Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (38) (Знакът на хилядолетието)

1

16 декември 1999 г.

Природните чудеса винаги карат човек да се чувства дребен, смирен, нищожен. Големият каньон, Хималаите, Ниагарският водопад, джунглите на Амазонка, Еверест, Йосемитският национален парк, Големият бариерен риф, връх Фуджи векове наред смайват човешката раса със своето величие и красота. Тези великолепни гледки са се изменяли през стотиците милиони години, пленявали са въображението на древните цивилизации, вдъхновявали са ги с нови идеи, подхранвали са мечтите им, разпалвали са желанието им да оставят следи на света. Тъкмо те са вдъхновявали елините, египтяните и римляните да сътворят свои чудеса, паметници на волята, страстта, гения и силата на културите им. Този типичен за човека копнеж да остави наследството си на постоянно променящия се свят е създал такива блестящи постижения като Седемте чудеса на света, днес превърнали се само в блед спомен, освен Голямата пирамида в Гиза. Но човешката раса е продължавала да строи. Цивилизациите са се стремели да оставят след себе си безмълвни свидетелства за своето съществуване. По цялото земно кълбо, вече не само в земите на Омир, Клеопатра и Юлий Цезар, други общества са претворявали мечтите си в камък. Чудеса като Великата китайска стена, Тадж Махал в Агра и храмът Анкор в Камбоджа завинаги са променили Стария свят. Ала докато архитектите, художниците и опитните работници са превръщали камъка в произведение на изкуството, отвъд океана, на континента, който е щял да бъде наречен Нов свят, други цивилизации са оставяли свои безсмъртни архитектурни творби. Инките са построили Мачу Пикчу високо сред облаците в перуанските планини. Ацтеките са издигнали величествения си храм в Теночтитлан, по-късно превърнал се в Мексико Сити. Маите са създали огромните си градове в Централна Америка, издигнали са Храма на надписите в Паленке, Пирамидата на гигантския ягуар в Тикал и пирамидата Кукулкан в Чичен Ица. И така човекът е продължавал да оставя монументалните си следи през хилядолетията, строял е все по-големи и по-високи сгради, засенчвайки делата на предците си, създал е поразителни шедьоври като Айфеловата кула, статуята на Христос над Рио де Жанейро и небостъргачите Петронас в Малайзия, епичната скулптура на Маунт Ръшмор в Черните хълмове в Южна Дакота, най-големия скален релеф, свидетелство за умението, всеотдайността и дадения от Бога талант на автора си. Велики инженерни открития съчетават красотата, изобретателността и човешката способност да преобразява земята в името на прогреса — Панамският канал, тунелът под Ламанша, Суецкият канал, мостът „Голдън Гейт“ и язовирът „Хувър“.

Нови чудеса. Стари чудеса. Безмълвни доказателства за вечния копнеж на човека да оставя след себе си символи на своето време, за да бъде запомнен, да му се възхищават, да остави нещо, предизвикващо бъдещите поколения.

А Земята продължава да се върти, да редува периоди на светлина и мрак през годините, вековете и хилядолетията. Новото става старо. Старото става древно. Древното се превръща в спомен, като повечето от чудесата на Стария свят… Но едно чудо беше останало непокътнато от доколумбови времена, оцелявайки след опустошителния период на колонизиране, неподвластно на столетията, скрито дълбоко в джунглата, недостъпно за никого, освен за онези, които знаеха точното му местонахождение.

Тази нощ Сюзан Гарнет видя в зеленикавото сияние на очилата си това уникално чудо, притаено под клоните на гигантски памукови и махагонови дървета. Бяха открили мястото само защото според електронното устройство на лейтенант Лобо тяхната цел лежеше зад стена от дървета, обрасли с лиани и мъх, петнайсет метра гъста зеленина, която трябваше да разсичат с мачете.

— Мили Боже! — промълви Сюзан, поразена от разкрилата се зад естествената стена гледка. Не бе останала и следа от разочарованието й, че е пристигнала прекалено късно, за да подготви оборудването си навреме за следващото блокиране, което означаваше да чака още двайсет и четири часа.

Стояха в средата на каменен двор, гледащ към огромна, напомняща на кратер яма. На изток от нея имаше малък дворец. На запад се извисяваше пирамида, а цялата северна страна се заемаше от голям храм, чийто многобройни каменни колони се издигаха на шест метра, а куполът му достигаше до върхарите. Клоните на дърветата скриваха всички сгради, стигаха до ръба на кратера и образуваха кръг, който точно повтаряше формата на ямата. През отвора сред клоните Сюзан можеше да види нощните звезди.

— Удивително — отбеляза Камерон. — Никой не може да забележи това място от небето. Отворът в дърветата е точно толкова, колкото ямата. Всичко друго е скрито.

— Това обяснява защо досега не го е открил никой — прибави застаналият до него Лобо.

— Но някой определено знае за съществуването му.

— Защо смяташ така? — попита Сюзан.

— Защото някой поддържа тези сгради.

— Поддържа ли ги? — попита лейтенантът.

— Джунглата би погълнала такова място само за двайсет и пет години. Нали дърветата хвърлят семена. За петнайсет години новите дървета щяха да пораснат пет-шест метра, клоните им щяха да порутят стените, а корените им — основите, и всичко щеше да започне да се руши. След още пет-десет години руините щяха да се покрият с кал и растителност. Даже пирамидата би приличала на обрасъл хълм. А сега по колоните има само няколко лиани… Да, обзалагам се, че някой поддържа това място.

— И кой според теб? — попита Сюзан.

Слейтър плесна с ръце и звукът отекна сред варовиковите сгради, после бавно замлъкна в нощта.

Сюзан подскочи. Войниците мигновено насочиха оръжията си към постройките.

