Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (21) (Знакът на хилядолетието)

1

14 декември 1999 г.

„Черо Толо“, Чили

Ишигуро и Джаки Накамура седяха пред компютъра „Хюлет-Пакард“ и гледаха цветната карта на монитора. Охлаждащите вентилатори на системите мъркаха в голямата зала на обсерваторията и звукът се сливаше със спокойното им дишане и далечния глас на Куоши Хоничи, който разговаряше по клетъчния си телефон с централата в Осака, възбудено ръкомахаше, внимателно слушаше и от време на време се покланяше.

Навън из скалистите Анди се носеше лек хладен ветрец и нощта се спускаше над планинските върхове. Тази вечер сигналът беше продължил осемнайсет секунди и абсолютно точно съвпадаше с ежедневното глобално блокиране на мрежите, което според последната екскурзия на Джаки в Интернет обхващаше около седемдесет процента от компютрите в света, главно в по-големите градове. Освен това точката на произхода му се бе преместила с още три милиона и двеста хиляди километра надолу по орбитата, която Ишигуро и Джаки бяха, проектирали около HR4390A на базата на първите два сигнала и скоростта, определена според изминатото за двайсет и четири часа разстояние. Тази трета точка попадаше в предвидената орбита и придаваше още по-голяма правдоподобност на теорията на Ишигуро, че идва от планета.

— Изглежда, лъчът е насочен към южно Мексико — отбеляза той, докато жена му тракаше на клавишите.

— По-скоро към северна Гватемала.

На екрана се появи карта на полуостров Юкатан и северната част на Централна Америка. Джаки увеличи интересуващия ги район и се намръщи.

— Само джунгла.

— Дай и топонимите.

Тя избра опцията за прибавяне на имената на градовете, езерата, реките и другите важни обекти.

— Имаш право. Точно насред нищото. Сигурна ли си, че координатите са верни?

— Убеди се сам. — Джаки отвори файла, качен от един от сателитите им след триангулирането, набра ширината и дължината и софтуерът я възнагради с червено кръстче на същото място в северна Гватемала.

— Не разбирам — каза Ишигуро. — Там няма нищо, поне според тази карта.

— Най-близкият обект е ето тук. — Жена му посочи с курсора надписа „ТИКАЛ“. — Изглежда, точката е на около осемдесет километра на запад оттам.

— Значи имаме повтарящ се сигнал, досега на три пъти, който, е едновременен с ежедневното блокиране на компютрите и прилича на броене. — Двамата вече бяха направили връзката между времетраенето на сигнала и дните, оставащи до края на хилядолетието. — И този лъч, който не можем да разшифроваме, освен ако не сме точно на местоназначението му, попада насред джунглата, така ли?

Към тях се приближи Куоши. Беше явно разтревожен.

— Нещо лошо ли? — попита Ишигуро, макар да не му се искаше да чуе отговора. Някои японски държавни инстанции вече спореха за това какво да правят с откритието. Според Японското управление за отбрана съвпадението на извънземните сигнали и глобалния вирус бе въпрос на национална сигурност в този момент, в който държавите се мъчеха да решат „Проблема 2000“. Не беше тайна, че много страни обединяваха усилията си, за да се справят с вируса, и че всъщност не е известно дали някой е постигнал прогрес. Ишигуро се боеше, че ЯУО ще се опита да се възползва от засечения в „Черо Толо“ извънземен контакт, за да изпревари другите нации.

— Имаме си големи проблеми — отвърна нервно бизнесменът. — В нашата страна се страхуват от пораженията, които ще нанесе вирусът. При това точно в края на хилядолетието, в момент, в който системите ни ще са най-уязвими. Жизненоважно е да се справим с тази опасност, за да навлезем в следващия век като основна икономическа сила. Нашето правителство смята, че кодираното в този сигнал послание може да крие ключа към решаването на проблема. Трябва да го засечем в точката, към която е насочен, и да го предадем на учените ни в Осака и Токио навреме, за да спрем вируса.

