Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (70) (Знакът на хилядолетието)

2

Антонио Строк дълбоко си пое дъх и овладя желанието си да разбие радиостанцията в скалите. Вместо това спокойно я подаде на Селина след третия неуспешен опит да се свърже с преследващата група. Бяха изчезнали от ефир преди минути, точно след като бившият руски офицер им даде заповед да претърсят селото. А сега — нищо.

„Нищо!“

— Какво може да се е случило? — попита сестра му.

Строк не отговори. Ситуацията му се струваше абсурдна. Групата трябваше да поддържа постоянен радиоконтакт. Четирима мъже трябваше да влязат в селото и да изпълнят заповедта му, докато другите четирима трябваше да останат скрити в джунглата, да осигуряват тила им и успоредно с това да го информират за резултатите.

Той призова целия си опит, преживения в Афганистан ад, за да овладее чувствата си, обективно да анализира положението, като боен командир, който е осъзнал, че врагът е отблъснал първата вълна на атаката. Трябваше да допусне най-лошото: че хората му са били унищожени. От кого? От селяните ли? Дали бяха въоръжени? И какъв щеше да е следващият му ход? Да остане тук и да чака врагът да дойде при него ли? Или да прати нова група? Дали други не правеха с него същото, каквото преди по-малко от дванайсет часа беше направил той с тюлените? Може би това бе дело на нова американска бойна част, пратена в подкрепление на първата?

„Възможности.“

Строк последователно ги обмисли и взе решение, даде нареждания, сформира три групи, които имаха заповед да стрелят по всяко двуного същество. Този път бившият офицер от Спецназ щеше да ръководи атаката и да координира операцията, като в същото време командва средната група. При учените щяха да останат само Селина и Петров.