Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (16) (Знакът на хилядолетието)

2

Сюзан Гарнет седеше в кабинета си на три преки оттам и се опитваше да приготви всичко преди крайния срок, когато вирусът отново щеше да се активира: осем и една минута вечерта. Сега беше седем и петнайсет и опитната компютърна аналитичка бе закачила на вратата табелка с надпис „Не ме безпокойте“.

Над столицата се беше спуснала нощ. Луната в третата си четвърт лееше бледата си светлина през прозорците и тя се сливаше със сиянието на цветния екран на лаптопа.

Основната идея на Кървавата брадва бе да включат „мирисен“ код в началото на всеки софтуерен капан из интернет-доставчиците не само в района на Вашингтон, но и в цялата страна. По време на нормалния трафик в мрежата „миризмите“ щяха да се закачат за програми, съдържащи последователността, извлечена от пасивния вирус, който Сюзан беше уловила в една от софтуерните си паяжини. Този алгоритъм гарантираше, че „миризмата“ ще преследва само тайнствения вирус, докато той се самовъзпроизвежда в мрежите в подготовка за следващия удар. Хакерът предполагаше, че скоростта на заразяване постоянно нараства и че инфектирането става в последните минути преди удара, като достига до кулминация в наносекундата преди системите да блокират.

В 19:40 Сюзан Гарнет написа програма, която автоматично качи хиляди „мирисни“ файлове в по-голяма програма, напомняща Троянски кон, и пусна по Интернет десетки хиляди троянски файлове, които се разпространиха по интернет-доставчиците в Съединените щати и покриха всички възможни входни и изходни пътища, включително десетина сателита на „Теледесик“ в ниска земна орбита и осемте космически сателита на „Хюз Електроникс“ в геостационарна орбита.

При проникването си в съответните сървъри Троянските коне напоиха с „мириса“ си всички файлове в мрежата. Според друга теория на Кървавата брадва не всички мутации автоматично се самоизтриваха по време на блокирането и не позволяваха на властите да проследят източника им. Хакерът смяташе, че сред тези самоунищожаващи се варианти, освен „войници“ има и „царици“, изключително сложни версии на вируса, предназначени да наблюдават разгръщането на войските преди удара. Той предполагаше, че докато войниците използват блокирането, за да се самоунищожат, цариците се връщат в първоизточника си. „Миризмите“ щяха да оставят следа, която ФБР можеше да проследи с помощта на „Следотърсач“, друга гениална програма на Ханс Кървавата брадва. Сюзан бе открила „Следотърсача“, „Миризмата“ и още десетки програми в сървър в Орегон, където хакерът криеше най-ценните си творения. Беше й дал адреса след като подписаха договор, позволяващ му да използва персонален компютър под наблюдението на местен софтуерен специалист. Това право щеше да му бъде отнето, ако помощта му не доведеше до унищожаването на вируса.

В 19:50 Сюзан се разкърши и разтри слепоочията си. Беше успяла. Информацията от сървърите показваше, че „миризмите“ са стигнали до местоназначението си. Сега трябваше да чака.

Тя се изправи, протегна се и се прозя. После излезе от кабинета си и потъна в океан от бюра, заградени с ниски сиви стени под безброй флуоресцентни лампи. Запъти се към стаите за отдих в отсрещната част на огромното помещение, но един глас я спря.

— Всичко готово ли е?

Беше Трой Рийд. Стоеше със скръстени ръце, облегнат на една от сивите стени. Носеше същия панталон и бяла риза като сутринта. Изглеждаше още по-зле, небръснат и навярно вмирисан на пот като самата нея.

— Така ми се струва. — Тя си погледна часовника. — Остават по-малко от десет минути. Ще заспя, ако не се наплискам с вода и не пия едно кафе. Веднага се връщам.

— Ще дойда с теб.

По пътя Сюзан му обясни положението и на входа на дамската тоалетна каза:

— Мисля, че тук ще успея да се справя и сама.

