Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (14) (Знакът на хилядолетието)

1

14 декември 1999 г.

Сюзан Гарнет пиеше кафе и чакаше пазачите да доведат Ханс Кървавата брадва в една от стаите за свиждане в затвора „Хейнесвил“, само на един час път от Вашингтон.

Олющени бели стени, осветени от сивкави флуоресцентни лампи, заобикаляха компютърната аналитична от ФБР. В средата на стаята имаше метална маса, завинтена за бетонния под. На нея с големи болтове беше монтирана стоманена халка. Седнала на един от четирите метални стола, Сюзан разсеяно се зачуди за предназначението й. Убиецът на семейството й скоро щеше да влезе през стоманената врата и тя се боеше, че няма да успее да сдържи дълбоката си омраза към него.

Остави чашата на масата и удивено поклати глава. „Какво точно правиш тук, Сю? Какво очакваш да постигнеш?“

„Следи, улики, предположения, каквото и да е! — бе извикал Трой Рийд преди да я прати в «Хейнесвил». — Просто се върни с нещо, което да подхрани разследването! Белият дом ни виси на главата и непрекъснато иска отговори!“

Тя си пое дъх и си погледна часовника. Почти пет. Вирусът щеше да се активира след три часа, а тя нямаше представа какво да направи, за да научи нещо ново. Софтуерните й капани вече бяха поставени и…

Вратата изскърца и се отвори. Тя се поизправи на стола и погледът й се впи в мъжа с белезници, облечен в сив гащеризон. Водеха го двама огромни пазачи — огромните им бицепси опъваха късите ръкави на тъмнозелените им униформи. И двамата носеха пистолети.

Мъжът в сиво вдигна глава и кафявите му очи проблеснаха. Беше я познал. Внезапно спря и понечи да се върне, но пазачите с лекота го повдигнаха и го сложиха да седне на стола срещу нея.

Сюзан дълбоко си пое дъх и се опита да скрие гнева и опасенията си от срещата с този човек. В ноздрите й запари мирис на евтин одеколон.

— Ти… какво става, по дяволите? — Кървавата брадва, който след процеса си беше пуснал брада, обърна слабото си лице към пазача отляво. — Какво става, мамка му? Мислех си, че ме водите при адвоката ми! Не искам да се виждам с тая!

Пазачът, афроамериканец, го шляпна по тила.

— Кротко, кретенче. Заповед на директора. Дръж се любезно с госпожата, иначе пак ще те ступам.

— Госпожа ли? Наричаш госпожа тая? Тя е причината да ме хвърлят тук, по дяволите!

Пляс!

— Стига бе!

Пляс!

— Добре де, добре! — рече Кървавата брадва, разтри тила си и подозрително изгледа Сюзан Гарнет. Чернокожият пазач застана точно зад него. Колегата му излезе.

Докато наблюдаваше представлението, Сюзан остана спокойна. Нервната реакция на затворника към присъствието й я изпълни с увереност.

— Бихте ли ни оставили насаме, моля? — обърна се към пазача тя.

— Сигурна ли сте, госпожо?

Сюзан кимна.

— Ако ви потрябвам, чакам пред вратата. — Той пристъпи до хакера. — Добре, кретенче. Заеми позата. Ръцете на масата.

Кървавата брадва въздъхна и се подчини, като се разкрачи и отпусна длани върху масата. Сега Сюзан разбра какво е предназначението на голямата метална халка.

Пазачът освободи едната ръка на хакера, прокара веригата на белезниците през халката и отново го закопча. Тъй като масата бе завинтена за пода, затворникът не можеше да стигне до Сюзан.

Афроамериканецът излезе и ги остави сами.

— Е, на какво дължа това удоволствие?

Сюзан се насили да остави настрани личните си чувства и да запази професионализма си пред този човек.

— Нуждая се от услуга.

Той се изсмя, после стана сериозен.

— Сигурно се майтапиш… госпожо.

— Никога през живота си не съм била по-сериозна.

Хакерът поклати глава и се усмихна.

— Чудни хора сте вие. Спомняш ли си кой ме прати тук? — Той повдигна ръце, доколкото му позволяваха белезниците. — Копелета гадни, сключвате сделки с всеки друг хакер, но решихте да ме затворите тук и да изхвърлите ключа. Кажи ми поне една причина да ти помогна.

— Например това, че уби семейството ми.

Продълговатото му лице се напрегна.

— Не съм искал да убивам никого — отвърна той. — По време на процеса го казах поне сто пъти. Пуснах вируса само за да прееба светофарите, но така, че да не станат катастрофи. Исках да накажа копелетата от общината. Мразя ги тия типове. Назначават те, използват те и когато вече нямат нужда от услугите ти, те уволняват. И после постъпват по същия начин с някой друг. Трябваше да им дам урок.

