Р. Дж. Пинейро
01.01.00 (19) (Знакът на хилядолетието)

5

Нито един от двамата агенти на ФБР не забеляза форда, който потегли след тях. Селина Строк поддържаше разумна дистанция, достатъчно надалеч, за да не бъдат разкрити, и в същото време достатъчно близо, за да не откъсват поглед от плячката си.

Антонио Строк се отпусна. Сестра му го беше правила много пъти в десетки страни и резултатите винаги бяха били блестящи. Никога не бяха изпускали жертвата си.

Той взе миниатюрната лазерна система за аудионаблюдение със сто и петдесет метров обхват. Устройството регистрираше вибрациите на стъклените прозорци, предизвикани от нормален разговор. Бе поискал конкретна марка и модел, защото тази система бе най-надеждна и миналата година беше показала отлични качества в Москва, Сънивейл и Токио.

Клетъчният му телефон иззвъня. Строк отговори на втория сигнал и каза:

— Господин Холанд?

— Тук е господин Уортън. Господин Джеймс Холанд е зает — отвърна гласът. През следващите пет минути подчиненият му съобщи информацията от имейл-сметката на Сюзан Гарнет, включително за молбата й за помощ, отправена към много хакери в страната. Някои й отговорили с технически съвети, но никой не можел да се сравнява с Кървавата брадва. До този момент разследването се насочвало към руините на Тикал в джунглата Петен.

Бившият офицер от Спецназ разочаровано въздъхна. Очакваше американците да са стигнали много по-далеч. Макар че бяха достатъчно опитни, за да засекат пасивна версия на вируса и да разшифроват нейни части, потвърждаващи ежедневните им наблюдения, компютърните аналитици от ФБР не бяха успели да се доберат до основното: действието, което щеше да се активира в последния ден. И все пак интуицията му подсказваше да не ги подценява. Веднъж вече беше допуснал тази грешка и плати за нея висока цена.

Докато сестра му шофираше в центъра на Вашингтон, Строк гледаше покрития със сняг тротоар и си спомняше за Афганистан. През 1979 година бе участвал в атаката срещу двореца на Хафизула Амин в началото на инвазията и бе убил президента и телохранителите му. По-късно действаше в планините, разработваше и изпълняваше удари срещу муджахидините. Неговата група от Спецназ с кодово име „Скорпион“, наречена така заради използваните от тях чешки „Скорпион“ CZ65, се отличаваше с прилагането на средновековни методи за мъчение при изтръгването на информация от местните и осигуряваше разузнавателни сведения, които им позволяваха да откриват муджахидинските скривалища. Но после американците се включиха във война, която не ги засягаше. ЦРУ въоръжаваше бунтовниците и ги снабдяваше не само с модерна бойна техника, включително противосамолетни ракети „Стингър“, но и със сателитна информация за придвижването на съветските войски в района.

Гняв изпълваше този наполовина руснак, наполовина венецуелец, докато сградите профучаваха покрай форда и снегът биеше стъклото в ритъма на чистачките, в ритъма на хеликоптера Ми-24, който откарваше групата му в планините на юг от Баглан в северен Афганистан.

Сведенията за скривалището бяха потвърдени и от сателитното, и от авиоразузнаването. Местните партизани смятаха, че могат да се крият във високите планини след ударите си срещу руските конвои за Сейган. Мислеха си, че тесните, недостъпни за танкове и камиони планински пътеки им осигуряват сигурна защита. Той подготви изненадваща атака с хеликоптери. Неговата свръзка от ГРУ, руското военно разузнаване, предупреди Спецназ, че афганистанските бунтовници разполагат с модерни американски оръжия. Москва нареждаше да проявяват извънредна предпазливост, когато прелитат над контролирани от партизаните райони. Строк не вярваше, че американците толкова бързо са успели да въоръжат муджахидините и още по-малко да обучат тези диваци как да използват техниката, затова не обърна внимание на предупреждението. Беше убеден, че никой афганистанец, въоръжен с АК-47, не представлява сериозна опасност за Ми-24, един от най-добрите бойни хеликоптери на света, снабден с трийсетмилиметрова двуцевна картечница и много ракети.

Операцията започна според плана.

Двата хеликоптера приближиха откъм север. Тъмните им силуети плътно следваха пресечения терен. Антонио Строк седеше до страничната врата и гледаше през квадратния прозорец рядката растителност, чукарите, пустошта. Водещата машина летеше точно пред тях и малко встрани. Утринното слънце се отразяваше в централното й витло.

Иззад някакви скали проблесна лъч светлина и улучи левия двигател на първия хеликоптер. Той избухна, блъсна се в планинския склон и изчезна в оранжево-жълти пламъци.

В следващия момент Строк видя втори проблясък откъм същите скали. Ударът беше силен и неочакван. В секундите след експлозията той зърна долу неколцина партизани, които триумфално размахваха автоматите си. Един от тях носеше на рамото си „Стингър“.

Кабината се изпълни с дим, който лютеше в очите му и пареше в гърлото му. Антонио усети ужасна топлина. Обгърнати в пламъци, пилотите крещяха. За миг хеликоптерът замръзна във въздуха, после се понесе надолу. Строк се приготви за сблъсъка, претърколи се по пода в, мига, в който се удариха в земята, изрита с крака вратата и отново се претърколи навън. Трима от хората му го последваха. Лицата им бяха целите в сажди, но очите им бяха ясни и будни и те здраво притискаха оръжията към гърдите си. Успяха да се отдалечат на няколко метра преди пламъците да стигнат до резервоарите с гориво.

Машината се пръсна на парчета с ослепителен блясък, последван от мощен грохот, който отхвърли Строк и хората му към планинския склон.

