Петър Константинов
Синият аметист (59)

24.

Когато Грозев влезе в Доцовата къща, забеляза в долната соба светлина и разбра, че Рабухин вече го чака.

Почука установения сигнал и отвътре му отвориха. Рабухин стоеше в дъното на стаята, изправен до един сандък, обкован отвътре с бяла тенекия. Едната му страна беше преградена със стъкла, наредени във форма на буквата Г. Това беше сигналният фенер, който трябваше да уведоми наблюдателите на отсрещния бряг.

— Ето — вдигна Рабухин сандъка и го сложи на масата, — готово…

От вътрешната стая влезе Матей Доцов с три големи газени лампи в ръка. Той ги остави на масата и свали абажурите им да ги почисти.

— Сега внимателно горе на капандурата — каза руснакът и двамата с Грозев поеха сандъка и тръгнаха след запалената свещ на Матей.

Стаичката на Бруцев беше леденостудена. Върху нара семинаристът беше захвърлил одеялото си. На другия нар, събрани в ъгъла, лежаха дребните вещи на Искро. И изведнъж сега този малък вързоп се стори на Грозев като среща с човека.

Матей отвори широко прозореца. Откъм Марица духаше леден вятър. Рабухин погледна часовника си, запали лампите и сложи черен картон пред стъклената стена на сандъка. Тримата го вдигнаха на капандурата.

— Сега ще разберем дали сигнализацията и маркировката е стигнала до нашите — каза Рабухин, взирайки се в отсрещния бряг.

В Каршияка, по брега на реката, бяха запалени големи огньове и около тях се виждаше необикновено движение.

Рабухин взе бинокъла и огледа цялото протежение на брега.

— Господа — произнесе бавно той, — сеньорите на предния отред монтират понтонен мост…

После свали бинокъла и добави развълнувано:

— Утре войските на Креденер или Шувалов ще бъдат в Пловдив…

Изведнъж едно от оръдията по склона на тепето гръмна. Обадиха се и другите оръдия.

На срещния бряг раздвижването стана още по-забележимо. Рабухин неспокойно погледна часовника си. Над тъмните покриви на града вятърът се носеше като ледена стихия. Тримата бяха събрали главите си пред прозореца и обикаляха с очи широките неясни очертания на Каршияка. Изведнъж в дъното пламна ракета, ярко се разгоря зеленият й пламък във висините и угасна. После една след друга излетяха още три червени.

— Маркировките са стигнали — каза Рабухин. — Сега трябва да дадат светлинен сигнал…

Очите на Грозев бяха вторачени до болка към мястото, откъдето изстреляха ракетите. Сега то изглеждаше още по-черно и непроницаемо. Изведнъж далеч, като изпод вода, светна зелен квадрат; светлината се усили и след това угасна. После на равни интервали започна сигнализация. Въздухът се тресеше от изстрелите на оръдията по тепето, но далечните светлини продължаваха спокойно и уверено като марш на войници. След малко отговори и Рабухин. Другите потвърдиха отговора. Руснакът се обърна.

— В състояние да обстрелва участъка на понтонната работа — каза той — е само едно от оръдията. Затова ние с Матей ще слезем да огледаме укреплението. Ти остани тука — обърна се той към Грозев — и при изстрелване на ракета от срещния бряг дай двукратен сигнал през една минута.

Двамата се спуснаха мълчаливо надолу. Огньовете в Каршияка ставаха все по-многобройни и преодолели първото смущение от изстрелите, сапьорите навлизаха в реката.

Грозев огледа хълма. После се обърна и видя отново вързопа на Искро. Вятърът разнасяше пушеците над града и ги превръщаше в белезникава прозрачна мъгла.

Оръдията отново почнаха да стрелят. Попаденията бяха неточни, но все по-близо до понтоните. Из улиците към Джумаята се чуваше пушечна стрелба. Стреляха и към моста. Каква дълга нощ!

Грозев следеше тревожно с бинокъла си брега.

— Бързо — чу той изведнъж гласа на Рабухин зад себе си, — обслугата е само от четири души и нямат никаква охрана… Бързо…

В приземието на къщата кака Шина извади от раклата три пушки и им ги даде. После, останала сама в тъмното на вратата, се прекръсти, додето сенките им прескачаха ниските огради надолу из тепето.