Слепоочията й пулсираха — тя ясно си спомняше позицията на адвокатите му по време на процеса. Бяха се опитали да го представят като жертва на корпоративната алчност — жалко усилие да оправдаят постъпката му. Въпреки това съдебните заседатели го бяха обявили за виновен за смъртта на много хора. С известно насърчение от страна на Федералното бюро за разследване, съдията го прати в затвора с доживотна присъда без право на помилване. Хакерът си бе получил заслуженото.

Тя се помъчи да запази спокойствие, да не се остави да бъде въвлечена в този безполезен спор.

— Не съм дошла да обсъждаме възгледите ти по онзи случай.

— О? — вдигна вежди Кървавата брадва.

— Тук съм, за да разговаряме по друг въпрос.

— Нима? — На лицето му се изписа самодоволна усмивка. — Не ми казвай, сам ще позная. Вирус, с който не можете да се справите, нали?

— Преди два дни започнаха глобални удари — без да обръща внимание на забележката му, прибави тя.

— И аз така чух. Ежедневна програма. По едно и също време. Нищо ново.

— Значи знаеш — каза Сюзан.

— Това, че вие не ми позволявате да използвам компютър, не означава, че не вървя в крак с бизнеса.

— Какво ти е известно?

— Я по-полека. Първо ми кажи ти какво знаеш.

— Само онова, което пише във вестниците.

Кървавата брадва се усмихна.

— Не на мене тия.

Сюзан обмисли следващите си думи. Ако вирусът наистина бе негово дело, той очевидно се опитваше да разбере какво са открили до този момент. Ако беше невинен, въпросите му имаха основание. И в двата случая за него бе очевидно, че Бюрото трябва да знае много повече от материалите в пресата.

— Успяхме да засечем копие на вируса.

— Вече се досетих. — Хакерът се наведе напред. — И?

— Открихме двайсет и четири часов брояч, което обяснява ежедневното му активиране.

— И?

Тя му разказа за блокирането на системите и броенето до 1-ви януари.

— И?

— И това е всичко.

— Ами сигнатурният файл?

— Променя се с всяко мутиране.

— Определи ли последователността?

Сюзан поклати глава.

— Броят на комбинациите е астрономически. Нашите системи не са в състояние да я установят. Изглежда случайна.

Самодоволната му усмивка бе изчезнала. Лицето му изглеждаше напрегнато, очите му блуждаеха като очи на лекар, който слуша симптомите на пациент преди да постави диагноза. Или наистина беше заинтригуван, или се преструваше, за да измъкне повече информация.

— Откри ли генератор на случайно число?

— Не.

— Тогава откъде знаеш, че е случайна?

Тя стисна устни.

— Или е случайна, или е скрита надълбоко.

— Скрита е.

— В такъв случай е скрита на няколко равнища, което е също толкова лошо, освен ако не се натъкнем на ключа случайно. Иначе на съвременните системи ще им трябват векове, за да проверят всички възможни мутации за основната последователност.

Хакерът се усмихна.

— Последователност в последователността в последователността. Имаш право. Възможно е да е скрита на много равнища. Предполагам, че са най-малко седем-осем. Така последователността изглежда случайна, но всъщност не е. Както сама казваш, проблемът е, че при днешните компютри не е възможно да се установи без ключ. Как го засече?

Тя му обясни, че след всяко активиране вирусът се самоунищожава, което я е принудило да постави софтуерни капани, за да хване пасивната му версия.

Кървавата брадва се намръщи.

— Естествено. Трябваше да се сетя. Какво друго успя да разбереш?

— Почти нищо. След последното блокиране на трийсет и първи декември кодът ще изпълни последната си задача. Според мен тази последователност ще нанесе глобален унищожителен удар в момент, в който световните мрежи ще са във възможно най-уязвимо положение: първи януари двехилядната година.

— Вирусът нанася удара си на нула първи, нула първи, нула нула. Конгениално! Имаш си работа с адски подло и хитро копеле, ако, разбира се, приемем, че вирусът наистина ще направи нещо повече, а няма само да вдигне прах.

— Трябва да приема, че е замислил нещо много по-лошо от това да ни покаже уменията си.

— Разбира се, че трябва. Вие, федералните, винаги мислите за хората най-лошото. — Хакерът повдигна заключените си с белезници ръце.

— Е, ще ни помогнеш ли?

Кървавата брадва отпусна длани върху масата от двете страни на металната халка.

— Защо да ви помагам?

— Вече ти казах защо.

— Не ме разбра. Какво ще получа аз, ако ви помогна?

— Това, че изкупваш всички страдания, които си причинил на обществото.

— Вече ги изкупвам! — възрази той. — Поне така ми каза съдията, когато издаваше присъдата с онова жестоко допълнение, което трябва да е дошло от ФБР… от теб.

Възможностите на Сюзан се изчерпваха. Бе обещала на Трой Рийд да предложи на хакера достъп до компютър в замяна на информация, с помощта на която да получат антидот за неуловимия вирус и да заловят автора му. Но не му беше обещавала, че преди това няма да опита по друг начин, например като се обърне към съвестта му.