— Какво… Защо го направи? — попита тя, докато Лобо даваше знак на хората си да сведат автоматите.

— Каква цивилизация! — благоговейно промълви Камерон. — Жреците и благородниците са издигали тези храмове със забележителна акустика. Правели са го, за да впечатляват хората, които са можели да ги посещават само по време на церемонии. Наричали са тези места „градове на гласовете“. Всъщност комплексът е построен като открит театър и този двор е главната сцена. Чуй. Сюю-юзззаан! — със зловещ глас изсъска ученият.

Кожата й настръхна, когато името й закънтя сред древните сгради — сякаш за няколко секунди от камъка бе оживял някакъв дух.

Тя го плесна по рамото.

— Престани. Злокобно е.

— Точната дума е поразително. Това е находката на века. Забрави за гробницата на Пакал Вотан в Храма на надписите в Паленке. Никой не е виждал такова нещо.

Лобо помоли Камерон да не вдига повече шум, за да не издадат присъствието си. Слейтър му отговори, че онзи, който поддържа мястото, навярно ги е чул да си пробиват път през джунглата и знае, че са тук. Тази забележка не успокои лейтенанта и той нареди на хората си да установят защитен периметър около двора.

— Ще направим лагера тук — каза Лобо и посочи края на джунглата.

— Отивам да поразгледам — каза Камерон. — Веднага се връщам.

— Трябва да пазим батериите, така че изключете очилата след десет минути — каза Лобо. — И не се отдалечавайте много, докато утре сутрин не осигурим безопасността на района.

Археологът остави раницата си при групата и се запъти към отсрещния край на двора. Сюзан го последва, развеселена от изписалата се на лицето му възбуда — той се усмихваше като дете в коледна сутрин.

— Защо се смееш така? — попита тя.

— Сеноте — отвърна ученият и посочи овалния кратер, голям приблизително колкото баскетболно игрище и пълен с вода до около пет метра от горния си ръб.

— Моля?

— Сеноте. Типични са за тези райони. Дъждовете се процеждат през цепнатините във варовика и разтварят части от по-меката скала под твърдата кора на повърхността. През хилядолетията този процес образува подземни пещери, покрити със съвсем тънък пласт варовик. Накрая той хлътва и водата изпълва дупката. Маите са черпели водата си от тях, освен от реките.

Той се приближи до една от изправените близо до основата на пирамидата плочи. На нея бяха изсечени двама мъже с нещо като дебели възглавнички на слабините, кръстовете, раменете, лактите и коленете. И двамата имаха същите подчертани профили и издължени глави като онези в книгите му. Единият държеше топка. Плочата бе инкрустирана със зеленикави камъни, но пък с очилата всичко изглеждаше такова.

— Нефрит — поясни Камерон и прокара пръст по големия камък с форма на диамант, който украсяваше шапката на единия от играчите. — Безценно е.

— Защо преувеличават главите и лицата им?

— Това не е преувеличение. Маите са практикували изкуствено деформиране на черепа. Стягали главите на бебетата в дървени рамки, за да променят развитието на черепа и да постигнат издължените глави и сплесканите чела на благородниците и висшите жреци.

Тя сбърчи лице.

— Звучи отвратително.

Слейтър сви рамене.

— Всъщност не е. Просто такива са били обичаите им. Освен това често закачвали восъчна топка пред очите на детето, за да предизвикат изкуствено късогледство. Благородниците изпилявали зъбите си и ги инкрустирали с нефрит и злато.

— Невероятно — рече Сюзан и посочи мъжете и топката. — Това да не е някакъв вид футбол?

— Покаток — отвърна археологът и прокара пръст по повърхността, като се любуваше на сложните детайли на релефа. — Игра с топка, която маите играели, но не само за отдих. Използвали тежка топка от каучук, горе-долу наполовина от баскетболната. Игрището представлявало каменен двор с формата на римска единица. Също като във футбола, нямали право да използват ръце, а трябвало да придвижват топката с колене, хълбоци и корем. Преди няколко години по време на една експедиция в Копан, на границата между Гватемала и Хондурас, играх на покаток със студентите си и неколцина местни. Трудна и опасна работа. Отборът на местните ни скъса от бой. В доколумбови времена играта е имала религиозно и политическо съдържание.

— За какво са играли? За земя? Или за политически постове?

Камерон поклати глава.

— За правото си да живеят. Играели са най-вече воини. Целта била топката да отскочи от скулптурите, представляващи папагалски глави, по наклонените стени на игрището. Губещият отбор бил принасян в жертва на боговете.

— Не ми се ще да се уча на такава игра.

— Трябвало да строшат гръбнака на жертвата, за да я обездвижат. После върховният жрец изтръгвал с нож сърцето й и го поднасял на боговете, докато още туптяло.

Сюзан не откъсваше очи от плочите.

— Благодаря, че ми каза.

— От гледна точка на маите, това било съвсем нормално. Виждаш ли, нашият индустриален свят поощрява натрупването на богатство, което непряко ни кара да се страхуваме от смъртта, защото знаем, че не можем да отнесем нищо със себе си. Това прекалено силно ни привързва към материалните неща, към този свят. Маите, от друга страна, ценели възвисяването на духа и раждането на идеи. Всички те знаели, че животът на Земята е временно състояние. Смъртта се смятала за чест, особено ако човек загине в защита на традициите или бъде принесен в жертва на боговете. Нямало от какво да се боят, нямало какво да оставят след себе си, освен мисълта, че са изпълнили целта си на Земята и е дошло време да се отправят към хунаб ку, за да постигнат галактически синхрон.

Преди Сюзан да успее да отвори уста, към тях се приближи Лобо и каза:

— Време е за сън. Призори ще разгледаме всичко.