Тъкмо от това се боеше Ишигуро — че Япония няма да измени на традицията и известно време ще запази откритието в тайна от света.

— Ами останалите страни, Куоши-сан? Какво ще правят те, ако вирусът ги атакува и унищожи системите им?

— Казаха ми, че ще вземем всички възможни мерки, за да им помогнем.

Астрофизикът се намръщи на типично японския неопределен и неангажиращ отговор.

— Как точно?

— Правителството работи по подробностите.

Джаки се изправи.

— Нека ви задам по-конкретен въпрос, тъй като все пак не сте много ясен. Възнамеряваме ли да съобщим на другите държави резултатите от това проучване, включително извънземния контакт и средството за борба с вируса, ако, разбира се, такова съществува, преди трийсет и първи декември, докато все още могат да направят нещо?

— Правителството работи по подробностите.

— Това означава „не“, скъпа — каза Ишигуро.

— Невероятно! — възкликна тя.

— Куоши-сан — почна Ишигуро. — Разберете, че установеният от Международния астрономически съюз протокол е пределно ясен по отношение на вероятните извънземни контакти. Ние направихме първата крачка, като се свързахме с Нобамая и тази вечер потвърдихме контакта. — Ишигуро взе получения малко след сигнала факс. — Следващият етап е да информираме МАС. После трябва да представим данните и доказателствата си пред група учени от съюза и да дадем пресконференция.

— Нищо не мога да направя — отвърна Куоши и сведе очи. — Този проект е собственост на „Сагата Ентърпрайзис“, финансирана от държавата корпорация. Те решават какво да правим с информацията.

— Ясно — рече Джаки. — Пускам откритието по мрежата.

— Ще те опровергаят — каза Ишигуро. — „Сагата“ ще отрекат всичко, ще откажат да разгласят доказателствата и ще те обявят за измамничка. И преди се е случвало.

— Съжалявам, Ишигуро-сан. Просто изпълнявам нареждания.

— Ами ние?

— Обсъдихме вашето положение. Стига да си знаете мястото, можете да продължите проучванията си.

— Какво да си знаем? — възкликна Джаки.

Съпругът й здраво я хвана за китката.

— Тогава трябва да отидем на полуостров Юкатан, за да засечем и преведем сигнала.

Куоши Хоничи се поклони и каза:

— Нямам възражения.

— И в съответния момент искаме да признаете, че сме първите, регистрирали извънземния сигнал.

— И с това съм съгласен. Сега трябва пак да се свържа с Осака и да потвърдя уговорката ни. — Куоши се поклони. Ишигуро отвърна на поклона и изведе Джаки навън.

— Що за гадости са това? — попита тя, щом излязоха.

— Това е единственият ни шанс да останем в проекта. В противен случай щяха да ни уволнят… или още по-лошо.

— По-лошо ли? Какво искаш да кажеш?

— Въпреки поразклатеното си икономическо състояние, Япония все още е много силна и влиятелна. Няма да ни вземат в никой университет, никоя компания няма да финансира проучванията ни. Врати, които до този момент са били отворени, внезапно ще се захлопнат под носа ни. Когато работиш за японска корпорация, трябва да си извънредно предпазлив.

— Това е…

— Невероятно ли? В Япония е нещо обичайно. Просто никога не си го преживявала. Израснала си в Америка. Баща ти е американец. Работил е в американска фирма, водил те е на бейзболни мачове, обличал те е с дънки и маратонки. В Япония е съвсем различно. Вземи мен например. Ако ме уволнят, не само че няма да си намеря друга работа в същата област, защото „Сагата“ ще използва влиянието си, за да не го допусне, но и семейството ми в Осака ще бъде опозорено. По-малките ми сестри никога няма да си намерят подходящи съпрузи. Ще обиждат майка ми по улицата, няма да я пускат в кварталните магазини. Това са част от причините, поради които не можем просто така да напуснем или да пуснем откритието си по Интернет. В крайна сметка ще пострадаме ние двамата и моето семейство.

— Добре — въздъхна Джаки. — Кога заминаваме?