Петър Константинов
Синият аметист (41)

6.

Листата прошумяха в горната част на градината, над салаша. Посипаха се дребни камъни.

Борис скочи, измъкна пистолета под възглавницата и приклекна до прозореца, откъдето се виждаше най-добре достъпната отвън част на градината.

Чуваше се как птиците прелитат в клоните на дърветата. Храсталаците бяха оредели, но въпреки това нищо не можеше да се види в дъното на градината.

Изведнъж се чу късо изсвирване. А след пауза — и удар с два камъка.

Беше Търнев. Борис удари с пръсти по стъклото на прозореца, условния знак, че е разбрал, но не прибра пистолета, докато между клоните не се появи сухата фигура на ханджията. След него вървеше друг човек — по-висок, светъл, също приведен под ниския свод на клоните. Грозев наблюдаваше внимателно втория. Когато минаха последните дървета, двамата се изправиха и той го позна изведнъж.

— Анатолий Александрович — извика неволно Борис. Рабухин се усмихна и махна с ръка. Беше потъмнял, обгорял, но почти непроменен.

Грозев излезе отвън и го посрещна.

— Откъде идвате? — попита Борис, като въвеждаше госта си в тясната стая на салаша.

— Отдалеч — усмихна се Рабухин. Остави връхната си дреха на единствения стол и седна уморено на миндера. — И най-важното, повечето път изминах пеш — погледна той Грозев със светналите си, винаги смеещи се очи.

— Хасково стигнахте ли?…

Търнев извади от платнената торба увита храна, мълчаливо я остави на масата и излезе.

— Стигнах — кимна с глава Рабухин. — Слязох дори до Ортакьой^[1], но с хора от четите не можах да се срещна. Изглежда, че са навътре в планината. През юли, когато Сюлейман е прехвърлял войските си от Дедеагач, те са действували по самата железопътна линия, на две места са я прекъснали, но после наново са се прибрали в планината.

Борис отиде до одъра и оправи сламеника.

— Ако сте уморен — каза той, — може да починете…

— Благодаря — отвърна руснакът, — чувствувам се дори бодър. Вашият бай Христо ме подкрепи чудесно.

Грозев взе кесията тютюн, която лежеше под възглавницата му, извади няколко цигарени книжки от джоба на сакото си и ги сложи на сандъка пред миндера. После разтвори кесията пред руснака. Рабухин мълчаливо започна да свива цигара.

— Ще бъдете изгнаник с мен в тоя салаш — каза Борис и погледна шеговито госта си.

— Дано не ни оставят дълго да скучаем… — усмихна се руснакът и очисти тютюна от краищата на цигарата си.

Двамата мълчаливо запушиха.

— Сега важното е да изчакаме — продължи след малко руснакът — прегрупирането на нашите сили, удара върху Плевен и тогава вероятно часът на Тракия ще дойде отново.

— На нас ни липсва нещо изключително важно — поклати глава Грозев. — Връзка, сигурна, постоянна връзка с фронта или организиращ център. Тази, която имахме досега, колкото и несигурна да беше, е провалена. Арестуването на Блъсков и куриера ни, за което ви е казал Търнев, разкриването на нашата дейност ни поставя в още по-неблагоприятни условия. Сега дори достъпът до града е труден за нас…

Рабухин го погледна продължително:

— Връзка ще установим.

— Как? — попита Грозев. — Виждате, никой от нашите хора не може да напусне града…

— Може би сте чували — каза Рабухин, — че след въстанието първите сведения за турските жестокости в Тракия идваха до кореспондентите в Цариград по тайнствен път. По това време аз бях в Цариград с намерение да проникна в пострадалите области. Въпреки всички усилия не успях да се сдобия с разрешение. Не успя и княз Церетелев от Одрин. Същевременно обаче в Цариград пристигаха най-точни описания на събитията. В Европа ги публикуваха. На няколко пъти говорих с хора от нашата легация, но и те бяха в неведение по отношение на това кой изпраща сведенията. Връзката с Тракия беше прекъсната изцяло. Вън от съмнение сведенията пристигаха с дипломатическата поща. Ясно беше също така, че източникът е опитен човек, който знаеше, че руската легация по това време е под усилено наблюдение и затова насочваше съобщенията си в друго направление.

Месеци наред този тайнствен човек остана за нас неизвестен. Предполагахме, че е австрийският консул, че може да бъде и лице, изпратено от американските мисионери в Самоков, но това бяха само предположения. Нищо сигурно не знаехме за него. Едва тази пролет, малко преди обявяването на войната, когато преминавах през България и се срещнах с вас в Пловдив, можах да открия лицето, което доставяше тези сведения. И знаете ли каква голяма беше изненадата ми, когато го открих.

— Вероятно някакъв кореспондент — каза Грозев.

— Не. Представете си, не беше нито кореспондент, нито специално обучен човек. Най-обикновен, съвсем незначителен служащ в едно консулство.

— Тук, в града?

— Да, в града…

— Чудно — вдигна вежди Борис, — аз не зная, че българин работи в тукашните консулства.

— Не е българин. Доколкото знам е хърватин.

— Как се казва?

— Илич… Работи като архивар в австрийското консулство.

— Хърватин, казвате… Чудно защо не съм го виждал досега.

— И да сте го виждали — отвърна Рабухин, — едва ли ви е направил впечатление. Той е съвсем невзрачна личност. Самият аз останах изненадан от външния вид на този човек, чиято мълчалива дързост сложи началото на политическата буря в Европа. И това ме кара да вярвам, че връзката, установена чрез него, ще бъде бърза и сигурна…