Петър Константинов
Синият аметист (7)

6.

— То неразбран човек бива, ама такъв като тебе не съм виждал досега — говореше хаджи Стойо, като се наместваше удобно на кожените седалки в каруцата.

Залезът на слънцето предвещаваше вятър. Червеникава светлина струеше през облаците на запад и обагряше хълмовете край широкия път за Куклен.

Синът на хаджи Стойо седеше до баща си, гледаше кървавата светлина на залеза и не отговаряше нищо.

Завършил миналата година Роберт колеж в Цариград, Павел Данов се бе върнал в България след разгрома на въстанието по-объркан и по-безпомощен от всякога.

Животът, истинският, който виждаше и живееше, от една страна, и идеите на книгите, от друга, бяха стълкновението, което пораждаше целия смут в душата му. Сега този смут се бе превърнал в тягостно изживяване.

— Та кажи ми де — започна пак хаджи Стойо, — какво ще правят със земята тия твои фермери в Америка?

— Ще я обработват — отвърна кратко Павел.

— Е, ами тогава защо си против чифлиците, и тук обработват земята…

Павел се усмихна леко, като поклати глава.

— Тук мъчат земята и хората, дето са върху нея. У нас от една нива сто ара по чифлиците изкарват двеста, двеста и петдесет оки. А фермерът и от по-лоша земя изкарва три и четири пъти повече.

— Добре де — сопна се старият, — ти зер мислиш, че у нас не могат да изкарват по толкова…

— Може. Не толкова, а и повече. Но затуй трябва селянинът да е не само вол, а да има свое парче земя…

— Остави, холан — махна с ръка хаджи Стойо, — ти все вятърничави ги приказваш… Като оня, твоя приятел, Махан ли, какъв беше.

— Макгахан — поправи го Павел.

— Тоя де, дето писа във „Век“ за фермерите. Какво писа? Глупости… Да плащат на аргатите, зер житото щяло да стане повече и по-голям кяр щяло да има… Виж му акъла…

И като помълча малко, без да се обърне, попита:

— И той ли е фермерин?

— Не, журналист е — отвърна Павел.

— Журналист… Кой знае какъв вятър гони и той… С тая брада като влашки талигар хич не ми хваща око… Объркаха света… Маскари…

Павел не отвърна нищо, загледан в тъмнеещите поля. Лицето му сега изглеждаше още по-кокалесто и уморено, но одухотворено от дълбоките му очи, големи и замислени зад очилата.

Дългите редици на тополите очертаваха пътищата, които слизаха на юг по течението на Марица. Есенниците бяха отдавна изкълнили и всред това необятно море от тъмнееща зеленина само тук-таме се виждаха парчета прясно разорана угар, приготвена за разсад или за бахчи.

Във въздуха се носеше ароматът на пролетна влага и Павел вдъхваше вечерната свежест като приятна живителна струя.

— Аз знам едно — обади се отново хаджи Стойо, — а и ти ще го разбереш. Плющи ли камшик в чифлика, има работа, има и берекет. Другото е бошлаф…

— Само с камшик не става… — поклати глава Павел.

— Става, става… — натърти хаджията. — И си затваряй устата, че много си се разлаял и ти…

Колелетата на каруцата затрополяха по калдъръма на чифликчийския двор и това накара хаджи Стойо да замълчи, продължавайки да гледа озлобено и мрачно пред себе си. Синът знаеше необуздания характер на стария и затова предпочете да не подхваща отново разговора.

Щом влезе в къщи, Павел се качи на горния етаж. В полутъмния коридор се спря за миг. Почувствува изведнъж познат аромат — едва доловим мирис на стари мебели и есенни плодове. Здрачната тишина на къщата посипваше всичко наоколо със скръбна прелест. Този аромат — тънък и далечен, беше оставил в душата му неизличими спомени.

Той влезе в стаята си. Прозорецът й гледаше към полето. Залезът все още догаряше. Младият човек се облегна на рамката. Тук беше минало детството му. Изпълнено с несподелени мечти, с гневните викове на баща му, с тропота на каруците в чифликчийския двор, с упоителния дъх на чернозем и сено.

Павел отвори прозореца. Долу пак се чу гласът на хаджи Стойо. Местеха някакви шкафове, трополяха, вдигаше се врява.

На вратата плахо се почука. Влезе Каля — старата слугиня на чифлика, която се грижеше за къщата — и донесе свещник със запалена свещ.

— Кальо — обърна се той към нея, — кажи на баща ми, че не съм гладен и няма да сляза за вечеря.

Жената излезе безшумно като сянка. Павел духна свещта. Облегна се отново на прозореца.

Потискан от суровия нрав на баща си, той се чувствуваше самотен и неразбран в живота. Приятели до отиването си в Цариград нямаше. Големия си брат чувствуваше съвсем чужд и далечен. Стефанаки беше останал след свършване на лицея в Цариград на турска служба. Имаше нещо жестоко и отмъстително в него и то го плашеше още от дете. Животът в старата къща на Небеттепе го отблъскваше и Павел бе живял почти непрекъснато в чифлика под Куклен. Отначало не можеше да разбере силата и привлекателността на чифликчийския живот. Но постепенно и някак неусетно бе осъзнал, че тя идваше от безмълвната и величествена самота на земята.

