Петър Константинов
Синият аметист (48)

13.

Връзката между Борис и София беше Матей Доцов.

В часовете, когато нямаше служба, Матей топеше восък в едно тъмно и дълго дюкянче срещу католишката катедрала. Той работеше с италиански форми и правеше разноцветни свещи, които можеха да се видят във всички салони на града като израз на добрия вкус.

Макар в дома на Аргиряди да имаше достатъчно виенски лампиони и стари канделабри, София предпочиташе светлината на свещта пред всякаква друга светлина. Чувствуваше, че в нея се запазва очарованието на нощта, тайнствената игра на сенките, раждането на един свят, който можеше да живее само под трепкащия пламък на свещта.

Често минаваше край тъмното дюкянче на Матей, за да си купи свещи. Избираше розови или резеда, с леки приятни оттенъци, които контрастираха чудесно с тъмния абанос на хармониума.

Изобщо София харесваше тази част на града. Тук нямаше хаоса на чаршията и ниските къщи на павликяните създаваха чувството за нещо старинно, спокойно, останало от миналото. Обичаше да слиза по калдъръмената улица, която се спускаше от Тепеалтъ и извиваше край католишката катедрала, да се любува на масивната и все пак изящна постройка на църквата, на величествения портал и ренесансовите колони.

Сега обаче тя идваше тук с друго вълнение, разпалено и нетърпеливо като страст. Минаваше почти всеки ден. Влизаше и ако имаше посетители, разсеяно почваше да се рови в кутиите със свещи. После, когато всички си отиваха, се обръщаше към Матей с неспокойни и питащи очи.

— Все още е там, госпожице — казваше дребният, потънал в широките си френски дрехи Матей.

— Как е той, Матей? — питаше тя, избягвайки да срещне погледа на клисаря, сякаш изпитваше смущение от това.

— Бодър и здрав — усмихваше се Матей и вземайки деликатно свещите от ръцете й, ги увиваше в тънка восъчна хартия а ла Марсей.

Това беше разговорът, който обикновено двамата водеха всеки ден. Той утоляваше тревогата в душата на момичето макар и за кратко — до утрото на следващия ден.

Днес обаче, когато София влезе, Матей я погледна особено. Над града духаше северен вятър и тънкият мирис на борова смола, колофон и цветен восък изпълваше още по-приятно тясното помещение на дюкянчето.

Клисарят изпрати набързо единствения си клиент и като притвори вратата, се обърна и каза:

— Довечера в шест и половина да бъдете тук, отзад в работилницата. Ако има хора и аз разговарям с тях, ще влезете, без да ви забележат.

И той посочи с очи ниската потъмняла врата в дъното на дюкяна.

София усети, че нещо заблъска в гърдите й. Почувствува, че ще се изчерви и затова, като повтори набързо:

— В шест и половина, Матей… Благодаря ви… Довиждане… — излезе и тръгна нагоре по калдъръмената улица на хълма.

Къщите димяха със синкав, развян от вятъра дим. Той се пръскаше като мъгла над покривите и после падаше между стрехите и оголените клони на дърветата. Над града от север лягаха ниски тъмни облаци.

„В шест и половина…“ — помисли си отново София и погледна малкото златно часовниче на ревера си. Беше десет и половина.

„Осем часа… Какво да правя през това време?“ — се питаше тя.

Да се върне веднага в къщи, да се опита да чете, да мисли. Не. Тогава не й оставаше нищо друго, освен да тръгне безцелно по улиците. Никога не бе скитала така. Не искаше да мисли за нищо. Искаше само да чака, да се надява, отдадена на сладостното и мъчително томление, което я владееше.

София стигна края на улицата при църквата „Света Петка“ и тогава долу, под краката си, видя Пловдив. Дрезгавата светлина на деня и лекият дим, който лежеше над него, го правеха далечен като мираж. Сякаш никога досега не беше усещала тази необикновена красота на града. Колко странни са очите на хората!

Студеният вятър от север мина с нова сила и я удари в лицето. Тя вдигна поглед. На юг прозрачносив се издигаше силуетът на Бунарджика — мълчалив и загадъчен.

Тогава изведнъж почувствува отново прилива на топла кръв в гърдите си и под смразяващата ласка на вятъра притвори очи пламнала и щастлива.

После се обърна, слезе по стълбичката в скалата и тръгна към Тепеалтъ.

Следобед заваля сняг — първият през тази зима, лек и сух, толкова малко, че едва посребри покривите на къщите и синкавата настилка на улиците.

Когато часовникът на хаета удари шест, София се облече, забради главата си с черния копринен шал и се огледа в огледалото. Очите й стаено и щастливо блестяха.

