Петър Константинов
Синият аметист (31)

16.

На другия ден, малко преди разсъмване, Грозев се събуди от внезапния артилерийски огън, който разтърсваше целия хоризонт на север от Карабунар. Той седна в сеното, заслушан в грозния тътнеж. Струваше му се, че всичко е сън. Че просто е невероятно в сърцето на Тракийската равнина, там, където преди година хората се бяха били с голи ръце — сега, в тази лятна нощ, да ехтят гърлата на стоманени оръдия.

— Не са на повече от осем версти — обади се Рабухин в здрача и също стана.

— Смятате ли, че днес ще се измъкнем оттук? — попита Грозев, като опипваше гредите на сеновала, за да се изправи.

— Щом съмне, ще търсим каруца за Джуранли… Нашите са може би там…

Грозев и Рабухин бяха прекарали нощта в тази изоставена плевня зад гарата. Вчера целият ден мина при безуспешни опити да заминат на север. Турците настояваха, че по-нататъшното пътуване на кореспондентите към бойната линия не е безопасно и затова не разрешиха да им се даде каруца за път.

Междувременно двамата разбраха, че паниката в Търново Сеймен е била предизвикана от един летящ отряд на русите, който всял суматоха в предните линии на противника и разрушил напълно железопътната линия над Карабунар. По всяка вероятност той беше отнесъл обратно и първите сведения за концентрацията на турски сили на север от Карабунар.

Прииждането на турците обаче не спираше. Глухият шум на каруците цяла нощ стигаше до слуха на Грозев. Беше ясно, че войските се прехвърляха не само по железница. Колите се чуваха да пъплят бавно по нагорнището зад селото, после спираха, оставяха товара си и се понасяха с остър звън обратно към Търново Сеймен, за да се върнат отново, натоварени с хора и желязо.

Щом съмна добре, двамата отидоха отново при коменданта и Рабухин настоя енергично за превоз, като заяви, че никой не може да им пречи да изпълняват кореспондентската си работа.

Комендантът отвърна, че няма никаква кола. Рабухин заяви, че ще се оплаче в редакцията си. Офицерът им обърна гръб и като седна на масата да довърши закуската си, каза на турски:

— Вървете по дяволите, кой ви спира… Нека ви избият, кучета крастави…

После двамата слязоха към селото с надежда да намерят каруца за Джуранли. Опитът да напуснат пеша селото беше рискован. Това би накарало патрулите, обграждащи плътно околностите, да се усъмнят в тях.

Карабунар се беше превърнал във военен лагер. Под стоборите на къщите, по глинените стъпала на портите, та дори и в самата улична прах седяха и лежаха уморени войници, брадясали, сащисани от главоломния поход, все още не разбиращи ни станалото, ни това, което ги очакваше.

При кладенеца на края на селото беше най-оживено. Под сянката на околните дворове се бе пръснал цял турски табор на почивка.

Рабухин тръгна край дворовете, за да провери за каруца. Грозев остана при кръчмата да чака случайно минаване на кола.

Беше още рано, но слънцето прежуряше. Идваше зноен, тежък ден. Отсреща, на каменните стъпала на кладенеца, седяха двама войници. Единият уморено бе облегнал главата си на кладенеца и гледаше високо в листата на дърветата. Другият беше разтворил платнена торба и режеше филийки хляб и флегматично дъвчеше.

Грозев се загледа в лицата им. Облегнатият беше възстар турчин, вероятно селянин от Анадола, с прошарена брада и мустаци, сухо лице и дълбоки бръчки. Оня, който ядеше, беше млад, набит и як. Апатията и дългите пътища на войната придаваха на лицето му тъп и жесток израз. Младият отряза още едно парче, сложи останалия хляб в торбата и като избърса с ръка устните си, отиде под бряста, където бяха разпрегнати обозните коли, спря пред един вол и търпеливо изчака, додето животното погълне хляба от ръката му. После го погали по врата с привичния жест на селянин и се върна отново при кладенеца.

Грозев гледаше разкопчаната му куртка — под нея се виждаше шарена домашнотъкана риза — и си мислеше, че тоя селяк, който погали преди малко кротко воловете, беше убивал или щеше да убива със същите ръце хората, които оряха с тия волове.

„Страшно и жестоко животно е понякога човекът…“ — помисли си той и усети, че се задушава в тази пълна с желязо и смърт лятна утрин.

Артилерийската стрелба, заглъхнала за малко, сега се чу отново. Тъкмо тогава в дъното на площада се вдигна прах и между пръснатите групи на войниците се появи ниска раздрънкана каруца. До коларя, наметнат с плаща си, седеше Рабухин.

 

 

Пътуването на север беше тежко паради задръстените пътища. Струпването на хора и коли трябваше понякога да се заобикаля с километри встрани.

