели.

Без да престава да гледа през прозореца, Сюзан Гарнет хвана ръката му и я притисна към сърцето си. Облаците се простираха до пламтящия хоризонт и утринното слънце огряваше с лъчите си новото хилядолетие.