Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (37) (Знакът на хилядолетието)

8

Гуатемала Сити, Гватемала

— El equipo es muy, muy importante. Lo nesesitimos para nuestro trabajo en el Peten. Entiendes? — обясняваше Ишигуро Накамура на двамата митничари. Току-що бяха пристигнали със самолет на „Сагата Ентърпрайзис“. Куоши Хоничи стоеше до него и Джаки и нетърпеливо се озърташе, защото не можеше да следи разговора. За разлика от Ишигуро и Джаки, научили испански през четирите си години в „Черо Толо“ и недалечното градче Сайта Мария, в което ходеха на покупки, бизнесменът знаеше само няколко израза и с произношението си вече беше предизвикал смях у митничарите.

Техният началник, нисък, набит мъж в светлозелена униформа, с бирено коремче и гъсти мустаци, изгледа Ишигуро изпод тъмнозелените си очила.

— Y para que es el equipo? — „За какво служи оборудването?“

Астрофизикът се поотпусна. През последните двайсет и четири часа многократно бе репетирал отговора на този въпрос.

— Es equipo sismico, para medir los temblores en esta region. — „Сеизмично оборудване за измерване на трусовете в района.“

— А, ясно — отвърна митничарят. — Esta bien, pero tienes que pagar impuestos de importacion. — „Добре, но трябва да платите мито.“

— Cuanto? — „Колко?“

Началникът погледна помощниците си, после зарея очи в далечината и поглади мустаците си.

— Como… mil quinientos dolares.

Ишигуро се обърна към Куоши.

— Трябват ни хиляда и петстотин долара.

— Какво? Хиляда и петстотин долара ли? Защо?

— За да ни позволят да прехвърлим оборудването си в хеликоптера. Казва, че било мито.

Бизнесменът почервеня от гняв.

— Това е нелепо! Преди да пристигнем тук специално проверих. Изследователската техника не се облага с мито, ако не остава в страната повече от две седмици. — Той извади брошура на японски, озаглавена „МЕЖДУНАРОДНИ МИТНИЧЕСКИ ЗАКОНИ“. — Ето, тук го пише черно на бяло.

Ишигуро хвърли поглед към Джаки, която сви рамене.

— Не ви е ясно, нали, Куоши? — попита тя. — На този човек не му пука за японското ви книжле. Първо, не може да го прочете. Второ, даже да можеше, пак щеше да измисли някакво оправдание, за да спечели малко пари. Тези хора работят за жълти стотинки и искат „Сагата Ентърпрайзис“ да подпомогне доходите им. Така че най-добре се разделете с петнайсет стотачки, иначе оборудването ни ще си остане тук.

Бизнесменът тежко въздъхна и извади служебна чекова книжка, издадена от банка в Съединените щати.

— No, no — спря го митничарят. — No cheques. En effectivo, por favor.

— Какво казва?

— Не иска чекове. В брой — преведе Джаки.

— Не мога да повярвам…

— Бързо, Куоши. Иначе ще го ядосате — прекъсна го тя. — И недейте да очаквате квитанция.

Побеснял, Хоничи измъкна малък кафяв плик, от който извади петнайсет чисто нови стодоларови банкноти.

След пет минути началникът и тримата засмени митничари помогнаха на японците да пренесат багажа си и ги потупаха по гърбовете на сбогуване.

Когато чартърният хеликоптер се отдели от земята и полетяха към северна Гватемала, Ишигуро каза:

— Навявам се, че сте взели достатъчно пари. Ще ви трябват, за да платите на местните водачи, когато стигнем в Тикал.

— Както и за подкупите, които ще се наложи да даваме на местните власти, за да не ни пречат — прибави Джаки.

Ишигуро бе открил, че около Тикал има няколко селища на маите, обитавани главно от туристически гидове, продавачи на сувенири и улични артисти — всички на разположение на богатите туристи, прекъснали карибските си водолазни ваканции в съседния Белиз. Имаха намерение да наемат двама души, които да ги водят и да им помогнат да отнесат оборудването край Рио Сан Педро, на около осемдесет километра западно от Тикал.

— Готова ли си? — попита жена си астрофизикът. Двамата седяха в задната част на хеликоптера.

— Ти как мислиш?

— Нервна ли си?

— Малко. Ами ти?

— И аз. Никога не съм бил в джунглата.

— Чудесно — отвърна Джаки. — И за двама ни ще е нещо ново и ще го изживеем заедно.

— Не забравяй и него — прошепна в ухото й Ишигуро. — Той е очите и ушите на „Сагата Ентърпрайзис“, пратили са го тук, за да се увери, че ще направим каквото трябва.

— Намерението ми, скъпи съпруже, е да направя точно каквото трябва.