Петър Константинов
Синият аметист (26)

11.

Горещините в Пловдив бяха нетърпими. Задухът се чувствуваше още от сутринта, щом слънцето се вдигнеше над покривите. Към обяд скалите на тепетата се изпичаха и всичко пламваше като разгорена жар.

От две седмици Жейна беше на легло. След празника у Аргиряди треската й се бе усилила, изтощи я бързо и я прикова на легло.

Измъчвана от огъня, тя прекарваше горещините още по-трудно. И въпреки това болезнената отпадналост не беше посегнала на оня вътрешен свят, с който живееше.

Привечер от дърветата в градината идваше полъх, едва доловим, но приятен и свеж. Жейна с часове се вглеждаше в сенките на клоните, които пълзяха по бялото платно на пердето. Слушаше шума на птиците в дърветата и връщаше отново миналите дни, вечерта в дома на Аргиряди, всичко, преживяно досега.

Външният свят беше потънал някъде дълбоко зад стените на къщата. При нея сега почти единствени идваха София и Павел Данов.

За Жейна светът на Павел беше свят на разума — сигурен и светъл, от който никой не би го отклонил. Тя беше уверена, че никога мисълта за жена, неспокойствието на някакво изживяване не беше смутило сърцето му. Детските й спомени от Гераните бяха избледнели, но в съзнанието й Павел Данов оставаше приятел, на когото можеше да се разчита винаги и за всичко.

Мисълта за другия не беше представа, а усещане. Мисълта за Борис й донасяше черти на лицето му, погледа, допира на ръката му, рамото й тъй ясно, както вечерта, когато танцуваха заедно. Представата й за целия свят се беше променила сякаш чрез този човек. Делото, на което се беше посветил Грозев, не беше само съзаклятие, а велика и благородна саможертва. Всичко, което я бе вълнувало от възторжения свят на баща й, стиховете на Байрон и на Пушкин — имаше вече за нея реално съдържание. И сега, през смътното предчувствие за своята обреченост, животът, който й оставаше, добиваше нов смисъл и надежда.

Както всеки следобед, откакто Жейна беше на легло, София дойде и днес у Джумалиеви.

Болната очакваше идването й, бързите леки стъпки по стълбището, очарованието и свежестта, които внасяше в стаята. Онова, което самата тя чувствуваше, че бавно и неусетно губи. Тези следобедни часове бяха станали необходимост за нея.

— Жейна, днес изглеждаш чудесно — каза София, като остави батистената си чанта на стола и се наведе да я целуне.

— Все още ме тресе — отвърна Жейна, като улови хладната ръка на приятелката си.

— Всичко ще мине — усмихна й се София, — само трябва да лежиш. — И като взе стола, седна близо до леглото й.

Жейна я погледна и си помисли отново, че София се беше променила напоследък по необясним начин.

Тя познаваше затворения й характер още от дете. Откритият и сърдечен нрав на Жейна страдаше от сдържаното мълчание, зад което дъщерята на Аргиряди криеше душата си.

Но днес София й се стори по-особена от друг път. Напрегната, разсеяна. Изглежда бързаше за някъде и все пак искаше да остане. Разговаряше разкъсано, с усилие над себе си.

— Най-важното е да почиваш… — повтори тя. После съвсем неочаквано добави: — И да не се вълнуваш…

Жейна я погледна сепнато. София поруменя, сякаш беше разкрила някаква своя тайна. Момичето не свали поглед от лицето й. По смущението, тъй необикновено за дъщерята на Аргиряди, тя разбра, че мислеха за едно и също нещо. И усети в гърдите си отмаляваща и топла вълна.

Тя простря ръка, докосна дланта на София и каза тихо:

— Соня… Нали човек може да обича, без другият да знае… Просто така, като мечта… Кажи ми?…

София мълчеше. Беше уловила ръката й в своите, загледана в изящните и бледи до болезненост пръсти на момичето. В стаята беше настъпила необикновена тишина и сега съвсем ясно се чуваше махалото на часовника над камината.

София се съвзе първа. Притисна ръцете на Жейна. Бяха горещи и тя усети своите, ледени от вълнение.

— Трябва да си вървя — проговори гостенката.

Жейна отново я погледна.

— Наведи се — промълви момичето. После я целуна с топлите си от треската устни по челото.

София остана за миг с притворени очи. Взе чантата си и отиде с бавни крачки до вратата. На прага се спря, обърна се и каза:

— Ще мина утре пак… Довиждане…

Когато излезе на улицата, тя спря до портата на Джумалиеви. После тръгна към тъмнеещия каменен портал на Хисаркапия. През него къщите на хълма се виждаха, осветени от залеза с гаснеща, бакърена светлина.

Всичко беше съвсем ясно. От оня ден, когато му подаде паспорта на Ландузи, София чувствуваше чудесно успокоение. Тя го обичаше и беше безсмислено да се бори повече със себе си. В нея се беше върнала само мисълта за Жейна. Подозрението, че той може би я обича, че признанието на Жейна в оня дъждовен ден не беше само увлечение, а взаимност, което времето беше засилило още повече.

Това я караше да чувствува себе си виновна и нечестна.

Сега всичко й беше понятно! Увлечението на Жейна беше илюзия, която тя изживяваше сама.

София видя пред себе си големите детски очи на момичето. Усети устните й.

Беше стигнала края на улицата на самия връх на хълма. Оттук градът се виждаше, потънал в гаснещия здрач на вечерта. Отвъд Марица все още светеше залезът. София видя една пейка до крайната къща и седна на нея. Нямаше никой наоколо. Облегна главата си назад и в тази самота усети сърцето си щастливо и изтръпнало като птица.