Тримата слязоха по напречните улички и стигнаха скоро каменното укрепление, където се намираше оръдието. Вратата беше оставена отворена и на светлината на запалените факли се виждаше как обслугата се суети около оръдието. Офицерът изчисляваше предстоящия изстрел, после се дръпна, за да вложат снаряда. Откъм Джумаята пушечната стрелба ставаше гъста.

— Внимание — прошепна Грозев и зареди пушката си.

Той се промъкна бързо, последван от двамата, и като блъсна с крак вратата и стреля във въздуха, извика:

— Даврънма^[1]!…

От двете му страни Рабухин и Матей Доцов се спуснаха по стълбите с насочени пушки.

Офицерът направи жест да потърси пистолета на колана си, но виждайки на светлината на факлите металните дула пред себе си, вдигна ръце и извика глухо:

— Теслим олдум^[2]…

Рабухин и Матей се хвърлиха вътре, обезоръжиха офицера, свалиха дългото теглично въже от оръдието и омотаха всеки един от пленниците, карайки го да легне на пода.

Изведнъж съвсем наблизо изтрещя пушечен изстрел. Някой извика нещо по турски. Матей се хвърли, тласна вратата и пусна железния лост отвътре.

Чуха се нови изстрели. Навързаните пленници ставаха неспокойни. Изгърмяха и няколко бомби. Край укреплението преминаха в галоп конници. После още. Някой удари по вратата. Тримата взеха позиция зад оръдието и заредиха отново пушките си.

— Сложи оръжието — извика остър глас на турски.

Последва мълчание.

Тогава в гробната тишина се чу съвсем ясно глас, който каза тихо на руски:

— Друзин, мини от другата страна, ако не отворят, ще хвърляш бомбите.

Тримата се спогледаха. Рабухин бавно се изправи.

— Кой е там? — попита той на руски.

— А вие кои сте? — чуха се няколко възбудени и недоверчиви гласове.

— Грозев, това са наши… — извика Рабухин.

Доцов скочи и блъсна желязото на вратата. То се откачи със сила и едното крило се отвори широко. На прага стояха съвсем млад голобрад офицер и четирима кавалерийски драгуни.

Погледът на офицера падна върху Рабухин. Той сви изненадано рамене и извика:

— Анатолий Александрович…

После изведнъж се изпъна, вдигна ръка и при трептящата светлина на факлата рапортува:

— Ваше превъзходителство, офицерският кандидат граф Ребендер, Василий Инокентиевич от шестдесет и трети лейбгвардейски на негово императорско величество драгунски полк, ви се представя в освободения град Пловдив.

И дребният офицер се хвърли в прегръдките на Рабухин.

— Вася… Вася… — говореше Рабухин, тупайки момчешките рамене на Ребендер. — Каква съдба, брат, каква съдба…

Когато се успокоиха малко, те се дръпнаха един от друг, погледнаха се и после Рабухин го запита:

— Кои дойдохте… Колко души сте…

— Целият ескадрон на капитан Бураго̀…

— Бураго̀ — извика отново Рабухин, — къде е той?

— Сега ще дойде — отвърна Ребендер и се обърна назад.

А по стълбите на укреплението продължаваха да нахлуват драгуни с разкопчани шинели, с вдигнати яки и зачервени от студ и вълнение лица.

Те прегръщаха Грозев, Матей, Рабухин, прегръщаха се помежду си, викаха нещо високо, неразбрано и възбудено.

Грозев стискаше ръце, прегръщаше хора и между рамената на войниците му се струваше, че факлите горяха с гъст кървав пламък, който запалваше всичко наоколо.

 

 

Утрото над Пловдив този ден беше необикновено светло и спокойно. Улиците мълчаха все още изплашени и пусти, сякаш тревогата на изминалата нощ продължаваше да тегне над града.

Макар и слънцето да не беше изгряло още, светлината се пръскаше по снега и запалваше сините, златистожълти и зелени стени на къщите като празнични светлини по хълмовете на града. Беше съвсем тихо. Само далеч някъде на юг, към Белащица и Дермен дере, все още не заглъхваше глухият тътен на оръдията.

По улицата, която слизаше към съборната църква, се спусна конник с развята венгерка и бляскаща, окачена на седлото сабя.

Лекият галоп на коня отекваше в пустата улица, сякаш приветствуваше мълчаливите къщи наоколо. Когато конникът беше вече в долния край на улицата и щеше да завие към Джумаята, откъм върха на тепето се понесе радостният и тържествен звън на камбана.

