Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (67) (Знакът на хилядолетието)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
01.01.00, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021 г.)

Издание:

Автор: Р. Дж. Пинейро

Заглавие: 01.01.00

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-055-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/767

История

  1. — Добавяне

4

Седнала на каменната тераса с лице към покритата с йероглифи и изображения стена, Сюзан Гарнет помагаше на Камерон, докато археологът се опитваше да интерпретира древните релефи.

— Какво ще правим? — прошепна тя, въпреки че застаналият на пет-шест метра от тях Петров не знаеше нито дума английски.

— Ще чакаме благоприятна възможност — успокоително отвърна Слейтър. — Докато имат нужда от нас, не ни заплашва опасност, така че трябва да продължаваме да напредваме с разследването.

— Но това означава да предадем работата си на врага, на другата страна… която и да е тя.

— Ще балансираме — каза ученият. — Ще им даваме достатъчно, за да са доволни, но не и основните неща. Междувременно ще търсим възможност да избягаме.

— Да избягаме ли? Къде?

— В джунглата.

— Но… ние сме поне на осемдесет километра от най-близкия град. Как ще… — Тя замълча, понеже си спомни за експедициите му. — Забравих. Ще живеем от плодовете на земята, нали?

— Джунглата ще ни пази. Но първо трябва да открием начин да избягаме.

— Как? Те са толкова много, а онова животно ей там не ни изпуска от поглед.

Камерон кимна и докосна слепоочието си.

— Не само че са животни, но и определено знаят да се бият.

— Постъпи много глупаво — каза тя с укорителния глас на майка, която се кара на сина си.

Археологът сви рамене и с помощта на малка четчица почисти праха от фино изображение на жена, която имаше не само издължения череп и плоско чело, типични за благородниците и висшите жреци на маите, но и подчертаните челюсти и скули, напомнящи на Сюзан за тъпчещи се със стероиди културисти.

— Не успях да се сдържа. Пък и винаги съм бил безразсъден — отбеляза той и взе един остър инструмент, с който свали натрупалата се по чудовищното лице пръст. — Готово. Сюзан Гарнет, представям ти господарката Зак-Кук, майка на легендарния Пакал Вотан.

— Пакал Вотан ли? Не спомена ли нещо за него и по-рано? Царувал е в Паленке, нали?

Професор Камерон Слейтър кимна одобрително.

— Отлично. Паленке е в Чиапас, Мексико, на около триста и двайсет километра оттук. Какво още си спомняш?

— Тялото му не беше ли открито в Храма на…

— На надписите.

— Да.

— Мнозина смятат Пакал за най-великия вожд на маите през всички времена. Смъртта му бележи края на класическия период. С други думи, след него започнал упадък.

— Какво се е случило с майка му?

— Господарката Зак-Кук, княгиня на Паленке, се омъжила за съпруга си Кан-Балум-Мо, също от царски род, но не от Паленке, затова не можел да управлява. Пакал бил първородният им син. След смъртта на баща си господарката Зак-Кук управлявала до дванайсетата година на Пакал. После известно време го наставлявала и публично проявявала подкрепата си за него, за да не позволи на другите им роднини да завземат властта. Здраво държала нещата в свои ръце и успяла да се справи с многобройни заговори за убийството на сина й и самата нея. Пакал наследил способностите й и управлявал цели петдесет и две години до смъртта си през шестстотин осемдесет и трета година. На основата на рисунките и релефите се смята, че майка му страдала от заболяване на хипофизата, което предизвикало отвратително деформиране на лицевите й кости. За маите обаче това бил божествен знак, който навярно й помогнал да задържи властта до пълнолетието на Пакал.

— Хм… защо майка му е изобразена тук, толкова далеч от Паленке?

— Отличен въпрос. Но не е само това. Йероглифът на Пакал се среща навсякъде из този комплекс, сякаш той е продължение на самия Паленке.

— Защо?

