Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (50) (Знакът на хилядолетието)

4

Сюзан Гарнет се събуди от някакви странни звуци, разкопча ципа на спалния си чувал и седна. Дали не сънуваше? Всички наоколо спяха, дори двамата тюлени, които трябваше да са на пост — нещо, което й се стори много странно.

„Странно.“

Реши да събуди Камерон, който спеше само на няколко крачки от нея, но се отказа. Не знаеше защо, просто й се струваше, че не бива. Вместо това се изправи и си обу маратонките.

Тих глас вибрираше сред варовиковите блокове, баритон, който й напомняше за оперен певец. За миг бе готова да се закълне, че вика нейното име, но можеше да е просто планинският ветрец. Гласът сякаш идваше някъде отвисоко, но не беше сигурна. И не беше един.

Луната продължаваше да облива с лъчите си изящната архитектура. Но имаше и друга светлина, която идваше от вътрешността на храма и се процеждаше между лианите, обвиващи колоните и сводовете. Гласовете излъчваха хипнотична сила, която я привличаше. Сюзан закрачи към източника им и те сякаш станаха по-далечни, по-неясни, но я подтикваха да върви по-бързо, да се приближи.

Тя се подчини и в полутранс заобиколи ръба на кратера. Сега гласовете се носеха оттам като омагьосан хор, издигаха се от тъмните води и политаха нагоре към небесата.

Стигна до двайсетте стъпала и започна да се изкачва, бавно, с неочаквано спокойствие, мина под триъгълните сводове, спря в средата на терасата и впери очи в силуетите на три фигури с набедрени препаски и големи тиари от пера на главите. Те мълчаха, но Сюзан някак си знаеше какво искат и ги последва вътре покрай варовиковата плоча, която беше забелязал Камерон — сега тя бе отместена и се виждаше вътрешността на храма.

Компютърната специалистка зае мястото си край огъня. Синкав дим се издигаше от пламъците, които осветяваха десетките сцени по стените: ритуали, игри, войни, жътви, всички заобиколени от напомнящи на мозайка цифри. Варовикови релефи на пернати змии и ягуари танцуваха под трептящата лазурна светлина, която обгръщаше старците. Те свалиха тиарите си и под тях се показаха същите сякаш извънземни издължени глави и плоски чела, които през последните дни Сюзан толкова често виждаше. Жреците се олюляваха назад-напред в сапфирената мъгла под ритъма на безмълвни барабани. Онзи, който стоеше най-близо до нея, носеше много златни обеци и на лявата му предлакътница имаше татуировка на ягуар. На бицепсите на втория бяха татуирани ленти. На лявото рамо на третия мъж бе татуирана пъстра птица, напомняща кетцал. Наоколо им прелитаха молци, които преследваха светлината в неизбежно смъртоносен танц и изчезваха в тъмночервените огнени езици.

Сюзан вдишваше сладкия дим на пращящите пламъци и той я стопляше, успокояваше и замъгляваше ума й. Очите й се затвориха и топлината изпълни тялото й, облада сетивата й и самата й душа. Не можеше да се съпротивлява на тази непреодолима сила, като молците, които следваха първичната си цел и предаваха съдбата си на своите инстинкти.

Тя повдигна клепачи. Димът се стелеше над варовиковия под, танцуваше, обагряше го в зелено като джунглата. Мъглявата гледка се проясни, образите станаха по-контрастни, по-фокусирани — пирамидални храмове, дворци, игрища, огромни площади, всички кипящи от живот, от растеж, от благоденствие. От джунглата изплуваха градове-държави, каменен блок след каменен блок, с невероятна скорост издигани от безброй умели работници.

Около Сюзан Гарнет се редуваха дни и нощи, безкраен кръговрат, сезони, векове, хилядолетия. Над гъстата растителност се извисяваха храмове, устремяваха се към небесата и подтикваха към изучаване на космоса. Математиката, архитектурата и астрономията процъфтяваха. Въоръжени с писала от таралежови бодли, знатни писари увековечаваха постиженията върху избелена хартия от смокиново дърво, рисуваха хронологии, описваха своята история, преживявания, вярвания, страхове, кодираха познанията си с цифри и ги подреждаха в мозайки.