Към Джуранли колоните на войската станаха съвсем гъсти и колата едва пъплеше всред облака от хора и прах. Появата на каруцата с двамата европейци предизвикваше в тълпата заканителни погледи, подвиквания и груби псувни.

Все по-често се срещаха купчини от войници, спрели край пътя да слушат също тъй прашни и лъснали от пот ходжи, чиито възгласи поемаха с неописуем и див възторг.

Към обяд, като минаха пресъхналото корито на Сютлидере и прехвърлиха баира, Рабухин и Грозев се спуснаха към Джуранли.

Дъждовната пролет беше оставила влага и кукурузените ниви се зеленееха на големи петна. Сините ленти на пътищата пресичаха пръснатите из полето кории и се губеха в дъното на хоризонта.

Оттатък хълмовете войските изведнъж започнаха да намаляват. Явно ги задържаха, за да стегнат разточилата се колона, която се очертаваше по тънък облак прах, извит като змия над равнината.

Все по-често се виждаха конни патрули. Те оглеждаха далечината, предаваха един на друг нещо и отново се впускаха в галоп. При един разклон на пътя, близо до Джуранли, група офицери спря двамата и като разбраха, че са френски журналисти, един от турците, висок, с къса черна брадичка капитан, им обясни че по-нататък не биха могли да отидат.

— Русите са съвсем близо — повтори бавно той, като посочи неопределено напред с ръка.

— Но ние искаме да стигнем бойната линия — настояваше Рабухин, като отлично играеше ролята на жаден за сензации журналист.

— Сега няма никаква бойна линия — каза турчинът, използувайки оскъдните си запаси от френски думи, — двете войски са на пет, десет километра. Напред има руски конни отреди… Опасно… Разбирате ли… Може да минете само вдясно към Йени Заара, там е армията на Реуф паша… Тук е опасно…

— Толкова по-добре — съгласи се Рабухин, — ще вървим към Йени Заара. — И като бутна коларя-татарин и кимна на турчина, се отпусна върху напластеното сено.

Каруцата възви вдясно под редките орехови дървета и пое напосоки пътя, който им бяха показали. Слънцето беше вече високо и горещината ставаше нетърпима. Оръдейните изстрели бяха спрели, но сега тук-таме в безлюдното и мъртво поле се чуваха разпръснати пушечни изстрели. Понякога зачестяваха и тогава по склоновете на някой далечен хълм се виждаха бели облачета, които издаваха скритите патрули. Щом минаха още два километра, наоколо стана съвсем пусто. Не се забелязваха вече и никакви турски наблюдателни постове.

Рабухин бутна каруцаря и му показа да кара към долината на малка река, пресъхнала от горещините. Потокът правеше леки извивки в равнината и следваше посока към Джуранли.

Тишината растеше заедно с обедния пек. Скоро каруцата отклони от реката, зави по склона на висок рид и тогава пред очите им необятно и равно се ширна Загорското поле.

В дъното пред високите тъмнозелени хълмове лежеше пътят към Нова Загора. Колата спря. Те слязоха и докато Рабухин търсеше карта в чантата си, Грозев огледа цялата просторна равнина.

Пред източния край на селото забеляза белите квадратчета на военни палатки, разположени в правоъгълници. Турците никога не устройваха лагерите си така.

— Руси… — извика неволно той.

Рабухин погледна също, после извади от чантата си бинокъл и внимателно го насочи към Джуранли.

— Полкови щаб на елецкия императорски полк — каза бавно и отчетливо той и на Грозев изведнъж се стори, че ушите му заглъхнаха.

Взе бинокъла от ръцете на Рабухин и го вдигна. Джуранли изведнъж дойде съвсем близо. Видя пиките на конниците и пушките на войниците, наредени в пирамиди. Пред четириъгълника на палатките разговаряха офицери, събрани на групи. Искаше му се да види всичко, дори подробности по униформата, за да се увери, че това не е сън.

— Ето ги — извика изправеният до него Рабухин, който не бе престанал да оглежда хоризонта.

Борис се обърна. Отначало различи само тъмнозелената ивица на Джуранлийската гора. Пред нея се простираха кукурузени нивя.

— Най-малко пет табора са — процеди бавно Рабухин, като пое бинокъла от ръцете на Грозев, без да сваля поглед от гората.

Борис се взря внимателно и едва сега забеляза, че до самия край на гората се движеше мълчаливо тъмносиня маса хора. Червените фесове на войниците личаха оттук. Първите притичваха през празното пространство между гората и нивите и потъваха бързо в царевицата.

— Това са войските на Реуф паша — рече Рабухин, наблюдавайки внимателно далечината. — Били са в прикритие из гората и сега се отправят за сражение с елецкия полк. Вероятно планът на Сюлейман е войските на Реуф да започнат боя, а той да се появи в разгара му и да нанесе удара.

Турците не намаляваха. Напротив, тълпите им на големи тъмни петна все тъй неспирно потъваха в царевичните ниви на склона.

