Петър Константинов
Синият аметист (9)

8.

Жейна стана и отиде до прозореца. Градът спеше, унесен в тихия плисък на дъжда по калдъръма.

От онази първа нощ, когато момичето срещна Борис Грозев, в живота му неусетно настъпваше промяна. Отначало то се надяваше, че това е треска или настроение, което ще премине, но все повече се убеждаваше, че вълнението, свързано с този човек, го завладяваше непреодолимо. Измъчено от самота, изтощено от разгарящата се болест, то приемаше това като нова и щастлива съдба.

По улиците минаваха стъпки на подранили хора и в дрезгавината на утрото градът се събуждаше с проскърцването на портите и далечното провикване на продавачите на салеп. Някъде долу, в подножието на хълма, камбаните на „Света Марина“ удариха за утрина.

Тя стана. Не можеше да лежи повече. Изми се и като се облече и оправи косите си, излезе от стаята.

Прозорците на хаета бяха съвсем светли. Лампата на масата все още гореше. Камината беше запалена и приятна топлина изпълваше широкия хает.

— Защо си станала толкова рано? — тревожно я погледна майка й.

— Не ми се спеше… Станах да се стопля с нещо…

— Милена — извика Наталия към стълбището. — Сложи чай за Жейна…

— Аз ще сляза долу — каза момичето.

— Долу е още студено. Седни на миндера в ъгъла. Там е по̀ завет. Цяла нощ не е спрял тоя дъжд…

Жейна оправи възглавницата на миндера. Чувствуваше се уморена. Сега съжаляваше, че бе излязла в хаета.

Горе тихо тропна врата. Жейна седна, прибра краката си под широката пола и почувствува, че лицето й започва да пламти.

Грозев слезе пъргаво по стълбите. Беше облечен в същия ежедневен костюм, с който пристигна вечерта.

— Добро утро — каза той и кимна с глава.

Жейна му отвърна.

— Добро утро. Как спахте? — погледна го над лампата и Наталия Джумалиева.

— Благодаря, добре. Хълмовете са съвсем спокойни нощем…

— Заповядайте — подаде му стол Наталия.

Грозев разкопча сакото си и седна. После погледна Жейна. Тежките й светли коси, на които полумракът придаваше блясък на потъмняло злато, лежаха в широка плитка на рамото й.

В хаета настъпи мълчание. Чуваше се дъждът по стъклата и във въздуха се носеше лекият дъх на разпалени букови дърва.

Милена донесе кафето за Грозев и чай за Жейна.

— Дъждовна пролет — смръщи вежди Наталия Джумалиева, като наливаше кафето в чашата на Грозев.

— Да — отвърна той, — но все пак в Пловдив е топла и дъждът е приятен.

— Дали ще се запролети скоро? — попита замислено Жейна, като отпи от чая си.

— Та то е вече пролет — каза Борис и погледна прозорците, — истинска пролет, с топъл дъжд и цъфнали дървета.

— За мен пролетта е друго — поклати глава Жейна и прибра шала около раменете си. И като помълча малко, добави тихо: — Слънцето, чистото небе, птиците…

Грозев не отговори. Пиеше мълчаливо кафето си и се мъчеше да разгадае на какво се дължи странната одухотвореност в лицето на момичето.

„Може би на болестта — помисли си той, спомняйки си случайните думи, казани от Аргиряди преди няколко дни, — а може би на възрастта… Момичетата в тези години стават странни и неразбираеми…“

Грозев бе навел очи над чашата си и я разклащаше. Жейна използува случая, за да разгледа отблизо лицето му. Белегът се спускаше в мъчителна извивка над веждата. Какво криеше душата му? Груб или нежен беше той? Можеше ли да мечтае, да обича?

— Случвало ли ви се е да не спите нощем? — попита тя.

— Много често… — отвърна Грозев.

— А какво правите тогава?

— Чета или просто мисля в тъмното.

— За какво?

— За най-обикновени неща — повдигна рамене той, — за работата си, за това, което съм говорил или слушал…

— А не обичате ли да мечтаете в такива часове?

Грозев я погледна изненадано. После се замисли. Изразът на лицето му се измени.

— Знаете ли — каза той, като гледаше пред себе си, — понякога става така, че мечтите отстъпват място ма друго, на истинския живот… А всъщност всеки обича да мечтае. И аз бих искал, но не знам дали мога…

— Защо? — Жейна не сваляше очи от лицето му. Той я погледна и се усмихна едва забележимо.

— Може би е до характер…

— Но мечтите правят човека по-благороден, по-добър… — настоя тя, сякаш искаше да докосне нещо от душата му.

Грозев замълча малко, после каза бавно:

— Човек може да бъде благороден и без да мечтае, госпожице, дори когато гледа най-отвратителни, най-жестоки неща…

Жейна поклати глава.

— Грозното, жестокото принизяват човека, убиват в него благородството, правят го жесток и безмилостен…

— Не винаги — отвърна Грозев, оставяйки чашката от кафето на масата, — грозното и жестокото понякога ни карат да разберем истинската красота и истинското благородство, смисъла на живота.

Тя сложи в скута си чашката чай.

— А какъв според вас е смисълът на живота?

„Да го жертвуваш за нещо, в което вярваш повече от всичко друго…“ — помисли си той. Но не каза нищо. Само я погледна. Очите й бяха дълбоки и светли. Изведнъж разбра, че тя беше дете любознателно и жадно проглеждащо в света, който се разкриваше пред очите му. И му стана смешно, че разговаряше толкова сериозно с нея.

— Смисълът на живота — каза, усмихвайки се, той, като стана — е различен за всеки човек. За мен е един, за вас друг…

Жейна потърси очите му. Лицето му бе отново затворено и непроницаемо.

— Трябва да вървя — каза Грозев и погледна часовника си. — Имам работа в града, а времето напредна. Довиждане.

И като се усмихна сдържано, но приятелски, тръгна към изхода.

Някъде далеч биеше часовник. И къщата като че ли потъваше отново в сива, неподвижна тишина.

Жейна отиде до прозореца. Постоя загледана навън, после опря челото си. Хладината на стъклото се разливаше по лицето й и гасеше пламналия огън.

Тя почака, докато Грозев излезе от портата. На улицата той се спря, потърси нещо в джобовете си, вдигна яката на връхната си дреха и се отправи надолу към реката.

По стъклата все тъй неспирно се стичаха капките на дъжда. И тогава тя осъзна изведнъж, че го обича от онази дъждовна нощ, когато го видя за първи път и че целият й живот занапред щеше да бъде свързан с този необикновен и странен човек.

Поиска да излезе под дъжда, да отиде до Соня, да срещне някого. Но притвори очи и опря челото си на студеното стъкло на прозореца.