Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (52) (Знакът на хилядолетието)

2

Сюзан Гарнет се събуди от пронизителната тъмночервена светлина, която пареше очите й. Тя се претърколи настрани и дробовете й се изпълниха с аромата на храна — шестима тюлени закусваха почти до нея. Усети невероятната влажност, чу бръмченето на комари над главата си и си спомни за странния сън.

Болеше я глава. Сюзан леко повдигна единия си клепач. През кръглия отвор в дърветата струяха снопове слънчеви лъчи и хвърляха златист блясък по варовиковите сгради. От кратера, като от събуждащ се вулкан, се издигаше лека мъгла.

„Вихреща се мъгла. Странен сън.“

Объркана и малко замаяна, тя се огледа. Слепоочията й пулсираха от болка. Устата й беше пресъхнала. Сюзан се изправи и се запъти към Камерон, който стоеше на стъпалата на храма. До колоната, която бележеше входа към комплекса, стояха двама от тюлените.

— Добро утро, госпожо — каза единият и повдигна периферията на камуфлажната си шапка. Беше същият русокос войник, когото Камерон бе спасил край реката. Оттогава младежът не се отдалечаваше от археолога — нещо, което Сюзан намираше за забавно. Нали тюлените бяха тук, за да ги пазят. И все пак до този момент Камерон Слейтър се беше оказал по-полезен в това отношение.

— Добро утро — с предрезгавял глас отвърна тя.

Стигна до стълбището и потупа Камерон по рамото.

— Трябва да поговорим. Там горе. — Тя посочи терасата и разтри лявото си слепоочие. Копнееше да се скрие от слънчевите лъчи.

Ученият си свали шапката, прокара ръка през тъмната си, дълга до раменете коса и се усмихна.

— Добро утро и на теб. — Слейтър й намигна. — Какво те кара да смяташ, че искам да остана насаме с изпаднала в отвратително настроение жена, която освен това има главоболие — колкото и прелестна да изглежда сутрин?

Въпреки пронизителната болка зад очите си Сюзан успя измъчено да се усмихне.

— Толкова ли е зле, а?

Той шеговито кимна.

— Недей, Камерон — измърмори тя и се заизкачва нагоре. — Понякога сутрин съм истинско сладурче.

— Само недей да забравяш, че съм единственият, който е готов да сподели цигарите си с теб, без да иска нищо в замяна.

Сюзан сбърчи лице. Дебелите колони и сводовете я скриваха от светлината. Прохладната тераса й подейства успокоително, а сумракът й позволи да отвори клепачите си докрай.

— Снощи се случи нещо — каза тя и посочи варовиковата плоча, която затваряше входа на храма.

— Какво?

— Хм… не зная откъде да започна.

Камерон я потупа по ръката.

— Какво ще кажеш да започнеш от началото?

Сюзан впери поглед в този суров и в същото време нежен мъж, в топлите му, окуражаващи кафяви очи. Разказа му всичко, което си спомняше, до най-малките подробности — за сложните каменни релефи, за тиарите от пера, за старците, които общуваха без думи, за вихрещия се дим. Това й отне близо десет минути. Накрая му описа странния бинарен код, който очертаваше земята. Камерон внимателно я слушаше.

Когато Сюзан свърши, той се приближи до голямата плоча и разгледа основата й.

— Като че ли камъкът не е местен от вчера, поне според праха по пода. Няма никакви следи.

Тя се намръщи.

— Тогава как…

— Но това не означава, че не се е случило — прибави археологът. — Макар че ако е вярно, хората на Лобо трябва да са заспали на поста си.

— Може да съм сънувала, но определено ми се струва, че беше истина.

— Защо не ме събуди?

— Едва не го направих… но нещо ме спря.

— Какво?

— Не съм сигурна. Просто знаех, че не бива да те будя. И гласовете… постоянно ме примамваха към храма… и, хм, останалото го знаеш.

Камерон скръсти ръце и заби поглед в плочника. Очевидно обмисляше чутото.

— Мъжете, които са те посрещнали… опиши ми ги.

— Освен деформираните черепи… бяха доста стари, може би шейсетинагодишни, с набръчкана кожа и плешиви глави. Всички носеха синьо-зелени набедрени препаски и тиарите им бяха много красиви.

— Някакви особени белези? Татуировки? Обеци?

— Да. Единият носеше няколко обеци, но само на едното ухо. Имаше и татуиран ягуар. Друг имаше кетцал.

— Нещо друго?

— Не си спомням.

— А димът? Как миришеше?

— Не мога да си спомня. Просто ме изпълваше с невероятно спокойствие.

— Навярно е бил халюциногенен — рече той, наведе се напред и внимателно помириса якето, което й бе дал предния ден. — Мирише на кемъла, който пушихме снощи. И спомена, че сутринта си се събудила с маратонките, нали така?

