Петър Константинов
Синият аметист (52)

17.

Късно вечерта на първия ден на Коледа съзаклятниците се събраха за последен път на Бунарджика. Всички бяха особено възбудени.

В дъното до прозореца седеше и едно ново лице — бай Рангел Йотов. Брадатият харамия беше все тъй стегнат, както го помнеше Грозев в сотирската мелница. Месеците кучешка неволя не бяха угасили хубавата, доверчива светлина на очите му. Бай Рангел беше слязъл от Бойковските махали преди два дни с една чета от десетина души родопчани. Калчев беше настанил тази „войска“ по къщите на братовчедите си в Царацово. И тя сега чакаше с цялото си въоръжение от пет евзалийки да „удари Хюлбе“ — както заяви бай Рангел — и „да турят на кол български байрак пред хекюмата“.

Грозев направи набързо съобщение за състоянието на фронта, по сведения, които имаха от Илич и от Търнев. После се обърна към Коста Калчев:

— С какво оръжие разполагаме?

— Дванайсет пушки и шест револвера — отвърна Калчев, който след провала в склада на Джумалията беше натоварен да събира ново оръжие.

Грозев поклати глава.

— Само по себе си нищо не представлява — каза той, — но ако се наложи и имаме достатъчно хора, ще нападнем складовете и може да си набавим оръжие… Още три пушки трябва да се дадат на хората на бай Рангела…

— Не ми требуват… — обади се бай Рангел и махна с ръка. — Тие, дето си имаме, стигат… Другите момчета не са мирисали чакмак… Те си знаят работата. Само да почне…

Грозев помълча малко и очите му бавно обиколиха хората. После се обърна отново към Калчев:

— Може ли да разчитаме на хора от Айрени, Кара Таир и Куклен?

— На повече от десетина едва ли… Всеки пази дома си в такива времена, нали знаеш… Турците гъмжат навсякъде…

Борис чукна замислено по масата.

— С една дума, може да разчитаме само на увлечението на пловдивчани в последните часове… — Той погледна Рабухин и добави: — В такъв случай да изясним въпроса с оръдията сега…

— Вчера — започна Рабухин — се промъкнахме с Христо Търнев в подножието на Небеттепе и той ми посочи точните места на ложаментите. Оръдията са девет. Повечето от тях са поставени с цел да попречат обкръжаването на града. Но тези, които са на западния склон на тепето, имат отлични позиции и могат да държат под обстрел целия пазарджишки път… Освен това могат да разрушат моста и да забавят за дълго преминаването на реката…

— То ако може — обади се колебливо Коста Калчев — по някакъв начин да им вдигнем темеля, много работа ще се оправи.

— Две от тях — каза Бруцев — можем да унищожим чрез непосредствено проникване в ложамента с подготвен взрив…

Рабухин вдигна вежди.

— Това би било отлично — съгласи се той, — но дали ще успеем. Засега задачата е да се съобщи точната маркировка за ложаментите и типът на оръдията…

И Рабухин обясни най-подробно какво трябва да се направи.

Всички останаха до късно в салаша. Говореха възбудено, спореха, предлагаха. Обсъждаха се въпросите за спасяване на затворените в Ташкапу, за справяне с пожарите, които турците неминуемо щяха да разпалят в града. И тези разговори се струваха толкова невероятни на всички, че от време на време хората млъкваха и това мълчание сякаш им беше нужно, за да повярват в думите си. Всеки по своему разбираше, че нещо неповторимо от живота му отминаваше именно сега.

На третия ден на Коледа, късно вечерта, когато за стотен път Грозев и Рабухин разглеждаха руската военна карта и следваха пътищата, по които войските се спущаха към Пловдив, се чуха далечни артилерийски залпове.

Двамата се погледнаха един миг. Пламъкът на лампата играеше в зениците им.

Далечният тътен се чу отново. Те станаха почти едновременно и излязоха навън. През ледените простори на нощта, някъде от северозапад, се носеше глухият ехтеж на артилерийската канонада. Тогава двамата брадясали мъже се прегърнаха в силна, сърдечна прегръдка радостно и неудържимо като деца.

— Те са на не повече от тридесет километра оттука — каза Рабухин, като се ослуша отново. — Вероятно са пред Пазарджик или вече са влезли в него.

И като се прибраха отново в салаша, Рабухин притвори вратата и добави:

— Така или иначе, трябва да се действува. Времето на изчакване свърши!

Грозев го погледна мълчаливо.

— Оттук нищо не можем да направим — каза той. — Утре трябва да слезем в града.

— Къде? — сви рамене руснакът.

— При Матей Доцов… Ти в къщата му на Небеттепе, а аз в свещоливницата…

Рабухин отиде до прозореца и скръсти ръце на гърдите си.

— Добре… — засмя се той. — Авангардът влиза в Пловдив.

После седна отново и наведе глава над разгънатата до лампата карта.

Грозев остана прав зад гърба му, загледан в ръждивочервеникавия пушек, който излизаше от стъклото на лампата.

Руснакът се обърна.

— За какво мислиш? — усмихна се той.

— Мисля дали може да организираме група от десет-дванайсет души, за да нападнем Ташкапу. Не бива да чакаме повече.

— Каква е охраната на затвора? — попита Рабухин.

— До колкото знам, доста силна.

— Тогава много по-уместно е да се организира бягство.

Грозев възкликна:

— Ето сега трябват четите — каква сила биха били двеста, триста въоръжени хора в такъв момент в близост с града…

— Нападението трябва да е сигурно в успеха си — произнесе замислено Рабухин. — В противен случай може да се предизвика само избиването им.

Грозев седна.

— Утре ще искаме Бруцев и Калчев да направят подробен план на Ташкапу. Те познават добре затвора.

— Трябва да се организира и непрекъснато наблюдение — каза Рабухин. Той погледна Борис: — При приближаване на войските до града може да ги изведат и тогава работата се улеснява.

— Това е вярно… Ще поставим човек… — съгласи се Грозев. После излезе нетърпеливо навън, за да се ослуша отново в тъмнината.

Тази нощ и двамата не спаха. Оръдията се обадиха още на два пъти към разсъмване. На Грозев залповете се сториха по-близки и по-ясни, сякаш идваха направо от светлеещото над хълмовете небе.