Петър Константинов
Синият аметист (32)

17.

Щом слязоха от голия скат, откъдето видяха битката, Грозев и Рабухин тръгнаха по пътя край потока. Целта им беше да стигнат някоя от околните горички, да прекарат нощта там и да обсъдят плановете си.

Оттатък хълма се носеше грозен, див вик на хиляди гърла. Турските ескадрони влизаха в Джуранли.

Макар слънцето да беше залязло и само върховете на дърветата да светеха, горещината беше непоносима. Погълнати от напрежението на битката, двамата едва сега усетиха, че дрехите им лепнеха и лицата им смъдяха от прах и пот.

— Да се измием тука — предложи Грозев и свали сакото си до брега на потока.

Рабухин го последва. В този миг между дърветата се чу конски тропот и някой извика високо на турски:

— Стой… Кои сте вие?…

Двамата се обърнаха. Недалеч от тях беше спряла военна каруца. На напречната дъска седяха трима турски офицери. Единият държеше пистолет.

— Елате насам — махна той с ръка.

Двамата стояха неподвижно. И каруцата възви към тях. Едва когато наближиха съвсем, Грозев позна офицера, който днес при разклона на пътя ги упъти към Нова Загора.

Турчинът, изглежда, също ги позна, защото погледна другаря си и му каза нещо. После се обърна към тях на френски:

— Е, какво, господа, вие не стигнахте Реуф паша, но той дойде при вас на крака…

— Да — отвърна спокойно Рабухин, — битката ни попречи да вървим нататък и трябваше да наблюдаваме всичко от отсрещния хълм.

Турчинът се засмя.

— Тогава сте видели как русите умеят да бягат… Сега и Балканът не може да ги спре.

— Ние сме кореспонденти, господин капитан — каза Рабухин, — случвало ни се е да видим и по-големи неща.

С това той приключи деликатния разговор и като сложи на земята пътната си чанта, наметна дрехата си.

— Господа — скочи от каруцата седналият отпред офицер, сякаш се сети за нещо, — все пак тука е фронт и аз съм длъжен да поискам документите ви.

Високият преведе.

Рабухин и Грозев извадиха картите си, издадени от Истанбул, и ги предадоха на офицера.

Той ги чете дълго и внимателно.

— Така — каза накрая, — сега можем да продължим заедно и да бъдете гости в лагера на маршал Сюлейман.

В държането му имаше досадна източна любезност, неприятна и на двамата, но беше безполезно да отказват.

Конете звъннаха и се понесоха по меката пръст между дърветата.

Когато излязоха на пътя към Карабунар, третият офицер — едър, отпуснат, с паднал клепач на едното око, се надигна.

— Машаллах… Машаллах… — произнесе той. — Ямаджии са тръгнали… — И като се засмя зловещо, подхвърли: — Ех, керата… Бързайте да си напълните душата бе, кьопеклер…

Грозев също тръгна напред. Напряко през полето вървеше шумна сган — брадясали и страшни мъже, турци и цигани, скитници и избягали башибозуци, наметнати с джепкени или чулове, препасани със синджири, с брадви и продълговати секири под мишница. Като подвикваха страшно в настъпващия мрак, те се спущаха надолу по пътя за Джуранли и Стара Загора.

Грозев почувствува хладни тръпки по гърба си. Това беше ариергардът на турската войска, същият онзи, който през въстанието довърши панагюрските и стремските села.

По тъмнеещото небе блеснаха първите звезди. Чистата им светлина грееше кротко над топлата окървавена земя.

Покрай каруцата още дълго време минаваха изостанали плячкаджии. Чуваха се гърлести гласове.

— Голяма плячка ще падне в Заара… — подхвърли на турски офицерът с падналия клепач.

Другият кимна мълчаливо. Дебелият свали феса си и като обърса с длан потта от челото си, продължи:

— Само чаршията е половин час път, а из къщите какво има още… Голямо нещо…

Другият не каза нищо. Запали цигара и с флегматична наслада запуши.

Като изкачиха гърба на един хълм, Грозев видя, че ниско по хоризонта към Сърнена гора се издига бледо сияние. Той бутна ръката на Рабухин и му посочи с очи светлеещото небе.

Стара Загора гореше. Сиянието ту угасваше, ту отново пламваше над тъмните върхове на дърветата с далечна, зловеща светлина.

 

 

В лагера на войските пристигнаха, когато мракът над полето беше станал непрогледен. Пред първата шатра ги спряха и осветиха лицата им с фенери. След това придружителите им влязоха в друга шатра с някакъв нисък, изпъчен офицер, поприказваха там и след малко офицерът с черната брадичка изнесе едно платнище.

— Господа — каза той на френски, — лагерът е препълнен, но ще ви настаним в една каруца. Постелете това платнище над сеното. Такива са военните условия. Можете само да благодарите, че е лято…

Грозев и Рабухин разстлаха платнището. Сложиха пътните си чанти за възглавници и убити от умора, легнаха в каруцата.

Наоколо бивакът не заспиваше. Чуваха се разговори, горяха огньове. Сновяха сенки.

Грозев се надигна, огледа се и като подпря глава с ръка, се обърна към Рабухин:

— Какво ще правим сега? Мисля, че тази нощ трябва да се измъкнем оттука…

Рабухин поклати отрицателно глава.