Конникът спря и се обърна. Звънът на камбаната идваше сякаш от самото чисто и безоблачно небе, спускаше се по тесните улици и се разбиваше на хиляди звуци в светналите от зората прозорци на къщите.

Конникът видя всичко това като в пожар. И изведнъж му се стори, че е попаднал в някакъв недействителен и фантастичен град, след всички ужаси на войната, които беше преживял. Той постоя малко, заслушан в камбанния звън, после пришпори коня си и се загуби в синкавите от утринния здрач улици на града.

Камбаната дълго би сама, разлюляна и радостна, над смълчания град. После някъде по-далеч се обади още една, удариха и тежките камбани на съборната. Оттатък хълма като ехо се чуха камбаните на „Света Петка“ И тогава целият град потъна в този камбанен звън, който изпълваше улиците, влизаше в дворовете и се издигаше като благослов над посипаните със сняг покриви.

 

 

Хаджи Стойо Данов чу камбаната в мазата на къщата си.

В една от стаите, където беше по-сухо и лете събираха семе за разсад, от седмица той беше свалил всичко по-ценно. Тук донесе и книжата си. Накара да му направят легло и още преди Васильовден започна да спи долу.

Градът беше опустял. В такова време никой не знае какво може да се случи с човека нощем. От сила, която можеш да покажеш всекиму, парите в такива дни се превръщаха в стръв за хайдушки ръце. И затова единственото, което оставаше, беше да потънеш под земята и да чакаш.

Но хаджията не беше спокоен и тук. Почти не спеше. Ако дрямката и топлата влага на мазата го унасяха за малко, то и този му сън беше мъчителен, кошмарен. Струваше му се, че събарят вратата, че тепетата и Тахтакале са в пламъци и от житарските маази няма и помен. Той сядаше, плувнал в пот, на одъра. Сърцето му удряше като чук в гърдите. Чакаше, додето се успокои, после запалваше свещта и отиваше при тефтерите. Прехвърляше ги, сякаш търсеше нещо загубено в тях, и мрачно проклинаше в себе си: „Мръсно време… Безбожни хора…“

Тази нощ житарят изобщо не спа. Слушаше редките изстрели на оръдията, тропота на конниците по калдъръма, глухата пушечна стрелба. После изведнъж настъпи тишина. Необикновена и тягостна. Хаджи Стойо кръстосваше в тъмното избата и мислеше. Пресмяташе. Пресмяташе всичко, което печелеше в годината досега, повтаряше на ум обещанията на Палазов, после го ругаеше на глас. Спираше, ослушваше се и пак почваше да мисли. Не беше ли напразна тревогата му? Не носеше ли всъщност войната най-голям кяр? Нали всеки аскер търси жито и иска хляб. Войната лее пари повече от куршуми. Какво значение имаше дали идва от север или от юг.

После изпадаше отново в треска. Тишината го плашеше и объркваше. Някъде откъм двора тревожно кънтяха удари.

Камбаната сложи край на кошмарната нощ и на мислите му. Той я слуша дълго, после открехна вратата и видя, че през мазгалите на мазата нахлуваше чистата светлина на деня.

Хаджи Стойо наметна кюрка си и бавно се качи по стълбата. Ослуша се отново и открехна горната врата. Утрото беше ослепително светло и студеният въздух сякаш сам звънеше от ударите на камбаните.

На двора под сайванта стоеше вардянинът. Хаджията не държеше пазач в къщата си, но в размирни времена наемаше арнаути. Тоя беше довел преди три дни от Станимака. Човекът приближи на пръсти и произнесе тайнствено:

— Влязоха вече русите… Влязоха в града… Трима удряха одеве на портата, но не отворих…

Хаджи Стойо мълчаливо кимна одобрително с глава, притвори вратата и сложи отново желязото.

После събра ръце на гърба си и тръгна нагоре по стълбите. Мина първия кат, но не спря. Забравено на закачалката до стълбището, висеше палтото на Павел. Хаджията не го забеляза. Вървеше нагоре към таванския прозорец на стълбището.

Когато стигна до стъклото, той го избърса с ръка от прах и погледна навън. Градът се виждаше целият през прозрачния въздух на утрото. Пожарите бяха угаснали и минаретата стърчаха самотно над покривите. Слънцето не беше още изгряло, но оттатък Марица равнината се издигаше синкавосива и безкрайна.