Алените пламъци разкъсваха дима, отнемаха му кобалтовите оттенъци, чистотата му, неговия живот. Падаха градове, изчезваха цивилизации, за да разцъфтят отново на далечни места, за миг възвърнали изгубената си инерция. Писари отразяваха последните си дни, помръкващото си бъдеще, страха си от хората от морето.

Димът стана кървавочервен. В ума й отекнаха викове, последвани от грохот, война, опустошение. Въоръжени мъже разрушаваха градовете, всяваха ужас и разпространяваха болести, избиваха хората, поробваха ги, изгаряха документите им, техните кодекси, опитваха се да изличат самата им история, техните традиции и вярвания. Сюзан усети болката им, тяхната агония и отчаяние. Видя съпруги, изгубили мъжете си, съпрузи, изгубили жените си, осиротели деца, изнасилени жени, изтезавани мъже, изгаряни книги, всичко в името на Испания, масово изтребление, безсрамно оправдавано с християнската религия.

Ужасяващите видения полетяха под дима по-бързо, отколкото можеше да ги следва, едно след друго, безкрай, докато лудостта разрушаваше хармонията в Новия свят, в мангровите гори, в планините и джунглите. Но сред мъчителните гледки, сред вихрещия се кървавочервен дим, сред отчаяните викове на умиращата цивилизация Сюзан Гарнет усети до себе си ново присъствие, успокояващо, нежно, изящно, като прегръдка на дете или милувка на херувим. Тя дълбоко вдиша този облак и се изпълни със същността на дъщеря си, с нейната невинност, обич и чистота. И когато започна да разпалва чувствата си с излъчваната от Ребека сияйна сила, когато с недвусмислена, яснота се разбуди майчинският й инстинкт, Сюзан почувства и друго същество, носещо единство, цялост, сигурност. Присъствието на съпруга й, неговата мъжественост бяха непреодолими. И в същото време някаква могъща сила й напомни, че мястото й не е в този мъгляв свят, в това нереално царство на блуждаещи души. Животът й принадлежеше на земята, обрисувана под дима, който продължаваше да се вихри като гигантска мъглявина, чийто багри се променяха с времената и сезоните, постоянно придобиваха яснота, подреждаха се като пиксели в контури на хълмове и долини, на нови и древни градове, на лъкатушни реки и кристални езера.

Мъглата продължаваше да се вихри като небесен циклон, да се променя и фокусира. Пикселите очертаха под нея триизмерна карта, леко се издължиха при хълмовете и станаха по-кръгли при долините. Продълговатите постепенно се умножиха и погълнаха своите кръгли събратя — като бинарна карта, определяща терена, очертаваща неравните му особености, сложната му топография.

Лазурната мъгла се завихри още по-бурно, сгъсти се, изтласка образите по краищата си и остави сърцето си самотно, пусто, мрачно. Сюзан усети, че спътниците й си тръгват, почувства тяхното щастие, окуражението им да продължи, да търси истината, да прозре отвъд научния ум, да изследва, да мечтае, да отвори съзнанието си, да се моли за сила.

Тъмната мъгла не преставаше да се върти; в полезрението й в бърза последователност проблясваха образи, обладаваха сетивата, ума, душата й и я изтощаваха. Главата й се замая, мислите й станаха неясни, тя почти изгуби съзнание и се изправи на ръба на бездънна бездна, сеноте с размерите на вселена, която я отделяше от любимите й.

Сюзан се бореше с тази непреодолима сила, опитваше се да остане близо до съпруга си, до дъщеря си, но съзнаваше безплодността на усилията си. Енергията й се изчерпваше, волята й отслабваше, потъваше във вихреща се черна маса от противоречиви мисли. После изчезнаха и те.