— Да. А отлично си спомням, че преди да си легна се събух.

Слейтър повдигна вежди.

— Странно, Сюзан. Много странно.

Главоболието й отслабваше, навярно заради прохладата на терасата, а също и благодарение на таблетката екседрин. Способността й да мисли логично започна да се възвръща.

— Има нещо, което може да докаже дали всичко се е случило наистина.

Той вдигна очи.

— Ела с мен. — Следвана от Камерон, Сюзан излезе на слънце, спусна се по стъпалата и заобиколи кратера, все още забулен в мъгла, но вече много по-рядка.

Стигнаха до опакования й багаж, извадиха компютъра и го включиха към главната батерия, свързана със слънчевия генератор.

Сюзан седна на каменния плочник и отвори лаптопа.

— Ще ми обясниш ли най-сетне какво правиш? — попита археологът и се настани до нея. Дясното му рамо се опираше в нейното.

Тя отвори файла с дигитализираната версия на електромагнитната активност от предната вечер.

— Да ти изглежда познато? — попита Сюзан.

— Да.

Тя написа „ДА“ и прегледа големия файл до края.

— Какви са тези интервали? — попита Камерон.

Сюзан поклати глава.

— Не зная. Никога не съм стигала до края на този файл. Кодът ми се струва безсмислен. Освен това е разделен на осембитови секции или байтове. Странно, че програмата не ги е разшифровала. Изглеждат обикновени поредици от числа.

Той се втренчи в петте блока.

— Поредици от числа… но майски числа.

— Какво?

Археологът посочи към първия блок.

10101000
00000000
11111111
00000000
11111111

— Това са три точки над две хоризонтални линии. Спомняш ли си какво ти разказах онази вечер за цифровата им система?

Сюзан кимна.

— Всяка точка представлява единица. Всяка линия — петица. Значи това число е тринайсет, така ли?

— Точно така — потвърди той.

— Ами другите блокове? Всички са абсолютно еднакви.

— Маите имали концепция за нула и я представяли с голям овален символ или черупка на охлюв. Толкова отдавна се занимавам със символиката им, че я възприемам съвсем естествено. Но ако използваш въображението си, ще видиш как единиците в блока приемат такава форма.

00011000
00011000
00011000
00011000
00011000

— В такъв случай — отвърна тя — имаме поредица от пет числа. — Сюзан ги написа в бележника си, като ги раздели едно от друго.

130000

— Това е дата от календара на маите — рече археологът. — И няма нужда да правя справка, за да открия Григорианския й еквивалент. Това е краят на тринайсетия бактун на маите.

Въпреки влажността и покачващата се температура, Сюзан усети, че я полазват тръпки, когато си спомни първия си разговор с Камерон. Краят на тринайсетия бактун съвпадаше с…

— Нула първи, нула първи, нула нула — каза тя.

— Трябва да разберем и останалата част от посланието, при това бързо. Имам чувството, че ни казват какво ще се случи в полунощ на трийсет и първи декември.

— Добре — съгласи се Сюзан и си наложи да овладее възбудата си, за да не се разконцентрира. — Според снощното ми преживяване този файл може да е релефна карта. Хълмовете са представени с единици, долините — с нули.

— Интересно. Когато го погледнеш по този начин, започваш да виждаш как пред очите ти се оформят контури — вперил поглед в бинарния код, рече Слейтър.

— Да видим дали ще успеем малко да ги почистим.

— Какво ще правиш?

— Ще пусна осредняваща програма, за да подсиля контраста и да филтрирам част от смущенията, които се получават при превеждането на електромагнитната информация в бинарен код. — Тя набра няколко команди и след двайсет секунди екранът се промени:

Сюзан продължи до долу.

— Удивително — възкликна Слейтър, докато проучваше филтрираното изображение.

— Този метод е много разпространен във фотоиндустрията. Военните също го използват, за да подобряват качеството на образа.

— Освен това изглежда, че осредняващата програма не е променила датата на маите.

Сюзан хвърли поглед към екрана и обмисли вероятността за празни интервали. Софтуерът засичаше края на кода, като търсеше три или повече поредни интервала. Тя постави курсора на празния ред и натисна бутона със стрелка надясно. До края на реда отброи десет интервала.

След като обясни на Камерон какво прави, Сюзан прибави:

— Ето защо програмата изобщо не е открила датата от календара на маите. Приела е, че това е краят на файла.

— Е, определено изглежда, че там има някакъв образ, и сега виждам, че може да се разтълкува като топография на район.

— Вече вярваш ли ми?

— Според теб защо в долините все още има пръснати отделни единици? — Той посочи. — Дали са скали?

— Възможно е. А може да са само смущения. Първо трябва да открием района, който съответства на картата.

— Как?

Сюзан се усмихна.

— Професионална тайна.