Петър Константинов
Синият аметист (29)

14.

Сутринта Борис стана рано. Прибра малкото неща, които имаше, и огледа стаята. Не знаеше дали ще се върне и затова провери внимателно всички чекмеджета на скрина и полиците. Помисли да се обади на Димитър Джумалиев, но напоследък старият беше станал още по-затворен, отчужден от света и Грозев реши, че по-разумно е да не се отбива при него.

Наталия Джумалиева беше в хаета. Вратата към стаята на Жейна стоеше отворена и за пръв път от две седмици Борис я видя в сенчестия полумрак — бледа като покривките на леглото.

Поздрави. В душата си той имаше предчувствие, че напуща този дом завинаги. Но запази спокоен и безразличен вид.

— Вероятно днес ще трябва да замина за някой и друг ден до Одрин и Цариград — обърна се той към Наталия. — Ако в това време се получи нещо за мен, бъдете така добра да го изпратите на Христо Търнев в хана му, на пазарджишкия път.

Майката стана.

— Как тръгвате в това размирно време — погледна го загрижено тя.

— Работа — повдигна рамене Грозев, — нали знаете… Трябва да се пътува…

— Да бях ви приготвила нещо за път поне. Всичко е пълно с войска. И ханове, и гостилници…

— Не си правете труд — отвърна Грозев. — По гарите все се намира нещо…

Когато стигна до вратата на Жейна, той спря.

— Искам да се сбогувам с вас — доближи леглото и Борис — и ви желая скорошно оздравяване.

Тя го гледаше с големите си бистри очи. И Грозев усети в тях някаква сдържана детска болка и мъка.

При вратата той се обърна още веднъж и й кимна. Тя остана неподвижна, додето раменете му потънаха зад парапета на стълбата. После уморено облегна главата си на възглавницата.

Грозев зави скоро край Мурадовата джамия и излезе на чаршийската улица.

Войската беше намаляла. Но сега от чирпанския път идеха тежко натоварени коли с бойни ракли, високи, обковани с ламарина сандъци и нагънати войнишки шинели. Тук-таме имаше волски коли с чергила, в които лежаха ранените.

Пред Имаретската джамия вдигаха облаци прах и се престрояваха два табора редифи^[1].

Тълпата се блъскаше да гледа. Грозев също спря. Някъде над редиците се понесе висока команда. Каретата притихна. Улицата замря.

— Хюлуси паша… Хюлуси паша… — понесе се шепот между хората.

Засвири военна музика. Грозев видя в дъното побелял, малко прегърбен турски генерал. Той мина бавно пред войниците, като държеше двата пръста на дясната ръка до феса си. Стигнал до края, поздрави нещо с глух глас. Няколкостотин гърла извикаха дрезгаво:

— Падишах чок яша… Падишах чок яша…

Музиката гръмна отново. Хората оживено зашумяха. Грозев продължи надолу към мютесарифството. Отстъплението от последните дни не беше безцелно. Турците явно прегрупираха силите си.

Пред конака стоеше набит чауш. Грозев му каза, че е представител на Ориенталската режия и че иска да види Амурат бей. Чаушът го пусна и прати едно заптие да предупреди адютанта на бея.

В зданието владееше смут. По коридорите бързаха офицери, заптиета с разкопчани куртки, куриери от каазите сновяха от врата на врата. Навсякъде се говореше на висок глас.

При вратата на Амурат бей беше привидно спокойно. Околните врати стояха затворени и неми. Адютантът му надписваше малки картончета на масата в ъгъла на коридора. Когато забеляза Грозев, стана прав.

— Заповядайте, ефенди — отвори той една съседна врата и покани Грозев. — Блънт ефенди е при бея… Мисля, че ще излезе скоро…

Стаята, в която се озова Грозев, беше широка и светла. До прозорците имаше два стола, тапицирани с плюш. Борис седна. Наблизо говореха. Блънт ефенди беше английският консул в Одрин. Щом и той беше тук, значи положението беше наистина тревожно. Грозев се ослуша. И едва сега забеляза, че една врата свързваше тази стая със съседната, вероятно кабинета на Амурат. Гласовете се чуваха съвсем слабо оттам.

— И в Ямбол, и в Чирпан, и в Казанлък — нареждаше един глас на турски, — навсякъде същото… Това е срам… Да събират българите в конака и да ги молят за защита… — Гласът млъкна. Беше сух, с гърлено произношение, но говореше хубав турски.

— Сведения за такива неща нямам, ефенди — отвърна след късо мълчание гласът на Амурат. — Ще ги проверя… Вероятно е с цел да защитят жените и децата на правоверните…

— Жените и децата… — отвърна троснато другият. — Себе си да защитят… — Гласът млъкна. Тежки стъпки кръстосваха оттатък стаята. — Не, бей ефенди, това не е управление. За да държиш в подчинение, трябва действително да всяваш страх… Но тънък, майсторски страх. Такъв, който, без да се усеща, прониква в душата и я държи като под ръка… Вие не познавате това изкуство. Ако трябва да направите нещо, всявате ужас. И проваляте всичко. И себе си… Или пък вършите смешни неща. В Стара Запора каймакаминът натоварил коли със свила, канапета и боклуци от конака, наредил да запалят селата, а оставил всичкия добитък из каазата в ръцете на русите…