— Аз съм луда — каза си тя и излезе набързо, опиянена от чувството, че го обича чисто и безвъзвратно, като съдба, определена за цял живот.

 

 

Още преди смрачаване Борис Грозев, облечен в износеното пардесю на Коста Калчев, премина източния край на града, пресече безлюдните улички, по които снежинките се гонеха с вятъра, и незабелязано се вмъкна в дюкяна на Матей Доцов. Кимна на клисаря, който се разправяше с някакъв купувач, и мина отвъд, в ниската и тясна работилница.

Миришеше на смола, беше топло и уютно. Той видя в дрезгавината свещ на масата, драсна кибрит и я запали.

После свали пардесюто си, седна на един сандък до масата и извади от джоба си „Вийнер Цайтунг“, с който го снабдяваше Илич. Загледа се в първата страница, в заглавията за войната и погледът му бавно и разсеяно мина надолу.

Как щеше да посрещне София всичко, което се готвеше да й каже сега? И имаше ли право да иска това от нея? Не използуваше ли чувствата й? А какво тогава е любовта? Не е ли саможертва в името на чувства? И ако не беше тази саможертва, как би могъл да я докажеш?

И все пак той реши да й обясни спокойно всичко, да я остави разумно и съзнателно да реши. Всичко друго би било нечестно, оскверняващо чувствата на човека.

Изведнъж той чу познатите стъпки. Те прекосиха леко и бързо дюкяна отвъд, дръжката щракна и тя влезе. Оскъдната светлина на свещоливницата сякаш се събра в нея. София притвори бързо вратата, задъхана и възбудена от студа.

Борис стана. Очите й бяха сега още по-изразителни. Изглеждаха потъмнели, развълнувани и тревожни.

София спусна бързо резето и макар твърдо да беше решила в себе си, че ще бъде разумна, и спокойна, остави маншона си на първия стол и се хвърли в преградките му, замаяна и щастлива.

Грозев притвори очи. Устните й бяха влажни и топли. Той усещаше приятния и свеж аромат на кожата й и чувствуваше как силно го бяха прегърнали малките й ръце. Времето и светът потъваха в шемета на неудържимия порив, на който и двамата се отдаваха, измъчени от дълга самота.

Най-после тя се отдръпна и го погледна, все още държейки лицето му в ръцете си.

— Борис — прошепна тихо София и това споменаване на името му се струваше толкава необикновено и приятно сега, — още повече си отслабнал.

Тя прокара ръка по брадясалото му лице, после по челото и по косите му.

— Така ти изглеждам, София — отвърна заразен от нейната непринуденост Грозев, — просто защото съм оставил брада…

Той погледна очите й и видя, че синьото и зеленото в тях се смесваха в цвят, който никога не беше виждал досега.

София разкопча палтото си и го свали. След това отметна и шала от главата си. Слабата светлина на свещта се пръсна изведнъж в прибраните й към тила коси.

Борис й подаде стола и седна отново на сандъка до масата.

— Защо не се обади толкова време? — облегна тя ръцете си на сандъка.

Грозев се усмихна.

— Ти знаеш как съм сега, София. Не мога нито да идвам, нито да се обаждам, когато поискам…

— Знам — промълви тя, — но мисля, че можеше да се обадиш поне веднъж с няколко реда…

— И това дори беше рисковано — отвърна Борис — при раздвижването на полицията напоследък.

Погледът й изведнъж се оживи.

— Туряйте са наредили да заминат жените и децата на по-видните айяни — каза тя, — от вчера товарят всеки ден по два вагона багаж за Цариград.

— Това са само предохранителни мерки — поклати глава Грозев. — Те са решили да отбраняват Пловдив докрай, до последна възможност. Знаят, че ако падне Пловдив, свършено е с Одрин, с Цариград, с войната.

— Какво говориш — възкликна София, — те нямат сили, храната им е на изчерпване. Може би не си видял какви са войниците, които минават през града.

— За една отчаяна война това няма значение — отвърна Борис. — Турците целят жестока, потопена в кръв съпротива, която да склони противника на много по-меки условия за примирие, на много по-големи отстъпки. Всъщност друго не им остава… Последният, решителен, съдбоносен коз на турците в тази война е Пловдив…

— Пловдив? — погледна го София.

— Да, Пловдив — отвърна Грозев. — По всичко изглежда, че главното сражение ще бъде дадено в подножието на Балкана или по билото на Средна гора, но загубят ли го, Пловдив те ще превърнат в крепост и ще се бият в него до пълно разрушение и унищожение.

— Борис — възкликна София. — Да разрушат Пловдив! Не говори, това е ужасно! — И тя отново видя сребристия град, който лежеше пред очите й тази сутрин от хълма.