— Царства на маите, като Паленке и Тикал например, били създадени през класическия период, както и много други градове в равнините на Чиапас и Петен. След смъртта на Пакал те били изоставени и в северната част на полуостров Юкатан били издигнати нови, като Уксмал, Копан и Чичен Ица. Този комплекс се намира между Паленке и Тикал, градове-държави от класическия период. Би могло да се мисли, че след упадъка на Паленке част от населението му се е преместило на север към Юкатан. Някои може да са спрели тук и да са издигнали храма в памет на своя велик вожд и неговата майка. Освен това обаче открих следи от посткласическия период, като онази перната змия например.

Сюзан погледна надясно. Приблизително на равнището на коляното варовикът бе изсечен като мозайка и отгоре й пълзеше змия с пера.

— Пернатите змии са по-късна добавка в мозаичните мотиви. Първо са се появили в Уксмал, град-държава от посткласическия период. Ти спомена, че един от жреците от преживяването ти онази нощ е имал такава татуировка, нали?

Тя кимна, впечатлена от невероятната му памет.

— Защо народът на Уксмал е построил този комплекс стотици години след Паленке?

— Поредната противоречива находка на това изключително странно място. През последните два дни събрах достатъчно информация, която археолозите да обсъждат поколения наред.

— А ти как мислиш?

— През класическия период царствата на маите са сключвали дълготрайни съюзи, например Паленке и Тикал. Но след смъртта на Пакал търговията между градовете-държави започнала да запада и да избухват отделни конфликти. През посткласическия период се стигнало до истинска война между новите царства на полуостров Юкатан. Защо петстотин години по-късно воюващият народ на Уксмал е почитал толкова древни владетели като Пакал Вотан, който не е имал приноси във войната, а в науката и изкуствата? Все едно Бенито Мусолини да построи голямо светилище в памет на Микеланджело или Леонардо да Винчи.

Сюзан го погледна с възхищение, което не се дължеше на познанията му или на способността му да ги използва, за да разгадае тази мистерия, а на непретенциозния, почти скромен начин, по който говореше, излагаше фактите и оставяше публиката си сама да стигне до изводите.

— Очевидно ни предстои още много работа — отвърна тя. — А сега защо не ми позволиш пак да погледна раната ти?

Неохотно, като дете, срамуващо се от насиненото в училище око, Камерон завъртя глава настрани. Лилаво петно покриваше цялото му ляво слепоочие. Сюзан импулсивно го целуна.

— Защо го направи?

Тя сви рамене и спокойно му се усмихна.

— Не успях да се сдържа. Пък и винаги съм била безразсъдна, особено напоследък.

— Не мога да си те представя безразсъдна.

— Не ме познаваш.

Камерон докосна лицето й. Мазолестите му пръсти подсказваха за живот, който Сюзан Гарнет намираше за ужасно интересен. Тя постави длан върху неговата и леко я притисна към бузата си, затвори очи и си го представи на далечни места. Сам, той живееше от плодовете на земята, оцеляваше с помощта на природата, превръщаше се в едно с джунглата, търсеше загадъчни обекти, копаеше, разкриваше, ръководеше се единствено от собствените си принципи. Тези видения събудиха в душата й отдавна заспали чувства.

Изсумтяването на Петров накара Камерон да отдръпне ръка. Якият украинец се ухили и подигравателно замахна с приклада на автомата си.

Археологът не му обърна внимание.

— А сега да идем там. — Той се изправи и посочи стената до плочата, която запушваше входа на храма. По нея имаше стотици мозайки — двайсетсантиметрови квадрати с различни числа. — Още щом я видях, реших да се опитам да проследя последователността на числата.

Мозайките започваха на равнището на пода и продължаваха до средата на пет и половина метровата стена. Сюзан разпозна числата от едно до деветнайсет. В част от квадратите имаше овална фигура, представляваща нула с една или повече точки отгоре. В някои случаи върху една или повече линии бяха изобразени няколко точки над овалния символ.

