Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (90) (Знакът на хилядолетието)

3

Докато Сюзан викаше за помощ, Слейтър продължаваше да проучва вътрешността на гробницата и търсеше разлики между нея и Паленке. На лявата стена имаше рисунка на космоса, представяща южното съзвездие Кентавър, заобиколено от други галактики.

— Камерон — повика го тя и посочи съобщителната шахта. — Слушай.

— … добре ли сте? Чуваме ви съвсем ясно.

— Всичко е наред — отвърна Сюзан на Джаки. Гласът на японката долиташе удивително силно, все едно някой говореше от съседната стая. — Можете ли да наберете същата комбинация, за да отворите входа?

— Не можем. Четирите плочки все още са хлътнали. След затварянето си плочата не ги освободи.

Сюзан свъси вежди. Това навярно означаваше, че мозайките, контролиращи подвижния под в горната зала, също са хлътнали.

— Ще открием начин да се измъкнем оттук — каза Камерон и постави ръка на рамото й. — Довери ми се. И преди съм попадал в подобни ситуации. Ако познавам маите, в тази камера има нещо, което или отваря предишните врати, или връща мозайките обратно, така че да могат да влизат и други хора. Номерът е да разбереш какво е, без да задействаш капаните, предназначени за нежелани натрапници.

— Като нас ли?

— Всичко ще бъде наред, Сюзан.

— Наистина ли имаш идея как да се измъкнем оттук?

Археологът кимна.

— Имам известни подозрения, но още не съм съвсем сигурен.

— Това означава, че нямаш идея.

— Тази небесна карта например — каза Слейтър. — Обърни внимание на тънките цепнатини, около които са съсредоточени групите звезди. Една от тях отговаря на хунаб ку. Това е една от възможностите. Има и друга, ето там. — Той освети стената край входа на гробницата. Няколко вдлъбнатини следваха тънка като косъм пролука с форма на квадрат. — Приличат на места за хващане с пръсти. В стената може да има нещо като чекмедже с жертвоприношения за Пакал. А пък онези релефи там представят спускането на вожда в новия му гроб. Забележи и фините цепнатини около щита на Пакал. — Камерон посочи една петнайсетинасантиметрова квадратна мозайка. — Проблемът е, че ако не съм абсолютно сигурен, не мога просто така да започна да натискам и дърпам разни неща.

Сюзан кимна.

— Защото може да са капани.

— Точно така.

Тя възвърна самообладанието си и дълбоко си пое дъх.

— Добре, Камерон. Вярвам ти.

— Какво облекчение — усмихна се ученият.

Сюзан понечи да му отговори, но в този момент в гробницата отекна гласът на Джаки.

— Ще се опитаме да ви спуснем няколко бутилки вода.

— Благодаря — отвърна компютърната специалистка.

Наистина ожадняхме.

— Няма проблем. Нещо друго?

— Да. В случай че не успеем да се измъкнем до сигнала довечера, искам да подготвите някои неща. Имаш ли къде да си записваш?

— Един момент.

Докато Камерон продължаваше да разглежда гробната камера, Сюзан стъпка по стъпка обясни на астрофизиците как да работят с компютъра й, съобщи им нужните пароли, кои програми да качат и как да го настроят за приемане. Сутринта вече беше внесла необходимите промени в честотния обхват. Ишигуро и Жоао успяха да спуснат две пластмасови бутилки минерална вода и пакет телешка пастърма, която Сюзан и Слейтър бързо изядоха. И двамата не бяха закусвали. Докато се хранеха, японецът им съобщи, че пристига помощ, включително санитарен хеликоптер за ранения жрец и другите пострадали туземци, както и двайсетина тюлени. Идвал и Трой Рийд, който водел с петима души от отдела на Сюзан. Носели и още компютърна техника.

Сюзан и Камерон уморено седяха на каменния под. Беше студено. Камерон още повече бе намалил фитила на фенера и в камерата цареше почти пълен мрак. Релефите на отсрещната стена едва се различаваха.

— Прегърни ме — прошепна Сюзан и отпусна глава на гърдите му. Той я притисна към себе си, затвори очи и близостта й го накара да забрави за всякакви компютърни вируси и древни храмове. Бяха сами, напълно изолирани от външния свят под десетки тонове камък.

Камерон Слейтър, прочутият археолог, известен университетски професор, разбираше, че за пръв път през съзнателния си живот изпитва силни чувства към друг човек — въпреки всичките си усилия да си припомни някогашните си връзки, за да овладее тези чужди за него емоции. Нямаше време, желание и потребност да се ангажира с нещо, което далеч надхвърляше досегашните му преживявания, което го правеше уязвим и го тласкаше към непознати води.

Но първичният му инстинкт се беше разбудил, изплуваше от най-дълбоките кътчета на душата му и бавно взимаше връх над разума му. Логиката му подсказваше да не го допуска, да избяга, да потърси утеха другаде. Но Сюзан Гарнет вече присъстваше в живота му и разпалваше чувства, за чието съществуване той не бе подозирал, караше го да копнее за живот, съвсем различен от досегашния. Не бе сигурен с какво Сюзан го привлича толкова силно, много повече от бразилската танцьорка или перуанската хубавица. Да, тя беше красива, но имаше безброй други красиви жени, някои още по-прелестни и екзотични. Навярно се дължеше на усмивката й или на кафявите й очи, честни, дълбоки, излъчващи нещо повече от обикновена плътска страст, предлагащи приятелство и любов.

Дишането на Сюзан стана равномерно и спокойно. Бе се сгушила като дете, положила глава на гърдите му. Той я целуна по косата и също заспа.