— Такова е намерението им — каза той. После помълча малко и продължи: — Сега за нас целта е една. По някакъв начин да се доберем до плановете за отбраната на града. Тези планове са изпратени от командуването в края на октомври и засега със сигурност може да се каже, че се намират само у един човек в града.

— Тук, в Пловдив? — вдигна вежди София.

— Да — отвърна Грозев, — у представителя на главното командуване в Пловдив…

— Амурат бей — довърши София и погледна пред себе си.

— У него… — кимна глава Борис.

И след късо мълчание добави, като подчертаваше всяка дума:

— И още нещо. Един екземпляр той държи в дома си.

— В дома си — повтори София и стана, — значи, у нас…

Борис поклати мълчаливо глава.

— Къде би могъл да ги държи у вас?

София мълчеше изправена, загледана в свещта. Някъде отвъд стените глъхнеше шумът на улицата.

— В касата над камината — каза тя, без да сваля поглед от трепкащия пламък на свещта. — Никъде другаде…

— Желязна ли е? — попита Борис.

— Желязна и зазидана в стената — отвърна момичето бавно, сякаш мислеше за нещо друго. После присви очи и каза: — Но аз имам някакъв стар ключ от тази каса в кутията с цариградските реликви на дядо…

— София — каза Борис, — може ли да го намериш?

— Мисля, че да — отвърна тя и едва сега отново го погледна.

— Тогава кога би могла да ми дадеш тоя ключ? — улови ръката й Борис.

Тя остана загледана в него, но мислейки отново за нещо друго.

— Борис — произнесе все тъй спокойно тя, — за теб е опасно да идваш в града, а камо ли да влизаш в дома на Амурат бей. — И като поклати глава, добави: — Никой от вас не може да свърши това. Документите, които искате, ще ви дам аз…

— Не! — отвърна решително Грозев. — Не бива. Ти ни даваш ключа и за това ти благодаря. Но другото не е твоя работа.

— Борис, вие не можете да проникнете там. Охраната от главния вход е денонощна и усилена. Откъм улицата стената е висока поне десет метра. Всеки опит да се проникне отвън е пълно безумие…

— Не — повтори Борис. — Това е работа наша. Ние сме дали клетва, обрекли сме се да служим на делото, съзнавайки всички последствия. Защо ти, една жена, ще поемаш този риск?

— А защо не приемеш, че човек може да извърши нещо и без да е дал клетва, и без да се е обричал на това дело, и без дори да съзнава последствията, които могат да го сполетят…

— Но това е игра със собствения живот. Човек все пак трябва да има нещо в себе си, някакво основание, за да го стори…

Тя дойде до него и леко затвори устата му с ръка. Искаше да му обясни всичко. Да му каже какво чувствуваше, от какво се вълнуваше, за борбата, в която от месеци вече живееше. Но се наведе и ненадейно, сякаш изказваше гласно края на тия свои мисли, изрече:

— Аз имам основание, Борис… Защото те обичам. Това е всичко. Останалото е без значение…

После се обърна и взе палтото си.

— София… — промълви той и я загледа, изправен до големия сандък с восък в средата на стаята.

Тя облече бързо палтото си и каза:

— Разбери. Ако ти държиш на делото, на което служиш, ако плановете са нужни за свободата на хората и за спасението на града — това трябва да направя аз. Всеки друг опит ще бъде неуспешен и ще завърши с гибел.

София загърна яката на палтото си и продължи:

— И то трябва да стане още сега. Амурат бей замина днес на обяд към Карлово. Ще се върне най-рано късно тази нощ. А утре и в други ден може изобщо да не излиза…

Този аргумент беше изказан спокойно, с присъщото й самообладание, което сега се връщаше съвсем неусетно в нея.

Борис седна отново на сандъка. София приближи, обхвана главата му с ръце и се наведе. Той усети до себе си топлината на тялото й. Момичето докосна челото, очите, после страните му с леки нежни целувки.

После се дръпна, закопча палтото си, метна шала на главата си и каза:

— Да вървим. Ще ме чакаш в двора на църквата „Света Неделя“, в тъмното, под свода на портала. Аз ще ти го донеса там…

Грозев облече бързо пардесюто, вдигна яката си и излезе след София. Матей беше угасил светлините в дюкянчето и безшумно им отвори вратата в тъмното.

Навън по улиците беше студено и безлюдно. Фенерите светеха по ъглите на Станционната улица с жълта, самотна светлина. Сняг не валеше. Вятърът беше изчистил небето и в тази мразовита нощ звездите ярко светеха над тепетата.