Той замаяно се изправи и бързо запримигва, за да проясни замъглените си очи. В полезрението му се щураха силуети, но не чуваше нищо друго, освен ужасен екот. Щяха да минат минути, може би дори повече, докато възвърнеше слуха си.

Пред погледа му отново се мерна фигура.

„Бунтовници!“

Строк извика на хората си да се прикрият, макар да се съмняваше, че ще го чуят. Самият той бе оглушал! Но все пак долови тракането на калашници, което заглуши предупреждението му. Двама от бойците му паднаха. Оцелелите, той и един млад редник от Серпухов, се хвърлиха в някакво тясно дере и се озоваха сред сухи трънаци. Земята над тях избухна в облаци от камъчета и пръст, които се посипаха отгоре им.

Целият в прах и с бясно разтуптяно сърце, Строк превключи автомата си, за да пести патроните. Очите на редника се бяха разширили от страх. И двамата знаеха каква участ очаква руснаците, заловени живи от муджахидините. И двамата носеха в джобовете на гърдите си отровно хапче, но куршумът в главата щеше да е също толкова ефикасен.

Ушите му продължаваха да пищят и трябваше да разчита само на зрението си. Чуваше тракането на автомати. В ноздрите му пареше остър мирис на кордит. Очите му все още сълзяха от дима.

Калашниците замлъкнаха и Строк даде знак на редника да го последва. Трябваше да изпълзят от дерето и да заемат позиция, която да им даде възможност да отвърнат на огъня на диваците, да отмъстят за убитите си другари.

Тръгнаха бавно нагоре, готови за стрелба. Зад поредния завой на скалистото дере пред тях се изпречи силует. Строк насочи оръжието си към мургавия мъж със сиви дрехи и тюрбан.

Натисна спусъка. Деветмилиметровият куршум улучи партизанина в гърдите и той се свлече на земята.

На негово място изскочиха още двама бунтовници. Строк превключи на автоматична стрелба и изстреля два кратки откоса. Последваха нови гърмежи, редникът се хвана за гърдите и се строполи по гръб в прахта. От устата и носа му бликнаха кръв и пяна.

Антонио вдигна автомата към източника на огъня над дерето и стреля. Муджахидинският боец политна назад. В същия миг се появиха още двама партизани. Строк натисна спусъка, но автоматът засече.

Невидима сила го повдигна от земята и го запрати към склона на сухото дере. Той отскочи и се просна по очи на земята. Гърбът му пареше, рамото и лявото му бедро също. Престори се на убит и продължи да лежи неподвижно, но незабележимо придвижи дясната си ръка към пистолета си, руски „Макаров“, и го притисна към гърдите си.

Пищенето в ушите му се усилваше. Разбираше, че няма да ги чуе, когато се приближат, за да вземат вещите му. Муджахидините обираха всичко от руските си жертви, от часовниците и венчалните халки до златните коронки. Строк преброи до десет и се претърколи, вдигнал пистолета нагоре в отчаяно търсене на цел. Маневрата му завари двамата бунтовници неподготвени. Автоматите им сочеха в друга посока. Той изстреля по два куршума към всеки — първия в сърцето, втория в главата. Афганистанците се строполиха на земята.

Строк взе оръжието на редника и се притаи за няколко минути, стиснал по един пистолет във всяка ръка, решен да отнесе със себе си в гроба колкото може повече диваци. Липсата на движение му подсказа, че е единственият оцелял. Но не за дълго, ако не спреше кръвта си и не потърсеше помощ.

Извади комплекта за първа помощ на редника и превърза бедрото си. Със собствения си бинт се погрижи за раната на лявото си рамо. Имаше късмет, че и двата куршума бяха излезли навън, без да засегнат кости.

Измъчван от болки, но радостен, че е останал жив, Строк закуцука нагоре по склона. Виеше му се свят от загубата на кръв, от изгарящото слънце, от голямата надморска височина. Успя да се добере догоре, откри радиостанцията на един от убитите си другари и повика хеликоптер.

После зачака, като се бореше с дрямката и се мъчеше да задържи очите си отворени. Но постепенно се унесе. Стресна го внезапен удар по лицето.

Отвори очи и видя група жени и деца, които носеха кошници с храна. Не му трябваше много време, за да се досети, че са роднини на мъжете, които бе убил. Носеха провизии на бунтовниците, на своите бащи и съпрузи.

Обзе го ужас, когато осъзна, че пистолетите вече не са в ръцете му. Една жена в тъмна дреха, която я покриваше от главата до петите, се целеше в него със скорпиона му. Очите й гневно пламтяха. Момче на не повече от десетина-единайсет години държеше пистолета му и го изгаряше с поглед. Две старици викаха нещо над мъртвите муджахидини. Останалите — десетина, всички облечени еднакво — образуваха кръг около него.

Строк с мъка се изправи и протегна длани напред, като се престори, че е готов да преговаря, но всъщност търсеше възможност да грабне някое от оръжията. В следващия миг голям камък го удари в гърдите. Коленете му омекнаха и той се свлече на земята. Жените закрещяха и започнаха да го замерват с камъни. Писъците го вледениха. Жените приличаха на адски вещици, всички в черно, всички впили в него зли погледи — и всички виеха зловещо.

Антонио се сви на кълбо и покри главата си с ръце. Един от камъните го удари по китката, отскочи и попадна в слепоочието му.

Потъваше в море от болка и му се искаше да умре по-скоро. Усети ръце, които го сграбчиха за китките и го завързаха. Други го изправиха и го завързаха за колове, забити в твърдата почва. После разкопчаха колана му и му смъкнаха панталоните.

Въпреки непоносимата агония той разбра какво се готвят да направят и закрещя от ужас.