— Екселенц — отвърна със сдържано раздразнение в гласа си Амурат, — изпратени са офицери по каазите и редът ще бъде възстановен. Временни обърквания се случват при всяка война…

— Тази война за вас е съдбоносна, господин полковник. Надявам се, че вече сте се убедили в това…

— Има много други неща съдбоносни за Турция, които настъпиха преди тази война, ваше превъзходителство — отвърна с непроменен тон Амурат. — Цариградската конференция, Лондонският протокол, които можеха да се предотвратят от вас…

— Вижте, бей ефенди — каза примирително англичанинът, — сега не е време за тия приказки. Трябва да се действува. Аз искам да бъда откровен с вас. Не се осланяйте, че ще ви носим на гърба си. Нашите кораби влязоха вчера в залива Бизика, за да пазят Дарданелите, но те няма да влязат в Мраморно море. Уверявам ви. Затова още сега трябва да вземете мерки. Именно вие. На първо място строги нареждания до каймакамите в каазите, застрашени от русите. Всеки да остане на мястото си дотогава, докато има турска войска. В близост с бойната линия хората и добитъкът да се изтеглят, за да се лиши неприятелят от всякаква поддръжка и храна. Най-строги мерки за запазване на реда, особено край железопътните линии. И тъй като ние сме поели ангажименти в тази война и носим рискове, като представител на моето правителство съм длъжен да ви запитам ще изпълните ли тези препоръки или не. Другото е наш частен разговор…

Настъпи кратко мълчание. Спряха и стъпките.

— Препоръките ви ще бъдат изпълнени, господин Блънт — каза сухо, но отчетливо Амурат.

Стъпките тръгнаха отново.

— Добре — обади се доволно гласът, — нека се надяваме, че останалото ще свърши Сюлейман. Какви са сведенията от него?

— Първите части ще пристигнат в Търново Сеймен днес по обед — отвърна Амурат. — Тук е и планът за изнасянето им по железопътната линия… И превоз, и храна има достатъчно в Търново Сеймен…

Настъпи късо мълчание, при което англичанинът вероятно разглеждаше книжата.

— Така… — чу се гласът му отново. — Аз тръгвам… И тъй като ние обичаме всичко да бъде ясно, дължа да ви уверя, че още днес ще отправя рапорт до моето правителство относно положението в Румелия, а за уговорените мерки ще следя…

Бяха дошли до вратата. Амурат я отвори. Грозев стана. На прага се появи висок мъж в сив пътнически костюм. Лицето му беше леко зачервено. Около очите и устните чертите на това лице се изостряха и показваха прикрита твърдост и сила. Редките прошарени бакенбарди и сресаната на прав път коса му придаваха изражение на достойнство и самодоволство. Сравнен с него, Амурат изглеждаше неимоверно блед и разстроен.

При външната врата чакаше адютантът. Блънт се обърна, подаде ръка, каза някакво пожелание и със същата равномерна крачка се отправи към изхода на коридора.

Амурат едва сега забеляза Грозев.

— Вие мене ли чакате, ефенди? — попита сухо той.

— Бих желал да ви безпокоя за малко — отвърна делово Грозев.

— Влезте — мина в стаята беят.

Кабинетът заемаше ъгловата стая на мютесарифството, обърната към улицата. Беше светла и просторна. До прозореца, зад писалищната маса на Амурат, висеше картата на Европейска Турция с немски надписи — вероятно виенско издание. На различни места отсам Дунава имаше очертани червени кръгове, които означаваха може би главните съсредоточавания.

— Седнете — обърна се към Грозев Амурат и като му посочи креслото, започна да събира пръснатите по масата свитъци от топографски карти. — Вероятно се обръщате към мен във връзка с някои търговски въпроси — вдигна очи той към Грозев.

— Вие — знаете каза спокойно Грозев, — че в Румелия както „Шнайдер“, така и „Ориенталската режия“ имат имуществени интереси. Аз съм отговорен за тях. Новосъздаденото положение ми налага да установя личен контакт с централата на „Ориенталската режия“ в Истанбул. Във връзка обаче с наложените ограничения за пътуване по железницата на мене ми е необходимо разрешение.

Амурат бей го слушаше мълчаливо, навел глава към разгънатата на масата карта. Когато Грозев свърши, той го погледна отново и каза:

— Разрешение ще ви се даде незабавно. Но мисля, че напразно се безпокоите. И на вас може би е ясно, че успехът на русите е временен. Турската армия е в състояние да се справи с положението.

Амурат стана прав и продължи:

— Независимо от това ще ви подпиша разрешение, с което можете да стигнете Истанбул и да влезете във връзка с вашите хора.

Амурат позвъни с месинговия звънец на масата и адютантът се появи тозчас на вратата.

— Изгответе на името на господина разрешение за пътуване с железницата до Истанбул — каза кратко беят и като се обърна към Грозев, додаде: — Може да пътувате още сега — погледна часовника си и завърши, — след два часа.

— Благодаря ви — каза Грозев. Взе чантата си и се упъти към вратата.

Амурат кимна сдържано, после погледът му се плъзна отново по книжата, пръснати върху бюрото.