Хаджията я огледа с мътните си уморени очи. Беше останала същата, непроменена. Такава, каквато я помнеше от години. Земята винаги щеше да ражда зърно. И зърното винаги щеше да носи пари. Оттук почваше и тук свършваше истината. Другото беше само страх.

Имаше наистина нещо вечно в света, вън от времето, вън от всички тия паши и генерали, от топовете и от пушките им. И оня мерзавец Палазов беше може би по-прав от много други.

 

 

В горния етаж от къщата на Аргиряди камбанният звън достигаше приглушен, но тържествен и радостен. Под прозореца София лежеше, тъй както беше паднала.

Камбаните заглъхваха една след друга и в просторната стая се възцаряваше отново тишина. Слънцето изгряваше и топлите му отблясъци се разпалваха по стените на стаята.

В хаета тържествено и бавно удари часовникът.

Тогава някъде от горния край на хълма, откъм Хисаркапия, се чуха далечни звуци на кавалерийски фанфари.

Фанфарите слизаха надолу, идваха по-близо. Пред църквата „Свети Константин и Елена“ зави колона гвардейски хусари, вдигнали бляскави медни тръби, на които се развяваха щандарти с двуглави орли.

Зад тръбачите яздеха в гъста редица офицери в сиви бойни шинели, с кривнати фуражки, уморени и недоспали, но възбудени от радостната светлина на тази утрин.

Това беше дивизията на генерал Дандевил, която от нощес по понтонния мост навлизаше в града. Малко встрани от офицерите яздеха Рабухин и Грозев.

Цяла нощ те останаха при моста, където войници и българи от Каршияка, потопени във водата, поддържаха с рамене дървените понтони, по които минаха първите оръдия на срещния бряг.

Широките порти на дворовете плахо се отваряха и оттам, отначало предпазливо, поглеждаха жени, после се виждаха деца, които се промушваха смело и идваха съвсем близо до конете на войниците. Старци изнасяха потъмнели икони от къщите и ги държаха в ръце, докато минаваше християнската войска, кръстейки се и плачейки.

Рабухин гледаше възбуден всичко това. Напомняше му далечната Херсонска земя и връщаше в душата му по-властно от всеки друг път мисълта за Русия. Яздеше мълчаливо и гледаше лицата на хората, пламнали от утринния студ. Войната беше решена. Бяха победили. Една част от живота му беше приключена. Какво му оставаше още в този град? Да отиде на гроба на Жейна, да намери старата Джумалиева и да се сбогува. Частта на Артомонов вероятно се спускаше към Одрин и той щеше да я догони по пътя й.

Хората се тълпяха все по-гъсто и по-гъсто и притискаха войниците в тясната улица. Там, където конниците докосваха дърветата, от клоните се посипваше сняг. Побелял полковник притискаше до гърдите си чернооко момиченце и мустаците му гъделичкаха лицето на детето. То се смееше. Руснакът плачеше. Някъде оттатък оградите на къщите по долните улици ехтеше ура.

Когато завиха край църквата, Грозев видя къщата на Аргиряди. Тогава изведнъж го завладя същото онова вълнение, което беше изпитвал всяка вечер, когато идваше тук. Видя зимния здрач на нощта, пустите улици, бледото сияние на свещта до прозореца й. После усети дъха на косите, влажната топлина на устните й.

Фанфарите свиреха щандарт марш и медните кокарди блестяха на слънцето. Грозев гледаше хората, радостните им, все още смутени лица, разтворените порти, през които се виждаха снежните дворове, и му се струваше, че влиза в някакъв нов, непознат досега град.

Когато се изравниха с къщата на Аргиряди, той вдигна глава, за да види пердето. Най-напред видя тъмната рамка на прозореца. След това целия прозорец. Вместо свещта сега там гореше слънцето. Пердето беше отдръпнато по диагонал, точно така, както беше му казала тя.

Топла, неудържима тръпка мина през сърцето му. След половин, един час щеше да я види и тогава щеше да й каже всичко, което чувствуваше и мислеше. Сега вече нямаше пречка за това.

Наближаваха руското консулство и офицерите се престрояваха. Барабаните на хусарите биеха оглушително и тържествено като на парад.