Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (47) (Знакът на хилядолетието)

1

17 декември 1999 г.

Древната история винаги беше привличала Камерон Слейтър. От дете мечтаеше да стане археолог, да потъне в историята на дадено място, да отгръща пластовете на времето, да търси, копае, да слепя късчетата от древното минало, да съживява останките от изчезнали цивилизации, да спасява от забвение делото на безброй поколения. Тази страст продължи да го тласка в гимназията, Калифорнийския университет, Станфорд, Джорджия, докато получаваше степен след степен и постепенно се превръщаше в авторитет в тази област, пътуваше за далечни места в търсене на миналото, правеше разкопки, формулираше теории, колкото и противоречиви и необикновени да изглеждаха.

Камерон Слейтър бе дифузионист и вярваше, че отдалечени помежду си древни цивилизации са поддържали връзка в някой момент от историята си. Откриваше доказателства за твърдението си накъдето и да погледнеше; в изящните лотосови мотиви, украсяващи шиите на глинените съдове на инките, фриза на Голямото игрище в майския град Чичен Ица и високите гранитни колони в египетския Карнак. Откриваше ги и в сградите на маите, построени във формата на египетската буква „М“, наречена „ма“ и означаваща „страна“, „вселена“. В практиката на мумифицирането, родена в Египет и разпространила се в целия свят, от Индия, Индокитай и Полинезия до двете Америки. В египетския бог Хор, поразително напомнящ на Кетцалкоатъл, пернатата змия на древно Мексико. В ежедневния им живот, в сходните им развлечения като борбата, във фалическите култове, в почитта към джуджетата и в издигането на стъпаловидни пирамиди. От лингвистичните паралели до погребалните обреди. Докато египтяните бяха поставяли в гробовете малки папируси, ацтеките бяха изпращали мъртвите с много писания. Или в брадатите финикийски гребци, представени на релеф от 700 години преди Христа, които имаха невероятна прилика с изображенията върху кадилница, открита в Гватемала. И списъкът продължаваше ли, продължаваше, аналогиите бяха безкрайни, умопомрачителни, предизвикателни, но и очевидни, неопровержими.

Камерон Слейтър гледаше мрачния храм оттатък огрения от луната кратер, спомняше си пътуванията си, екскурзиите, перуанските планини, венецуелските джунгли, гвианските мангрови гори, негостоприемни за всички други, освен за онези, които бяха избрали да живеят от земята. Спомняше си примитивните условия на експедициите, ужасната жега, сладките успехи и жестоките разочарования. Спомняше си селата, туземците, техните обичаи и танци, тяхното гостоприемство. Мислите му се зареяха към първите му дни на археолог, към романтиката на разкопките, която го привличаше с дива страст, изтриваше от съзнанието му външния свят и също като тази нощ го обладаваше с опияняваща сила.

Беше открил уникален обект, девствено място, недокосвано от външни хора от столетия, оцеляло от толкова много вълни на нашественици, от разруха и завладяване. Камерон Слейтър се опиваше от величествената гледка, от изящните покриви и сводове, от геометричното съвършенство на пирамидата. Вслушваше се в звуците на нощта, които се сливаха с постоянното тракане на лаптопа на Сюзан, докато красивата компютърна специалистка полагаше последните щрихи на търсещия си алгоритъм.

„Сюзан Гарнет.“

Не бе сигурен защо толкова силно го привлича тази непозната. Това нямаше нищо общо с краткотрайните връзки с жени в археологическите среди или със случайните авантюри с местни по време на експедиция, като с дъщерята на търговеца на кафе във Венецуела, с безразсъдната сестра на неговия перуански планински водач или с онази незабравима танцьорка в Бразилия, която го научи на някои неща за най-древните човешки удоволствия.

Навярно просто трябваше да запази професионалното си безпристрастие, за да може спокойно да си иде, след като всичко това свършеше. Пътешественик, известен автор, прочут оратор, Камерон Слейтър никога не беше харесвал идеята да се обвърже, да принадлежи на някого. Животът му се въртеше около археологията, около работата му. Дори собствената му къща в Джорджтаун бе просто продължение на кабинета му, отправна база за експедиции, която спокойно можеше да се прехвърли на друго място, ако получеше съответната стипендия за съответния научен проект. През двете десетилетия след защитата на докторската си дисертация Камерон Слейтър се беше местил десетки пъти, от източното на западното крайбрежие и после обратно на изток, водеше номадски живот на съвременен археолог, живееше с куфар, постоянно заминаваше за някъде, там, където го пратеха стипендиите, понякога за месеци наред, без да се налага да вдига телефонната слушалка и да обяснява на някого неочакваното си решение.

„Тогава какво те прави толкова особена? — мислено се обърна той към Сюзан Гарнет, която съсредоточено тракаше на клавиатурата. — Господи, тя е прекрасна.“

Камерон я гледаше — гледаше изящните й, свити в лактите ръце, дългите пръсти, които галеха клавишите с привична лекота, дължаща се на опита. Слаба шия, фино лице, пленителни кафяви очи, които го привличаха всеки път, щом го погледнеха. И усмивката й — искрена, топла, приветлива, и в същото време загадъчна, криеща тайно минало, което само разпалваше чувствата му.

Той дълбоко си пое дъх, поклати глава, извърна се, опита се да се отърси от тези мисли, да си припомни бразилската танцьорка, лъскавото й, мокро от езерото в джунглата тяло, студената вода, която капеше по кожата му. „Остави това, Слейтър. Няма да можеш да й отделиш от времето си. Просто се откажи.“