Когато излезе, Рийд я чакаше с чаша димящо черно кафе. Докато се връщаха, Сюзан го изпи. В 19:59 отново седеше пред лаптопа си.

— Добре — каза тя и погледна дигиталния таймер, синхронизиран с последния удар на вируса. — Петнайсет секунди… десет… пет… три… две… една.

Екранът замръзна. Сюзан не откъсваше очи от часовника до лаптопа.

— Осемнайсет секунди — каза тя в мига, в който компютърът заработи отново. Пръстите й затракаха командите, необходими за освобождаването на десетки хиляди „следотърсачи“, които щяха да се втурнат след вирусите царици. — Да се надяваме, че Кървавата брадва има право.

„Следотърсачите“ разширяваха периметъра си радиално във всеки сървър в района като глутница хрътки, преследващи миризмата на плячката си. През първите няколко секунди пакетите с кодове се разпространиха в Нова Англия, пет секунди по-късно стигнаха до южните щати и Средния запад. Последни бяха Калифорния и Вашингтон, приблизително десет секунди след началото на операцията.

— Засякох един в южно Колорадо — след малко рече Сюзан, когато един от „следотърсачите“ й прати имейл или „лай“, съобщаващ за откриването на гореща следа, точно съответствие на кода в „миризмата“ и в „следотърсача“. „Лаят“ посочваше координатите на сървъра с географската дължина и ширина. Внезапно я изпълни увереност. Ловът продължаваше.

През следващите трийсет секунди електронните й хрътки „лаеха“ от стотици сървъри из Съединените щати, докато следяха миризмата, оставена от завръщащите се в първоизточника си вируси царици. Сюзан можеше да наблюдава напредването им в електронен атлас на света, който четеше постъпващите координати и автоматично ги нанасяше на екрана, като в същото време записваше видеоинформацията в паметта си.

Като начало беше избрала карта на Северна Америка, но бе готова да се насочи натам, накъдето отидат хрътките. Черни точки представяха „следотърсачите“, преследващи плячката си привидно случайно, като скачаха от сървър на сървър, пресичаха пътищата си, разделяха се и се връщаха, но в крайна сметка всички бавно се придвижваха на юг. Точките започнаха да се групират около един от космическите сателити „Хюз“ в геостационарна орбита над южно Мексико и Гватемала. Сюзан премести картата и разположи иконката на сателита в средата на екрана. Сега се виждаше цяло Мексико, заливът и части от Централна Америка. Точките се отдалечиха от сателита и се насочиха към район в центъра на полуостров Юкатан.

И после изчезнаха, бележейки първоначалния произход на вируса.

— Къде е това? — попита Рийд.

— Според последния засечен „лай“ вирусът идва от… — Тя увеличи мястото, където точките се бяха слели преди да изчезнат. — Деветдесет градуса и трийсет минути западна дължина. Седемнайсет градуса и четири минути северна ширина.

Сюзан увеличи образа още повече и избра опция, прибавяща имената на районите, градовете, реките и планините.

— Но това е насред пустошта. Там не би трябвало да има никакви сървъри.

— Насред джунглата — разочаровано го поправи тя. — В равнините на Петен, за да сме точни. — Сюзан посочи името на екрана. — В Гватемала, на стотина километра от границата с Мексико.

— Кои са най-близките големи градове?

— Вилаермоза на запад в Мексико, Гуатемала Сити, четиристотин километра на юг, или Кампече, на север на полуостров Юкатан. Най-близките по-малки населени места са Ел Субин на изток и Теносике на запад, на Рио Сан Педро, и двете на около осемдесет километра от координатите.

— Нещо не е наред. — Рийд се изправи. — Няма никаква логика. Как е възможно най-сложният вирус на света да идва от такова затънтено място?

Сюзан кликна два пъти върху иконка в горния ляв ъгъл. Отвори се прозорец, който приличаше на дистанционно управление на видео. Тя кликна върху бутона „PLAY“ и проследи дигиталния запис на преследването. „Лайовете“ идваха от стотици сървъри и се движеха хаотично преди да се насочат на юг. После оградиха сателита на „Хюз“ и се върнаха надолу към петенската джунгла.

