Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (55) (Знакът на хилядолетието)

5

Ишигуро Накамура вече не си чувстваше краката от изнемога, а Луис все така неуморно продължаваше да проправя път през джунглата под ръководството на Джаки. Тя следваше гватемалеца на почтително разстояние от въртящото се мачете и хвърчащите клони. Зад нея с помощта на Порфирио куцаше Куоши. Ишигуро вървеше последен и мъкнеше два пъти повече от нормалния си багаж заради изкълчения глезен на бизнесмена.

Раменете му пулсираха. Капки пот пареха очите му. По краката му се лепяха кърлежи и други насекоми въпреки репелента. Джаки и Куоши имаха същия проблем. Луис и Порфирио обаче изглеждаха невъзмутими.

Пътуваха от ранни зори. Вече бяха изминали близо три километра и според сателитния приемник на Джаки трябваше да са ужасно близо до целта.

„Дано си струва“ — помисли си той, като продължаваше да крачи, прекалено изтощен, за да се любува на местната флора. Гигантските дървета наистина криеха цяла екосистема, пригодена за живот почти без слънчева светлина. От падналите дънери растяха буйни папрати. Пъстри орхидеи и други цветя пълзяха по дърветата сред завеси от висящи лиани и мъх. Но за доктора от Станфорд те бяха просто джунгла. Първоначалното му възхищение от девствената тропическа гора бързо се превърна в умора и раздразнение. Като че ли значение имаше само следващата му крачка, после още една, бавното напредване през дерета, мангрови гори, потоци, приближаването към координатите, получени в резултат на сателитно триангулиране, което му се струваше сякаш преди цяла вечност.

Астрофизикът дълбоко си пое дъх и топлият въздух опари дробовете му. Дишането му причиняваше болка, но той я изтърпя и си погледна часовника. До целта им оставаха по-малко от трийсет минути.