Петър Константинов
Синият аметист (23)

8.

Стефанаки Данов местеше бавно пръста си по ръкописа и следеше това, което писарят на Айдер бег четеше.

Наведен до него, Гварачино слушаше напрегнато. Никос Апостолидис гледаше през дима на цигарата си копчетата на мундира на Айдер бег и си мислеше за Истанбул, за времето, за това как бързо се сменят удоволствието и скуката за човека.

Когато писарят свърши четенето, Гварачино плъзна небрежно поглед в долната част на листа и каза:

— После са изброени квитанциите и полиците… Да чете ли и тях?

— Чети, чети… — обади се Стефанаки, без да вдига очи от ръкописа. — То е най-важното…

Писарят зачете отново напевно. Гварачино не слушаше вече. Мислеше дали да се отбие в Едирне при Блънт или да продължи направо за Истанбул. Данов беше безскрупулен човек и никой не знаеше как може да представи нещата, ако остане насаме със Савфет паша.

— Така… — вдигна глава и свали очилата си Стефанаки, когато писарят приключи. — Добре е… Всички са приятели на Найден Геров, руския консул… Давани за пари — за жито ли, за вълна ли, за подкуп ли нека доказват, ако могат…

После прибра книжата при себе си.

— Това в Пазарджик ли е ставало, Стефанаки ефенди? — попита Никос Апостолидис от мястото си.

Данов се засмя глухо.

— Щом и ти питаш, значи всичко е наред — прегъна той книжата и стана.

— Питам, Стефанаки ефенди — засегна се Никос, — не е грях… Нали и нас ще питат. — И като помълча малко, продължи: — Снощи говорих пак с Амурат бей. Смята, че всичко това са минали истории и не вижда никакъв смисъл в тях…

— Тази работа ни е възложена от Савфет паша — каза сдържано Гварачино, — военните няма защо да се бъркат.

— Военните… — засмя се злъчно Стефанаки. — Военните знаят само да се сражават… Нищо повече… Войната е друго нещо… Голямо… Военните хвърлят накрая барута, а войната почва отдалеч — от пазарите, в приемните, по канцелариите. Тогава, когато военните по цял ден играят барбут и на сън дори не чуват гърмеж.

Данов седна отново.

— Попитай Амурат бей — каза той — какво е положението днес, и той ще докладва начаса̀, че в Румелия има толкова войска, толкова куршум и пушки, толкова топове, и че по Дунава от Видин до Силистра не се водят никакви сражения. Това е всичко.

Стефанаки се наведе през масата.

— А тъкмо сега — поклати глава той — се води една от големите битки в тая война. Без барут и без гърмеж. Искаш ли да знаеш с какво? — погледна той Никос. — Ей с това! — Ръката му удари книжата на масата. Лицето му ставаше все по-възбудено — лилаво от кръв и ненавист към всички наоколо. Към Амурат, който го бе приел със студено презрение, към брат си и баща си, към тукашните хитри и двулични български богаташи, към тия двамата, които от десет дни влачеше като топузи на краката си.

— Не сме дошли тук — продължи троснато той — да слушаме юзбашии и бюлюкбашии. Ако свършим нещо, ще го свършим сега. Руснаците са притиснати — не го ли разбираш? От два месеца се готви англо-австрийски пакт срещу Русия и заради това Александър не смее да мине нашироко Дунава. Това минаване при Галац е само пушек.

— Чакай бе, Стефанаки ефенди — обади се Апостолидис, — нали има свещен съюз между руския, австрийския и пруския император.

— Слушай, слушай… — прекъсна го нервно Данов. — В политиката „вечни“, „свещени“ — това са празни приказки. Всеки гледа кога и как да удари другия. Царят и Горчаков, притиснати яко от това, което сега става в Европа, са гарантирали чрез граф Шувалов, че русите няма да преминат Стара планина. А това е почти провал на войната. Ако се осъществи англо-австрийският пакт, русите изобщо няма да минат Дунава. Затова обаче, Дизраели трябва да има подкрепата на парламента, а сега срещу него са над двеста гласа опозицията на Гладстон. Много неща трябва да се случат тия дни, за да свърши всичко добре. Но едно от тях е и ей това — посочи той листовете на масата. — Савфет паша от три месеца дебне такова време. Важното е сега да се намери влиятелен вестник да публикува това, да се хвърли съмнение, да разколебае хората. И ако всичко е направено навреме и на място, нещата могат да тръгнат по съвсем друг път… А Амурат бей нека брои топовете и немските пушки. Много му здраве…

Стефанаки стана, извади кърпа и избърса избилата по челото му пот. В стаята, обърната към скалите на тепето, въздухът сякаш свършваше. Той отиде до прозореца и жадно го разтвори. Обедният зной се носеше като пожар над града — бял и безлюден под пламналото южно небе. Стефанаки обърса още веднъж уморено челото си.