— Не зная какво да кажа. „Следотърсачите“ се сляха само в една точка.

— Не вярвам — отвърна Рийд и нави ръкавите на ризата си. — Защо не се обадиш в „Хейнесвил“ и не поискаш помощ? Възможно е нещо да е заблудило „следотърсачите“ и да ги е пратило в погрешна посока.

Сюзан не отговори и за трети път проследи лова.

— Смяташ ли, че вирусът царица може да има собствена миризма? По-силна от нашата?

— Възможно е. Но няма как да разберем.

Точно в този момент на екрана се отвори съобщение. [email protected] искаше да разговарят в Интернет.

— Странно съвпадение — изхъмка Рийд.

— Не съвсем. Той каза, че ще се обади веднага след удара. — Сюзан кликна върху адреса.

[email protected]:	Какво стана?
sgarnett@fbi:	Виждам, че не ти е отнело много време да влезеш в мрежата.
[email protected]:	И това е като с велосипеда. Човек не забравя как се кара. Е, разправяй.
sgarnett@fbi:	Мисля, че „следотърсачите“ са проследили миризмата не докъдето трябва.
[email protected]:	Какво искаш да кажеш?
sgarnett@fbi:	Струва ми се, че вирусите царици са имали собствена миризма, която е била по-силна от нашата.
[email protected]:	В такъв случай „следотърсачите“ нямаше да отидат никъде. Така ли беше?
sgarnett@fbi:	Не. Всички се сляха в една точка.
[email protected]:	Значи не са се заблудили. Не е възможно да са се слели в точка, която да няма този мирис. Такъв е характерът на програмата. Те зависят един от друг. „Следотърсачът“ има само една цел: да проследи и открие източника на миризмата. Нищо друго. Вирусът идва от мястото, което са посочили „следотърсачите“.
sgarnett@fbi:	От джунглата в средата на полуостров Юкатана ли?
[email protected]:	Ясно. Обясни ми всичко.
sgarnett@fbi:	Най-добре да ти го покажа. Почакай.

Сюзан стартира софтуера си за имейл и прати на Кървавата брадва видеозаписа.

[email protected]:

Получих го. Дай ми една секунда.

Тя пусна записа за четвърти път и посочи образите.

— Знаеш ли, той има право. Ако миризмата беше променена или напълно елиминирана от друга, „следотърсачите“ щяха да останат в Съединените щати като сега. — Сюзан докосна с показалец течнокристалния екран. Черните точки бяха хаотично пръснати по цялата карта. — Но после се сливат, виждаш ли? Открили са съответствието и тръгват след него чак до мястото на произхода му… ето тук. — Тя още повече увеличи образа, прибави топонимите, включително на обекти с историческо значение и измърмори: — Интересно.

— Какво?

— Това. — Тя посочи с курсора координатите, предадени от „следотърсачите“ преди да изчезнат. — Точно насред развалините на Тикал.

— Тикал ли? Това бяха ацтеките, нали?

Сюзан поклати глава.

— Не. Маите.

— Откъде знаеш.

— От Джорджтаунския университет. Освен че преподавах, поддържах университетската уебстраница. Помагаха ми неколцина студенти. Направихме страници на много факултети, включително на този по естествени науки. За да не сбъркаме някъде, първо трябваше да правим някои проучвания. Две от моите хлапета прекараха седмици в ровене из историята от доколумбовата епоха. Въпреки че това беше преди около пет години, все още си спомням, че маите са обитавали полуостров Юкатан, части от южно Мексико и по-голямата част от Гватемала. Ацтеките са населявали главно централните и северните райони на Мексико, не южните.

Преди Рийд да успее да отговори, Ханс Кървавата брадва прати ново съобщение.