Двамата вървяха мълчаливо по улицата, която се качваше по източния склон на тепето. Грозев усещаше рамото на момичето до своето и това го изпълваше с топлина.

На ъгъла при Хисаркапия се разделиха.

— Чакай ме долу — каза тя я като стисна бързо ръката му, потъна в каменния свод на римската стена.

Грозев се спусна към църквата. Камбанарията се виждаше огромна и тъмна всред белезникавата светлина на снега.

 

 

Дъщерята на Аргиряди влезе в двора и докато минаваше край задната стена, огледа тъмния масив на горната къща. Светлина имаше само долу, където беше караулът. После погледът й се плъзна към тесния тунел, който свързваше двете къщи. Колко отдавна не беше минавала оттам.

Влезе в къщи. Баща й още го нямаше. Качи се бързо в стаята си. След това извади малкия абаносов сандък, в който стояха дребни неща от дядо й, наричани „цариградските реликви“, и трескаво зарови в него. Почти на дъното, под малък сребърен дискос, тя откри кръстовидния ключ от касата в горната къща, потъмнял и позеленял от времето.

Взе го бързо. Нахвърли нещата обратно в сандъка и излезе от стаята. Ослуша се. Нищо не чуваше, само ударите на сърцето си.

Момичето остави свещта на стълбата и се качи до вратата, която водеше към тесния ходник на тунела. Натисна я. Тя изскърца и се отвори. Лъхна миризма на застоял въздух и гниещи греди. От тесните прозорчета падаше здрачна светлина. София премина бързо коридора, махна резето на другата врата, отвори я и се ослуша. Отдолу идваха гласовете на войниците, груб и дрезгав смях. Вдясно беше стаята на Амурат бей, тя познаваше всяка стъпка тука. Отвари безшумно вратата. Жълти сенки играеха по стените. Камината беше запалена и миризма на бреза и хубав тютюн изпълваше стаята.

София доближи на пръсти камината. Отмести старата картина с изглед от Босфора и опипа стената. Малката невидима дупка й показа мястото на ключалката. Пъхна ключа и отключи. Опипа с ръка касата. В дъното й лежеше нагънат лист дебела хартия. Извади го. Опипа отново. Нямаше нищо друго.

Отдолу гласовете ставаха силни. Някой се качваше по стълбата — тежко, бавно.

София щракна ключалката, пусна картината и изскочи от стаята. После се качи по стълбата и се прилепи до вратата на тунела.

Отдолу се качваше ординарецът на Амурат бей — едър анадолски турчин, понесъл на ръце насечени борови цепеници за камината.

Турчинът спря, незабелязващ нищо край стълбата, оправи купчината дърва в ръцете си и влезе в стаята. София отвори вратата на коридора, премина набързо късото разстояние и едва когато видя свещта, оставена от нея на стълбата, усети, че краката й са подкосени и безчувствени.

Тя взе свещта, влезе бързо в стаята си и пусна завесите. После разгъна хартията.

Непонятна плетеница от кафяви, черни и синкави ивици се сливаше в невъобразим хаос по огромния лист. Отдолу стояха три червени печата с турски полумесец в средата.

София сгъна бързо картата. Облече палтото си и излезе навън. Вятърът се беше усилил и тъмната й сянка се плъзна безшумно по оградите на пустите улици.

Грозев стоеше под каменния свод на църквата, стискаше студения метал на пистолета и прехвърляше през ума си всичко, което можеше да й се случи сега. На няколко пъти той излизаше от скривалището си и се запътваше към дома на Аргиряди, но съзнаващ цялото безсмислие на постъпката си, изплашен да не би тя да мине по други улици и да не го намери, се връщаше отново възбуден и объркан.

Той не можеше да определи колко време стоя в тясното ветровито преддверие на храма, но позна сянката й отдалеч и тогава почувствува как огромна като скала тежест падна от гърдите му.

София доближи тичешком. Спря се задъхана и измъкна под палтото си сгънатата на четири карта.

— Ето — прошепна момичето, — сигурно е това. Нищо друго нямаше в касата…

— София — каза Борис и усети, че никакво разнежване не трябваше да наруши суровата красота на този миг. Той вдигна малката й премръзнала ръка в своята и я целуна.

София го гледаше и Борис дори сега, в тази тъмна нощ, видя отново светлината на очите й.

— Кога ще те видя? — попита той.

— Когато можеш… — Тя прокара нежно ръката си по неговата. — Обади ми по Матей… Лека нощ…

— Лека нощ София — отвърна той и дълго гледа дребния й силует, който се качваше нагоре край тъмните зидове на къщите.

След това мина зад църквата и потъна в улиците на нощния град.