Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (3) (Знакът на хилядолетието)

2

Вашингтон

Полуавтоматичният „Валтер“ побираше седем патрона, но Сюзан Гарнет вкара в пълнителя само един. После свали предпазителя и вкара патрона в цевта. Без да докосва спусъка, тя остави халата да се свлече в краката й и влезе във ваната.

Тъмномаслинената й кожа незабавно настръхна от хладката вода. Тя дълбоко си пое дъх, наложи си да се отпусне и внезапно откри, че я изпълва странен покой.

— Скоро — промълви Сюзан и котешките й очи се насочиха към снимката, поставена на малката лавица над тоалетната. — Скоро вече няма да има значение.

Малкото оръжие съвършено лягаше в дясната й длан. Ръката й дори не трепваше. Това бе оръжието на покойния й съпруг, агент от министерството на финансите — той винаги го носеше в кобур на глезена си. Със същия „Валтер“ я беше учил да стреля. Добре смазаната му повърхност отразяваше лампата, докато Сюзан бавно насочваше дулото към тавана, преди да го допре под брадичката си. Спомняше си, че мъжът й й бе разказвал за свой колега, самоубил се „по правилния начин“. Направил го във ваната, за да не цапа жилището си. Освен това заредил само един патрон. Когато го изстрелял, гилзата изхвърчала навън и оръжието останало празно и безопасно. Агентът насочил дулото под брадичката си, вместо към слепоочието, където черепът можел да отклони куршума и да не му позволи да достигне желаната фатална цел.

Сюзан затвори очи и си представи онова ужасно утро преди близо две години. Ребека пееше на задната седалка, а Том преглеждаше бележника си. Тя винаги първо оставяше детето в детската градина, после мъжа си, и накрая се насочваше към факултета по компютърни науки на Джорджтаунския университет.

Трийсет и пет годишната жена се разплака. Спомняше си онзи завой и внезапно изскочилата пред очите й задна броня на автомобил. Удара, разтворилите се въздушни възглавници. После нищо. Абсолютно никакъв спомен, докато не излезе от кома.

— И докато не започна кошмарът, който сега свършва…

Телефонът в спалнята иззвъня. Тя се намръщи, но продължи да стиска клепачи, поставила показалец на спусъка. Усещаше познатата му съпротива. През последните две години беше сдържала мислите за самоубийство с редовни посещения на стрелбището. Представяше си, че увисналият от релсата хартиен силует е…

Телефонът иззвъня повторно. На третия път се включи секретарят.

Показалецът й се напрегна върху спусъка, докато слушаше собствения си глас, последван от три кратки сигнала.

— Вдигни, Сю. Знам, че ме чуваш.

Тя се намръщи на отекналия в малкия й апартамент глас на Трой Рийд. Ветеран от ФБР, Рийд ръководеше отдела за компютърни престъпления. Сюзан бе една от най-добрите му служителки. След катастрофата беше постъпила на нова служба, за да отдаде цялата си енергия и опит за залавянето на хакери и на първо място на неуловимия Дейвид Канек, известен като Ханс Кървавата брадва, човека, виновен за смъртта на мъжа й и дъщеря й. Търсеше в работата си начин да забрави мъката, спомените, лицата. Да се пречисти от миналото, да насочи всичките си сили, за да отмъсти. Месеци наред слагаше клопки в хиляди сървъри с надеждата да открие своя хакер. Накрая го залови с един от софтуерните си капани, скрит дълбоко в един портландски сървър. За по-малко от две години в Бюрото Сюзан откри повече от сто хакери и си спечели репутацията на страхотно киберченге. Но славата и признанието не я спасиха от дълбоката депресия, в която изпадна, след като преди три месеца осъдиха Кървавата брадва на доживотен затвор. Тя осъзна, че огънят на мъстта, пламтял в душата й, е бил единственият й стимул. Сега, когато хакерът бе зад решетките, тя вече нямаше за какво да живее.

— Имаме глобален проблем, Сю. Хайде, отговори ми. Знам, че не си почивала шестнайсет часа, но положението е адски напрегнато. Трябва да поговорим.

„Глобален проблем ли?“ Сюзан изруга, свали пистолета и спусна с палец предпазителя. Остави го върху запечатания плик до снимката на лавицата над тоалетната, наметна си халата, влезе в спалнята и вдигна слушалката. Ръката й леко трепереше.

— Здрасти, Трой.

— Май си ядосана. Извинявай, Сю. Спеше ли?

Сюзан седна на леглото и погледна тъмното оръжие върху бялата лавица в банята. Сърцето й се разтуптя и в гърлото й заседна буца. Изпълни я внезапна топлина и главата й се замая.

— Сю? Събудих ли те? Спеше ли?

По челото й избиха капки пот. Най-после започваше да осъзнава какво е щяла да направи. Тялото й реагираше на прилива на адреналин — все едно че някой я е заплашил с пистолет и после я е оставил на мира.

Опита се да овладее дишането си и избърса потта с ръкава на халата си.

— Какво… какво искаш? — попита тя.

— Слуша ли новините тази вечер?

— Ами… не. Виж, Трой, наистина съм уморена. Какво толкова се е случило, че не може да почака до утре?

— Само преди два часа, точно в осем и една минута, всички компютърни системи във Вашингтон блокираха за двайсет секунди.

Мислите за самоубийство незабавно изчезнаха от главата й и ученият в нея взе връх.

