Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (13) (Знакът на хилядолетието)

2

Париж, Франция

Порой от фиати, рена, БМВ-та и мерцедеси се стичаше покрай туристите, събрали се край обелиска по средата на площад „Конкорд“ в южния край на Шанз-Елизе. Широкият булевард, известен на парижани като „Триумфалният път“, започваше при Лувъра, минаваше през тучните градини на Тюйлери, пресичаше площад „Конкорд“ и стигаше до Триумфалната арка.

По обед този познат на целия свят район от френската столица кипеше от оживление. Виеха клаксони. Крещяха улични търговци. Нежните звуци на саксофон пред американското посолство се сливаха с гласовете на деца, пеещи коледни песни на стълбището, водещо към терасата над Лувъра и Сена. Над авеню „Клебер“ се издигаше Айфеловата кула. Високо горе беше монтиран часовник на хилядолетието, който отброяваше наближаването на нова епоха, нови хиляда години от човешката история. Мощният му дисплей обливаше стоманените греди с кървавочервена светлина, пулсирането му ги съживяваше и този свръхестествен ефект можеше да се види дори отвъд Лувъра, от световноизвестния хотел „Крильон“, градините около Елисейския дворец, Министерския съвет и сградите на различните министерства.

Министърът на промишлеността и икономиката Филип Лафурше стоеше до прозореца и гледаше към Елисейския дворец, президентската резиденция оттатък булевард „Сен Оноре“. Днес президента го нямаше — беше заминал за Брюксел на среща с лидерите на другите държави от Европейската икономическа общност, за да обсъдят последните приготовления за двехилядната година, включително степента на готовност на огромните европейски компютърни мрежи.

При мисълта за състоянието на компютърните системи във Франция Лафурше сви устни. Всичко се дължеше на неспособността на президента да наложи строга политика, която да принуди корпорациите и държавните институции да разработят общ план, за да посрещнат компютърния „Проблем 2000“, както бяха направили американците.

— Que imbecile — без да откъсва очи от двореца, измърмори Лафурше. Неговият президент, както и президентите на другите европейски страни, бяха подценили тази задача и не бяха помислили за тежките икономически последствия. Поведението им го бе принудило да се свърже с колегите си в държавите от ЕИО, за да измислят как да получат секретните американски алгоритми за бързото усъвършенстване на системите. Не беше тайна, че в това отношение Съединените щати са взели преднина. Мрежите им наближаваха готовност от деветдесет процента. ЕИО, от друга страна, все още се движеше в границите на седемдесетте процента, отчасти заради липсата на методи за почистване на компютърния код. Един от начините да ги настигнат бе да научат тайните на американците и да се възползват от години на проучвания и развитие, а именно от разработените със съвместните усилия на няколко американски корпорации и правителството на САЩ сложни алгоритми за автоматично търсене на кода за разпознаване на годините в мрежите и незабавното му коригиране.

Лафурше се усмихна. Още малко и щеше да получи тези алгоритми с помощта на Дирексион женерал де ла секюрите екстериор (ДЖСЕ), френския аналог на ЦРУ. Но освен осигуряването на самите алгоритми, които възнамеряваше да разпространи в европейските мрежи, за да сведе до минимум отрицателния ефект, министърът смяташе, че средството за борба с глобалния вирус, очевидно броящ дните до двехилядната година, е ключът към предпазването на мрежите в полунощ на 31 декември. Ако американците се справеха с вируса и защитяха само своите системи, Франция и другите европейски държави щяха да останат напълно уязвими.

Филип Лафурше се завъртя към седналия пред бюрото петдесетинагодишен мъж и каза:

— Значи всичко е уредено, така ли? — И също седна, кръстоса крака и хвърли уморен, раздразнен поглед към посетителя си. Този вирус ужасно усложняваше работата му.

Шефът на ДЖСЕ Анри Журден — едър, пълен човек — кимна.

— Той би трябвало вече да е на път, господин министър.

Лафурше погледна компютъра на бюрото.

— Задачата ясна ли е?

Опитният разузнавач кимна.

— Задачата му се състои от три части. Първо ще шпионира опитите на ФБР да се справят с този глобален вирус. Второ, в случай на успех, ще бъде готов да открадне антивирусната програма и да ни я предаде навреме, за да защитим системите си. И трето, ако е възможно, ще саботира американския план да предпазят собствените си мрежи и по този начин ще подобри положението на Европейската общност в надпреварата преди двехилядната година.

Без да откъсва очи от компютъра, Филип Лафурше кимна.

— Използвали ли сте го по-рано?

— Да, господин министър. Миналата година в Калифорния постигна изключително задоволителни резултати.

Министърът си спомняше операцията, при която бяха получили информация, необходима за производството на по-бърз видеоконтролер. Техният човек беше принудил бизнесмена от Сънивейл да му предостави схемите, след което го бе убил.

— Той ли беше?

— Да, господин министър, и пак ще се справи. Ако американците открият антидот преди френските учени, той незабавно ще ни го осигури.

— Ами периодичните доклади?

— Осигурено му е необходимото оборудване, за да ни информира за събитията.

Лафурше погледна шефа на ДЖСЕ в очите. През последните два дни френски, немски, италиански и швейцарски учени денонощно работеха, за да установят произхода на мистериозния вирус, но напразно, и тъкмо това бе принудило министъра да предприеме такива отчаяни мерки — да наеме независим изпълнител, който да шпионира американците.

Четвъртият по влияние човек във Франция тежко въздъхна и отново зарея поглед през прозореца към президентския дворец, към градините, водещи към Шанз-Елизе, към цялата тази страна, чието ежедневно оцеляване бе станало прекалено зависимо от компютрите. Ужас заемаше мястото на облекчението, изпълнило го само преди два дни, когато Анри Журден му съобщи чудесната новина, че Франция съвсем скоро ще разполага с алгоритмите. Сега трябваше да започне всичко отначало. Предстояха му напрегнати дни и безсънни нощи.