— До сутринта не можем да мръднем. И бивакът, и пътищата на юг са пълни с охрана…

— А после какво ще предприемем? — погледна го отново в тъмнината Грозев.

— По всяка вероятност — отвърна Рабухин — нашият пробив ще приключи. Ние все още имаме малко войска в Северна България. Трябва да се обезпечи добре тилът, за да се мине отново Балканът…

— В такъв случай да се върнем към Пловдив. Тук вероятно ще се появят и други журналисти и нищо чудно да се натъкнем на нещо непредвидено…

— Това е вярно — съгласи се Рабухин, — но аз на първо време ще се опитам да намеря връзка с четите в Хасковско…

До съседната каруца се приближи висок турчин с наметнат на раменете шинел.

— Али ефенди, ти ли си? — попита той, навеждайки се над каруцата. Близкият огън осветяваше лицето му и то се стори на Грозев дълго и слабо от пълзящите по него сенки.

От каруцата се надигна бръсната глава, огледа високия и гласът на Али ефенди каза:

— Откъде идеш бе, Шабан Ахмед… Ти нали мина с обозите напред…

— От щаба, от горния бивак идвам… — покачи се тежко на каруцата Шабан Ахмед. — Депеши за Февзи паша носих…

— Щабът къде е сега?

— При Джуранли, оттатък пътя за Йени Заара.

— А Сюлейман паша там ли е?

— Там е… Утре ще дойде тука… Няма файда да бърза… Реуф паша е свършил с Ески Заара днес. Сега всички Казанлък ще гоним, а оттам през Шипченския боаз ще ги хвърлим в Дунава…

И Шабан Ахмед, като пъшкаше и се обръщаше, се завиваше с шинела си. Али ефенди се беше разсънил. Извади цигара, запали я и седна в каруцата с явното намерение да продължи разговора.

— А с Осман паша какво става? — попита той, като дръпна дълбоко от цигарата си и огънчето ярко светна в мрака.

— Слязъл е в Плевен. Оттам ще отреже пътя на московеца… — авторитетно отвърна Шабан Ахмед.

— Хубав пердах ще ядат гяурите. — Али ефенди се засмя злорадо в мрака.

— Аллах си знае работата — отвърна Шабан Ахмед с явното желание да приключи разговора.

Около огньовете се мяркаха все по-рядко хора. Главнѝте глухо пукаха и догаряха в червената жар.

На сутринта първия човек, когото видяха пред съседната шатра, беше вчерашният офицер. Той беше обръснат, черната му малка брада подстригана и изобщо изглеждаше освежен и представителен.

Рабухин го доближи и каза делово:

— Господине, ние трябва да изпратим нашите дописки до вестниците си. Искаме да ни се даде възможност да сторим това веднага.

— Разбира се — отвърна другият, — но това може да стане в Карабунар или още по-добре — в Търново Сеймен. В Ески Заара едва ли работи телеграф — допълни той, като се усмихна мрачно.

— Тогава наредете, моля — невъзмутимо продължа Рабухин, — да ни бъде осигурен някакъв превоз до мястото, откъдето бихме могли да се ползуваме от телеграфа…

— Засега е невъзможно — отвърна капитанът, — движението по пътищата е спряно. Командуващият ще мине по всички биваци, за да поздрави войските преди похода към Балкана.

— Ще продължи ли дълго това? — погледна го Рабухин.

— Едва ли… Може би час или два… Би било интересно и за вас да видите маршал Сюлейман — допълни офицерът, като се канеше да влезе в шатрата.

Рабухин се обърна, погледна Грозев и двамата се отдалечиха мълчаливо. В лагера се забелязваше действително необикновено раздвижване.

Колите напущаха средата на бивака и в долния край на тази поляна се построяваха отделните батальони.

Кавалеристите чистеха конете си, потягаха седлата и оглеждаха всички подробности на амунициите. След малко някъде зад шатрите се обади проточено тръба. Шумът стана по-силен и войниците, като подтичваха или разговаряха на групи, се отправяха към поляната в средата на бивака.

Зад редиците на пехотата и кавалерията се разполагаше безредно останалата маса войници и това живо море от хора заплашваше да огъне правата линия на строя, създадена с толкова труд от онбашиите.

— Трябва да отидем и ние — каза Рабухин.

Грозев го погледна.

— Ако искаме да се измъкнем по-лесно — допълни руснакът усмихнат.

Зад шатрите засвири отново тръба. Удариха и тъпаните. Суматохата затихна. Най-вляво застана Февзи паша. Зад него се наредиха няколко офицери, между които и високият капитан. Той видя кореспондентите и ги повика настоятелно с глава. Двамата мълчаливо застанаха пред редиците. Пространството зад тях плътно се изпълни от строените войници.

По ската над поляната се появиха няколко конника. Тъпаните забиха оглушително. Февзи паша препусна коня си и посрещна отдалеч командуващия и свитата му. После всички слязоха от конете и се отправиха пешком към войските. Грозев внимателно следеше с поглед приближаването на свитата.

Най-напред вървеше Сюлейман — среден на ръст, набит човек, с живи и енергични движения и леко накуцващ ход.

Грозев премести погледа си върху другите и изведнъж изтръпна. От лявата страна на Сюлейман, облечен в мундир и подпиращ се на сабята си, точно срещу него приближаваше Амурат бей.