— Блокирали за двайсет секунди ли? Не разбирам. Токов удар ли е имало?

— Не. Причината е софтуерна.

Стаята започна да се върти. Сюзан легна, отпусна глава на възглавницата и затвори очи, за да се справи със замайването. Слепоочията й пулсираха.

— Откъде… откъде знаеш?

— Изглежда някой е успял да спре всички мрежи за двайсет секунди.

Тя дълбоко си пое дъх и отвори очи. Стаята вече не се въртеше. Сюзан преглътна и се опита да се съсредоточи.

— Какви са преценките за изгубената информация?

— Няма данни за изгубена информация.

— Никакви ли?

— Никакви. Нито пък имаше съобщения, изявления или предупреждения. Просто екраните замръзнаха за двайсет секунди. После даже часовниците работеха нормално.

Постепенно се почувства по-добре. Пулсът й се нормализира.

— Странно.

— Още по-странно е, че започнаха да ни звънят от нашите представителства из целия свят. От Лондон, Париж, Берлин, Москва, Хонконг, Сеул, Тайпе, всички съобщават за същото явление в осем и една минута наше време.

Сюзан седна.

— Това е…

— Невъзможно ли? Няма съмнение, Сю. Но е истина. И е много страшно.

Тя не отговори. В кратката си, но успешна кариера във ФБР беше примамвала и залавяла много блестящи хакери, повечето от които пускаха вируси в Интернет или незаконно проникваха в частни и държавни мрежи. Всъщност най-опасен се оказа Ханс Кървавата брадва, авторът на вируса, изключил за няколко часа светофарната система във Вашингтон…

Погледът й отново попадна върху оръжието и Сюзан за миг се зачуди дали наистина щеше да го направи. Навярно щеше. Дори й се струваше, че все още трябва да го направи. След осъждането на Канек празнотата, която я изпълваше от мига на излизането й от кома, се бе задълбочила още повече.

— Сю?

Тя върна мислите си към разговора. Трой се безпокоеше от това странно събитие, предизвикано от софтуер, навярно дело на опитен хакер. „Но пък да се случи едновременно по целия свят?“ Сюзан недоверчиво поклати глава. Дори ударът на Кървавата брадва се ограничаваше само до една географска точка. Идеята за едновременна глобална атака изглеждаше абсурдна, почти невъзможна без огромни технически ресурси.

— Сю? Чуваш ли ме?

— Просто се замислих. Виж, всеки хакер може да пусне вирус в Интернет. Повечето вируси обаче се откриват след седмици, даже след дни или часове и софтуерните компании разработват контрасредства, които се разпращат на много интернет-адреси. Потребителите могат да ги качат и да изчистят компютрите си. Самият вирус методично се унищожава. За да пуснеш вирус, който да е в състояние незабелязано да зарази целия свят и после да нанесе едновременен удар, са нужни не само изключително специализирани умения, но и много софтуерни и хардуерни ресурси, пръснати в различни страни. На практика не е възможно да се постигне. Някой със сигурност ще се натъкне на вируса преди той да се активира и ще съобщи за откритието си в Интернет.

— В случая обаче няма такова нещо.

— Разполагаме ли с някакви следи?

— Не. Тъкмо затова ти позвъних. Трябва незабавно да се заемеш. Преди час от Белия дом телефонирали на директора. Очевидно, когато мрежите блокираха, президентът и съветниците му провеждали видеосъвещание с някого от Средния изток. Сателитната връзка прекъснала.

Сюзан въздъхна. Проблемът й се струваше далечен и маловажен за човек, който наближава края на живота си. И в момента, кой знае защо, мисълта, че странното явление е прекъснало разговора на президента, й се стори смешна. Може би изпадаше в истерия след като едва не се срещна със смъртта. Или пък изтощеният й ум трудно разграничаваше чувствата й.

— Просто кажи на президента да престане да се жалва и пак да се свърже с онези хора — не успя да се сдържи тя. — Да не би той да набира номера?

— Сюзан!

Рийд й напомни за баща й — когато й беше сърдит, той използваше същия тон. Фактът, че шефът й е на същата възраст като него, правеше забележката още по-въздействаща.

— Извинявай. Късно е и съм много уморена.

— Разбирам, но не можем да чакаме до сутринта. Трябва да дойдеш.

— Сега ли? Но…

— Сега, Сю. Моля те. Наистина е спешно. Изглежда, някой е в състояние да блокира мрежите в целия свят. Ами ако днешният инцидент е бил само опит? Ами ако следващият удар нанесе тежки загуби на информация? Става дума за глобално блокиране. Не можем да си го позволим точно преди края на хилядолетието. Всички си имат достатъчно грижи с това. Веднага ела и се хващай на работа. Обещавам ти да те оставя да поспиш малко призори в някой от горните офиси. Вече пратих кола да те вземе. Би трябвало съвсем скоро да е при теб.

Тя тежко въздъхна, съгласи се и затвори. Изпразни валтера и го заключи в нощното шкафче. После взе запечатания плик. Вътре беше завещанието й всъщност само няколко думи, освен обяснението за самоубийството й.

Облече се с дънки, памучна риза и пуловер. Сгъна плика на две и го пъхна в задния си джоб. Докато си обуваше ботушите, на вратата се позвъни. На излизане тя взе якето, шала и куфарчето с компютъра си.