Сега съжаляваше, че беше говорил пренебрежително за Амурат именно пред тези двамата.

В същия този час Борис Грозев бързаше по тесните и напечени улички на Тахтакале. Между два и три часа̀ трябваше да бъде в кантората си в Куршумли хан.

Напоследък се бяха случили някои неща, които още повече затрудняваха връзката с комитета в Букурещ и Гюргево.

В началото на май тази година турците бяха закрили гръцкото консулство в Одрин. Димо Блъсков, подозиран без друго от властите в града, замина набързо за Истанбул, където се приюти при брат си. В последното писмо до Грозев той му съобщаваше, че ще установи наново връзка с Букурещ, използувайки някои сигурни пътища чрез търговците в Балкапан хан. За получаването на тези сведения обаче беше нужен надежден куриер.

От известно време беше възникнала и нова трудност. След преминаването на руските войски при Галац, турците бяха забранили пътуването на българи с обикновени тескерета.

Трябваше да се намери непознато на властите лице, снабдено с документи на чужд поданик, тъй че свободно, при всички случаи да достига Цариград. Преди два дни пазарджишкият революционер Михо Стефанов беше открил човек, който можеше да изпълнява успешно такава задача. За среща с него бързаше сега Грозев.

Той влезе в постлания с калдъръм двор на хана и изкачи стълбите на първия етаж. Човекът трябваше да го чака в коридора и да доближи вратата на кантората му в момента, когато я отваря. Набитото око на Грозев разпозна между множеството силуети, които сновяха в сянката на чардаците, неподвижна слаба фигура, изправена до последната колона на завоя.

Грозев пъхна ключа в ключалката и се забави да отвори. Другият предпазливо приближи.

— Мене ли търсите? — погледна го през рамото си Грозев.

— Да, господине… Нося ви писмо…

— Влезте — отвори вратата Борис и пропусна непознатия. Беше рус млад човек. Грозев затвори вратата, ръкува се и му подаде стол.

— Така… — произнесе бавно той, като се увери в чертите на лицето, описани му от Михо Стефанов.

Непознатият погледна отново и се усмихна сдържано. После се сети, бръкна в джоба на сакото си и подаде плик на Грозев.

— Това е от бай Михо Стефанов.

Борис позна острия неравен почерк и мушна плика джоба си.

— Значи, вие сте Николай Добрев — седна срещу него той, не сваляйки очи от събеседника си. — Познавам брат ви от комитета в Букурещ, но доколкото си спомням, вие бяхте пловдивчани…

— Вярно е — отвърна Добрев, — живеехме тук, в павликянската махала… При разговора с бай Михо вие сте се интересували откъде зная италиански.

Грозев мълчаливо кимна с глава.

— Бях две години в Пиза, в бенедиктинското духовно училище. Готвех се да стана духовник. Преди година обаче избухна въстанието в Босна. Тогава видях хора, които нямаха нищо общо с бошнаци и словенци, да тръгват доброволци за въстанието. Научих, че и брат ми е минал Дунава. И аз се засрамих, господине. Засрамих се от себе си, почувствувах се гузен и пред бога. Хвърлих расото и през босненските планини се озовах в България.

Грозев остана мълчалив. После запита:

— Знаете ли френски?

— Не. Говоря само италиански.

— Поне малко говоримо френски не знаете ли?

— Никак — отвърна Добрев.

Грозев се замисли отново. После сложи ръце на коленете си и каза:

— Ще говоря с вас направо. Уповавам се на сигурността на пазарджишкия комитет и на обстоятелството, че Димо Добрев е ваш брат. Вие знаете, че движението на българи по железопътната линия, поради изключителното военно положение, обявено в Румелия, е преустановено. Това ни пречи да се свързваме с определено лице, което се намира в Цариград. Обстоятелството, че вие знаете език, ни кара да се обърнем към вас. От утре ще получите италиански паспорт и ще имате връзка само с двама души. В Цариград с лице, чието име и адрес ще ви предам, а тука — с мен. — Грозев погледна часовника си. — Задачата е отговорна и не безопасна. В някои случаи само съобразителността и смелостта могат да ви помогнат. Утре ще ви дам допълнителни данни.

Добрев стана и протегна ръка.

Борис стисна ръката му и поясни кратко:

— Утре в пет следобед ще се видим при изхода на Безистена в Тахтакале… Не споделяйте с никого за заминаването си…