— Какви са тези числа?

— Освен деветнайсет маите са използвали знака за нула с точки отгоре, за да изобразяват всяка допълнителна серия от двайсет числа. Не забравяй, че тяхната система е двайсетична. Две точки над нула означава два пъти по двайсет или четирийсет. Три точки — шейсет и така нататък. — Той посочи един символ с нула, следван от точка, две хоризонтални линии и накрая още две точки. — Това е трийсет и две. Двайсет се представя като нула с една точка отгоре. После имаме две хоризонтални линии, всяка от които представлява петица, плюс две точки отгоре.

— Двайсет плюс десет плюс две. Разбирам — отвърна Сюзан и посочи друга мозайка. Върху нулата имаше три точки, после хоризонтална линия. — Това трябва да е шейсет и пет, нали? Три точки по двайсет плюс пет за линията.

— Бих ти предложил асистентско място, но се боя, че ако си на подиума до мен, студентите ще престанат да внимават в лекциите ми.

Загледана в поредицата числа, тя поклати глава.

— Като че ли няма никаква последователност, пък и освен това в какъв порядък трябва да се четат?

— Йероглифите на маите обикновено се четат отляво надясно и от горе надолу.

— Като нашата писменост.

— Да. Но това не са йероглифи, а числа, така че може да са подредени по друг начин.

Двамата отстъпиха назад. В хоризонталните редове имаше двайсет мозайки, във вертикалните — тринайсет.

— Като че ли целият среден ред се състои само от двайсетици — отбеляза Сюзан. — Както и двете централни колони, които разделят матрицата на четири квадранта.

— Набито око. Маите са обичали симетрията.

— Това означава ли нещо? — попита тя.

— Четирите квадранта могат да представляват четирите магнитни посоки, север, юг, изток и запад. Числото четири също означава броя на първичните вълнови функции от формообразуващите принципи на енергията: привличане, излъчване, предаване и приемане. Освен това числото тринайсет трябва да се умножи по четири, за да се получи петдесет и две — толкова години е управлявал Пакал Вотан, от шестстотин трийсет и първа до шестстотин осемдесет и трета. Има и много други възможности — прибави Камерон. — Виждаш ли нещо друго?

Сюзан кимна.

— Различни увеличаващи се и намаляващи поредици. Всички започват с числото тринайсет, което бележи началото на намаляващите поредици и хоризонтално, и вертикално. Освен това изглежда, че спорадично са пръснати числа с различни стойности. Може да има система, но трябва да ги преведа в десетични, за да разбера нещо. Ти спомена, че маите били блестящи математици, нали?

— Точно така.

— Ще ида да си взема лаптопа.

— Защо?

— Мога да вкарам тази последователност и да стартирам програма, която ще направи различни комбинации, за да открие математическа формула, описваща системата.

Археологът присви очи.

— Само не забравяй, че маите са подреждали числата по много особени начини, съвсем различни от днешните. Може да не отговарят на никакви линейни формули, а на геометричен израз. Имай го предвид. Все пак определено си струва да опитаме.

Тя сви рамене.

— Поне ще имам с какво да се занимавам до сигнала довечера. А и онези кретени ще си мислят, че се опитваме да разрешим загадката.

Камерон кимна и се насочиш към релефите в отсрещната страна на терасата, които представяха жреци в церемониални роби, молещи се пред каменна стена. Земята до тях сякаш се разтваряше и поглъщаше няколко души, облечени като обикновени маи с прости поли и само с по няколко пера. Той започна да си води бележки, очевидно по-заинтригуван от изображенията, отколкото от числата.

Озадачена от сложността на рисунките и осъзнаваща с колко много проучвания е свързана археологията, Сюзан излезе от храма и мина покрай Петров, без да му обръща внимание. Спусна се по стълбището и забеляза Строк и Селина, които внимателно слушаха нещо по радиостанцията.