[email protected]:	Сега съм по-сигурен отпреди. Колкото и странно да изглежда, готов съм да се обзаложа, че това е точката на произхода.
sgarnett@fbi:	Вярвам, че това е мястото, където са отишли „миризмите“. Ами ако ти кажа, че координатите отговарят на руините на Тикал, останали от времето на маите?
[email protected]:	Би било странно. Има друго възможно обяснение. Мисля, че цариците някак са разпознали „миризмите“ и са ги изхвърлили наред с фалшиво местоназначение и са пратили всичките ми кутренца в земята на бананите. Все пак предлагам да накараш приятелчетата си да проверят района със сателити. Може пък нещо да изскочи. Утре ще опитаме нещо малко по-различно.
sgarnett@fbi:	Какво?
[email protected]:	Мутираща миризма, която може да бъде проследена само от „следотърсач“, програмиран специално за тази мутационна последователност. Все едно да пратиш вирус срещу вируса. Има вероятност самите царици да са мутационни последователности, което означава, че всички се различават една от друга. Прикрепването на една и съща миризма към всички може да е предизвикало някаква обща тревога. Може би просто си имаме работа с някакъв авариен механизъм, вграден в цариците, за да противодейства точно на такъв вид проследяване.
sgarnett@fbi:	В такъв случай авторът на вируса трябва да е засякъл общата тревога и навярно очаква контраатака.
[email protected]:	Възможно е. Но нямаме друг избор. Тази вечер ще приготвя вируса и до утре сутрин ще ти го пратя.
sgarnett@fbi:	Ще чакам. Успя ли да преведеш кода от програмата на вируса, който не успях да дешифрирам?
[email protected]:	Работя по въпроса. Не е използван никой от познатите езици. Затова ще приложа малко по-различен подход.
sgarnett@fbi:	Какъв?
[email protected]:	Още не съм съвсем сигурен. Просто различен от онова, което съм опитвал досега. Ще ти съобщя, когато открия нещо. Вече трябва да свършвам. Не забравяй да накараш момчетата от Пентагона да проверят онова място. Има вероятност вече да сме открили точката на произхода.

Сюзан прекъсна връзката.

— Като че ли има желание да помогне — отбеляза Рийд.

Напрежението и умората й тежаха като тонове тухли. Затворила очи, Сюзан повдигна рамото си и започна да описва кръгове с глава, за да се поотпусне.

— Така изглежда. Досега изпълнява своята част от сделката. Всичко това ми е адски трудно. Не мога да повярвам, че сме му позволили отново да работи с компютър.

— Знам, че е трудно, и ти се възхищавам, че успя да се дистанцираш от личните си чувства, че запази професионализма си. Все още ли мислиш, че е възможно той да стои зад този вирус?

— Вече не зная какво да мисля, Трой. От една страна, Ханс, изглежда, полага искрени усилия да ни помогне. Но от друга… как да вярваш на човек, който е виновен за смъртта на семейството ти?

Рийд не отговори. Просто я потупа по гърба и с бащински глас каза:

— Продължавай така, малката. Страхотно се справяш. За нула време ще решим проблема.

Сюзан кимна.

— Трябва да поискаме сателитни снимки на района. Би било чудесно и да го сканираме за следи от електронна апаратура.

— Ще се погрижа. С малко късмет до утре сутрин ще получим снимките.

— А сега да видим нашия нов вирус — каза тя и качи пасивната версия в колбата си, за да провери мутационната последователност.

— Изглежда ми много познато — измърмори Сюзан и стартира анализиращата програма. — Да видим дали ще научим нещо ново.

— Май е същият като снощи — отбеляза Рийд.

Сюзан се намръщи. Програмата беше разшифровала абсолютно същия процент като предната вечер, което означаваше, че няма да открие нищо ново.

— Да видим дали не се е променила някоя от неразшифрованите части.

С помощта на специален скрипт тя направи проверка и за своя изненада установи, че един сектор от 260 байта драстично се е преобразил: от байт 367 до 627. Останалата част от вируса, включително онази, която определяше активирането в полунощ на 31 декември, оставаше същата.