— Може би нощем ще спиш по-спокойно, като знаеш, че уменията ти наистина са помогнали на обществото и навярно даже са го спасили от хаос, ако този вирус се окаже толкова опасен, колкото си мисля.

— Не е достатъчно. И сега си спя като младенец. Давам ти последен шанс да ми кажеш какво ще получа, ако ти помогна. — Кървавата брадва се наведе напред и сниши глас. — И хубавичко си помисли. Иначе ще повикам оная горила отвън да ме върне в килията.

Тя затвори очи. Знаеше, че да му даде достъп до компютър е все едно да отмени присъдата му. Замисли се. Ако хакерът не бе автор на вируса, но им помогнеше и неговата помощ попречеше на глобалния вирус да предизвика пандемониум в края на хилядолетието, сделката щеше да е справедлива, колкото й да не й харесваше тази идея. От друга страна, ако това копеле беше създало вируса като средство за изнудване, Сюзан щеше да се погрижи не само да използва получената от него информация, за да унищожи този негов вирус, но и да открие начин да я обърне срещу него и да докаже, че е негово дело. Имаше само един проблем. Кървавата брадва можеше да е предвидил, че ще го заподозре, и да е взел превантивни мерки, за да попречи на ФБР да го свърже с вируса. В такъв случай пак изглеждаше най-добре да получи информацията от него, най-малкото, за да унищожи вируса и да установи произхода му без помощта на хакера.

— Готови сме да ти предложим достъп до компютър.

Мършавото лице под рошавата брада се отпусна, очите на Кървавата брадва възбудено запримигваха.

— Те това вече е приказка.

— Разбира се, под постоянно наблюдение.

Той кимна.

— Разбира се. Не искам да си мислите, че ще се възползвам и за отмъщение ще създам нов вирус, нали така?

— Да речем, че първо трябва да заслужиш доверието ни.

Хакерът се замисли за миг, после каза:

— Става. Сделката е честна.

— Сега е твой ред — рече Сюзан. — Кажи ми нещо, което да не зная.

— Ти си предприела очевидната първа стъпка и си засякла пасивна версия на вируса, която е потвърдила вече известната ти информация. Броенето. Блокирането. Но всъщност не си научила нищо, което да ти помогне да го унищожиш.

Тя поклати глава.

— Надявам се, че не дрънкаш просто така.

— Проблемът е, че не си хакер. За да залавяш хакери, трябва да разсъждаваш като тях. През годините явно си събрала достатъчно от нашите, за да ти помагат да хващаш други. Изградила си машина, чийто продукт всъщност не е резултат на твоите блестящи способности, а на блестящите способности на други.

Сюзан се намръщи.

— Ако не те познавах, щях да си помисля, че просто искаш да ме обидиш.

— Не ме разбирай погрешно. Ти си адски умна. Всъщност си достатъчно умна не само за да преподаваш в университета, но и за да използваш предишни разследвания на Бюрото и да ме пипнеш. Но пак ти казвам, професорите и аналитиците от ФБР не са хакери. Ти не знаеш как да нарушаваш правилата. Тъкмо затова се нуждаеш от нас. Но като че ли истината те отегчава.

— Истината ли? Да не би да си мислиш, че знаеш нещо за истината?

Кървавата брадва я изгледа твърдо.

— Ти си дошла тук, Сюзан — колкото и трудно да ти е било това, — защото никой от твоите хакери не е успял да измисли нещо повече от мухлясалата ви паяжина. Сигурно си се съпротивлявала на това неизбежно идване, също както си се борила с чувствата си след като съдията произнесе присъдата ми, прати ме тук и по този начин уталожи желанието ти за мъст. Но проблемът е, че хвърлянето ми зад решетките няма да ги върне. Те са мъртви и няма никакво значение дали имам нещо общо, макар и неволно, с тяхната смърт. Така че животът ти внезапно е изгубил смисъл. Постъпила си във ФБР, за да ме пипнеш. Е, вече успя и сега не знаеш какво да правиш, къде да идеш, как да запълниш празнотата, която те измъчва всяка нощ. Какво ще кажеш, това може ли да мине за истина, Сюзан Гарнет?

Сюзан не се съмняваше, че ако носеше валтера, щеше да натисне спусъка и завинаги да изтрие от живота си това чудовище. Връхлетяха я образи от последните мигове преди катастрофата. Ребека пееше… Том четеше… ударът… небето и рампата, които си размениха местата. После нищо, само пустота, самота, отчаяние — чувства, които беше заменила с непреклонната решимост да залови това копеле.

Тя се овладя и не отмести очи от въпросителния поглед на хакера.

— Много си проницателен, Ханс. Но достатъчно ли си проницателен, за да ни помогнеш да унищожим този вирус?

Лицето му внезапно стана мрачно и той кимна.

— Да.