Той обичаше да излиза вечер извън стените на чифлика и да крачи с големите си юфтени ботуши из разораните нивя. Понякога се спираше и се ослушваше. Струваше му се, че угарите едва чуто дишат. Гърдите му се изпълваха с отмаляващия дъх на кълнящи семена и гниещи треви.

Тази привързаност към земята в един потомък на лихварските къщи от Небеттепе беше необяснима, но през самотните часове в Цариград тя го овладяваше още повече, по-силно, по-мъчително.

С равнината беше свързано и нещо друго от живота му. На запад от Куклен, към Дермендере, се намираше запустелият чифлик на Джумалиеви — Гераните. Като малък Павел ходеше често там. Събираше рошкови от големите дървета в двора на чифлика и играеше с Жейна, дъщерята на Христо Джумалиев. Това далечно детинско приятелство беше изгаснало в съзнанието му след заминаването на Джумалиеви за Одеса. Беше останал само споменът за големите брястове пред Гераните и топлият блясък в очите на момичето — единствената светлина, която Павел беше видял през това дълго и самотно детство.

Животът в колежа го погълна съвсем. Нови идеи, нови мисли, нови книги — всичко беше необикновено за него. И с някаква смесица от тъга и облекчение той влизаше в тоя нов свят.

В Цариград, в дома на доктор Стамболски, Павел разгъна за пръв път „Отечественные записки“, статиите на Белински в „Современник“. От всичко писано излизаше, че земята, това неопределено усещане на детството му, беше всъщност междата, която делеше хората. Златото, богатството, санът идваха късно. Началото за човека се криеше в нещо много по-просто — нуждата от хляба.

Все по това време той прочете книгата на Франсоа Кене. Учението на физиократите му се стори философско откровение на битието и той му се отдаде всецяло, може би облекчавайки по този начин тъгата си по далечната равнина.

Всяка нова страница му разкриваше нова истина. И това правеше истината въобще — все по-далечна, необяснима, непонятна. Светът, в който бе живял досега, не беше нито най-добрият, нито най-справедливият. Светът беше хаос от мисли. И в тоя хаос да уловиш истината беше еднакво трудно, както и да откриеш измамата. Кое определяше едното и другото? Не правеше ли това човек сам за себе си? Какво значение имаше тогава всичко останало — религията, идеите?

Тия мисли не му даваха покой. Караха го да се лута, да вярва и да се разочарова, търсейки някаква опора за себе си. И обстоятелството, че не я откриваше, го правеше още по-слаб и несигурен.

Миналата година, няколко месеца след връщането му от Цариград, една вечер хаджи Стойо каза, че ще отидат на гости. Павел се облече и като слезе при баща си, старият го погледна дълго и изпитателно.

Качиха се на файтона и отидоха у Аргиряди. Там Павел видя София Аргиряди. Той разговаря дълго с нея за пансиона, където беше учила, за Загреб, за книгите, които обичаше. Порази го строгата й и изящна красота, живият ум на момичето и чувството му да каже за всяко нещо толкова, колкото трябваше.

На няколко пъти след това Павел ходи отново у Аргиряди. Разговорите му със София бяха все тъй приятелски, но той се дразнеше от деспотичния и хладен характер, който тя проявяваше понякога съвсем неочаквано. Павел все повече се убеждаваше, че дъщерята на Аргиряди принадлежи към капризните и красиви жени — една порода, позната му от романите на Балзак, която съвсем не го привличаше.

Там, в дома на Аргиряди, един следобед Павел срещна отново Жейна. Отначало дори не я позна. Беше пораснала необикновено за годините си, с топла, пастелна красота.

В този следобед, необяснимо как, далечният спомен от детството, чистата светлина на очите й го обгърна като нещо търсено и жадувано, което внезапно откриваше.

Него ден те си размениха само няколко думи. Сякаш той се страхуваше да върне всичко, останало от детските дни в Гераните.

Като се прибра в чифлика, Павел остана до същия този прозорец цялата нощ. Тайнствената тишина му се струваше изпълнена с необикновено и силно вълнение.

Оттогава той идваше често тук и оставаше до разсъмване; сякаш искаше да усети пак тези първи и прекрасни тръпки на душата си. Но това докосване водеше неусетно другото — тревогата на мисълта. Връщаше съмненията и надеждите в душата му и нощта се превръщаше в негов жадуван свят. Целият мъчителен ден на съжителство с баща му се изкупваше от тези часове.

Някъде далеч откъм Кукленския манастир удари клепало. Трябва да минаваше полунощ. На двора пазачът с фенер в ръка залостваше портите на чифлика. От конюшнята пръхтяха коне и неспокойно тропаха по каменната настилка. Хлад мина по тялото на Павел. Той се изправи. Къщата вече спеше.

В дъното на двора тополите глухо шумяха. Нощният вятър слизаше от Родопите.