— Разбираш ли нещо?

Сюзан сви рамене.

— Трудно ми е да кажа, без да зная каква е основната задача. — Тя разтърка очи и се облегна назад, като потисна прозявката си.

— Защо не се прибереш да поспиш? — предложи Рийд. — Ще повикам кола — след няколко минути ще те чака отпред.

Сюзан кимна, но когато шефът й излезе от кабинета, се взря невиждащо в екрана. Не знаеше какво ще прави, когато се прибере в апартамента си и остане сама. Тъкмо се канеше да затвори лаптопа, когато забеляза премигваща иконка в горния ляв ъгъл на екрана.

— Мамка му! — Тя незабавно кликна отгоре й и отвори прозорец на програма, която трябваше да следи за незаконни прониквания през създадената преди година от нея защита на мрежата на ФБР. Интернетските връзки спазваха определен протокол. Подателят предава първоначален сигнал, съдържащ SYN-флаг, поредица от единици и нули, използвани за синхронизиране на връзката. Получателят прочита SYN-флага и отговаря с АСК, с което потвърждава контакта. Когато го получи, подателят праща свой АСК-флаг. После започва действителната връзка. Накрая подателят праща FIN-флаг, даващ знак за завършване на контакта, и получателят отговаря със заключителен АСК, който прекъсва електронната връзка.

Програмата на Сюзан бе засякла потребител на Интернет, пращащ преждевременни FIN-флагове във всички портове на мрежата на ФБР. Те му бяха отговорили с RST, което показваше на хакера, че никой не ги охранява. Три от портовете принадлежаха на потребители, които не бяха изключили системата преди да си тръгнат — сериозно нарушение на компютърните правила на Бюрото, — и по този начин оставяха вратата широко отворена за незаконни потребители със съответния FIN-скенер. След като беше проникнал в един от портовете, за да извлече необходимата му информация, включително паролите, хакерът бе влязъл в друг порт, наречен „Леонардо“, и с помощта на откраднатите пароли беше преодолял защитата.

Сюзан започна дистанционно да изключва потребителите, но знаеше, че вече е късно. Някой бе проникнал в системата. Тя отвори системен файл, който й даде електронен запис на дейността на всички портове в мрежата. Един от тях показваше пробив. Вторият не даваше данни за активност. Третият, „Леонардо“, беше изпълнил търсене в системата с ключова дума *ГАРНЕТ*. В резултат хакерът разполагаше с имейл адреса на Сюзан: sgarnett@fbi. После „Леонардо“ бе направил копие на нейната имейл-директория, както и на файловете с транскрипцията на интернет-чатовете й през последната седмица.

Сюзан се вцепени. Някой вече знаеше за глобалния вирус също толкова, колкото и самата тя, включително вероятното местонахождение в джунглите на Петен.

Тя удари с длан по бюрото.

— Не!

Бясна, Сюзан изключи незаконния потребител, но преди това качи логфайла на „Леонардо“ в своя директория и прочете интернетския протоколен адрес на хакера, сочещ към интернет-доставчик близо до сградата „Дж. Едгар Хувър“, „Capital.com.“ Тя вдигна слушалката и започна да набира номера на екрана. Пръстите й трепереха.

Даваше заето.

Сюзан изхвърча от кабинета си, откри Рийд и го предупреди за последствията от незаконното проникване. Шефът й незабавно прати кола с агенти в „Capital.com“.

След пет минути телефонът в кабинета на Рийд иззвъня. Сюзан гледаше през прозореца с чаша кафе в ръце.

— Да? — обади се шефът й и натисна бутона на високоговорителя.

— Току-що повиках линейка, господине. Един още е жив, но умира.

Сюзан се завъртя толкова бързо, че разля кафе по дънките си. Парещата болка за миг я накара да потръпне. Тя избърса капките с длан и се приближи до разхвърляното бюро на Рийд.

— Кой е жив? Какво… какво става?

— Тук е… истинска касапница, господине. Страшна касапница, по дяволите!