Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (8) (Знакът на хилядолетието)

3

Силно чукане по вратата я откъсна от мислите й. По телевизора повтаряха някаква комедия.

— Госпожа Гарнет? Госпожа Сюзан Гарнет? Отворете, ФБР.

— Майтапите се — измърмори тя, изключи телевизора и прибра пистолета, пълнителя и патрона в чекмеджето на нощното шкафче. — Защо най-после не ме оставите на мира?

Отново чукане, последвано от:

— Госпожо Гарнет? Моля, отворете. Спешно е.

— Винаги е спешно — рече Сюзан, докато навличаше халата върху пижамата си.

Тя отметна назад кестенявата си коса, отвори вратата и намръщено изгледа двамата млади агенти на прага. Единият приличаше на латиноамериканец, другият бе русокос и със сини очи.

— Покажете си картите.

И двамата бръкнаха в саката си и извадиха ламинираните си служебни карти. Специални агенти Стив Гонзалес и Джо Тримбъл.

Сюзан почти не ги погледна.

— Не оставяте хората на мира, а, момчета?

— Съжалявам, госпожо Гарнет, но господин Рийд… — с прекалено мек за огромния си ръст глас започна Гонзалес. Беше висок за латиноамериканец, близо метър и деветдесет, и започваше да оплешивява. Напомняше й за актьора Джими Смитс.

— Работих почти четирийсет и осем часа без почивка — прекъсна го тя. — Какво иска той? Да ме убие ли? — Осъзна иронията на думите си едва след като ги произнесе.

— Вижте, госпожо — каза агент Тримбъл, също толкова висок, но с по-широки плещи от Гонзалес и с по-дебел глас. — Имаше нов удар. Всички в службата са полудели. Звъняхме ви, но даваше заето. Затова господин Рийд ни прати да…

— Да, да, да — отвърна Сюзан. — Ей сега идвам. — Тя затвори вратата и започна да навлича първите дрехи, които й попаднаха — изтъркани дънки, бяла тениска и дебел вълнен пуловер. Минута по-късно отново се появи на вратата. На лявото й рамо висеше куфарчето с лаптопа й. — Да вървим. Не трябва да караме господин Рийд да чака, нали?

Агентите се спогледаха и я последваха навън. Гонзалес й отвори задната врата. Тя хвърли куфарчето на седалката, седна и погледна жилищния си блок. Кога ли щеше да свърши всичко това? Мислено се укори, че още е жива, че не е достатъчно силна, за да натисне спусъка.

Колата потегли. Шофираше Тримбъл. Опрял лакът на облегалката, другият агент се завъртя към нея и направи опит да се усмихне.

— За нула време ще ви върнем вкъщи, госпожо.

Сюзан разсеяно кимна, без да откъсва поглед от старата тухлена сграда. Бе се преместила тук след като продаде къщата в Бътезда, както и много други неща, които й навяваха прекалено мъчителни спомени. Направи всичко, за да забрави миналото си, премебелира жилището от традиционен в модерен стил, захвърли консервативните дрехи на университетски преподавател заради дънките, ризите и маратонките на ловец на хакери, замени коженото дипломатическо куфарче с чанта за лаптоп, подстрига дългата си коса в пънкарска прическа. Но миналото не я оставяше на мира. Спомените отказваха да избледнеят, задушаваха я, преследваха я, измъчваха я. Нощите я ужасяваха. Спеше настрани, прегърнала възглавницата, липсваше й прегръдката на Том, топлият му дъх, който милваше тила й.

„Скоро“ — помисли си Сюзан и избърса отронилата се от миглите й сълза.

— Добре ли сте, госпожо? — попита Стив Гонзалес.

Тя кимна.

— Нещо ми влезе в окото. И се казвам Сюзан.

— Да, госпожо.

Сюзан въздъхна и продължи да гледа през прозореца.