Не се чуваше нито един изстрел. Рабухин вдигна бинокъла и възкликна:

— Нашите се връщат от Нова Загора…

По новозагорския път, малко преди разклона за Джуранли, следваха един след друг три ескадрона конници. Те приближаваха селото в лек тръс. Пиките над главите им просветваха на слънцето. Зад тях се носеха в кариер четири батареи полски оръдия.

— Артилерията на генерал Борейша — каза с чувство на гордост в гласа си Рабухин.

Далеч зад оръдията се виждаха черните колони на пехотата.

Междувременно турците бяха излезли от нивите и закриваха като сянка цялата източна част от равнината.

Рабухин свали бинокъла си и смръщи чело.

— Невъзможно е да стигнем нашите — поклати глава той. — Единственият шанс е, ако се приближат в разгара на боя и ние успеем да се промъкнем откъм фланга.

После се обърна и слезе по пътеката зад малкия скат, където бяха оставили коларя. От татарина и колата нямаше и следа.

— Избягал е тоя черен дявол — изруга Рабухин. След това каза по-спокойно: — Нищо, тъй по-незабележимо ще се промъкнем…

Грозев беше взел бинокъла и виждаше като на длан панорамата на готвещата се битка. По цялата дължина на Джуранлийската гора, а на изток — додето стигаше погледът, Реуф паша бе разположил таборите си в боен ред. Оръдията бяха по предния край на гората, събрани по батареи, на стотина-двеста разкрача разстояние.

Русите бяха разгънали не по-малко от пет батальона стрелци срещу центъра на турските позиции. Оръдията им бяха непосредствено зад тях. Артилерията на генерал Борейша беше достигнала вече позициите на елецкия полк и започваше да се разполага в полукръг. Съвсем близо зад пехотата казашката конница бързо се прегрупирваше в двата фланга.

Рабухин беше напълно прав. Турските части, плътно разположени по цялата дължила на равнината, препречваха всякаква възможност за двамата да се измъкнат от убежището си.

— Вероятно сам Гурко е тук — каза Рабухин, следейки бързия марш на пехотата по новозагорския път. В предния си край колоната вече достигаше позициите при Джуранли.

Макар че се чуваше единична стрелба по фланговете, над полето, обградено с толкова много войска, владееше злокобна тишина.

Изведнъж от края на гората като искри, които оставят тънки ивички бял дим след себе си, пламнаха една след друга три ракети. На интервал от няколко секунди турските оръдия забълваха огън.

Артилерията на русите отговори незабавно. По целия фронт се разгоря и гъста пушечна стрелба. Спокойният и прозрачен въздух над равнината потрепера. Ниско над нивята плъзна дим, през него ту се скриваха, ту отново се показваха позициите.

Отначало турците, прикрити от високите стебла на царевицата, се спуснаха още по-напред и стигаха почти предните редици на русите. Турската артилерия биеше изключително точно и не позволяваше на втория и третия ешелон от път да се разгърне в боен ред. Огънят на турските оръдия ставаше ураганен, неудържим. Вторият ешелон на турците се прегрупирваше в дълбочина и се подготвяше за атака. Снарядите на турците падаха равномерно в руските позиции и вдигаха облаци кафява пръст, която посипваше като град залегналите войници. Огънят се съсредоточаваше все по-застрашително върху елецкия полк, но редиците на стрелците не отстъпваха нито крачка назад по целия фронт.

Слънцето беше в зенита си. Нагорещеният въздух изгаряше очите и попукваше до кръв устните. Въздухът замириса на прах и на барутен дим. Из нивята тук-таме пламнаха пожари.

Близо до селото русите успяха да поставят три оръдия. Това беше единственото защитено място, откъдето можеше да се атакува артилерията на турците. Виждаше се как войниците пренасят в железни ракли снаряди и ги подреждат зад оръдията.

В това време турците вдигнаха предните си позиции в атака. Грозев видя гъстите сини редици, които доближиха окопите на русите. Започна ръкопашен бой.

Грозев не сваляше очи от полесражението. До него Рабухин следеше също битката и от време на време оглеждаше с вдигната над очите ръка далечините към Стара Загора.

— Изглежда — каза той, — че Хюлуси паша ни е създал трудности към Чирпан, затова не идва никаква помощ откъм Стара Загора.

След първия неуспех да пробият позициите на елецкия полк, турците залегнаха в овразите край царевичните ниви. Тъкмо тогава от хоризонта, където през дима едва се виждаше пътят за града, се понесе далечно „ура“. През избухващите в рохкавата пръст снаряди на турския преграден огън от тъмната и неясна далечина се понесоха във верига два ескадрона конници. След тях, като тичаше в широко отворена дъга и заобикаляше кратерите на снарядите, се надигна, поемайки нескончаемото „ура“, пехотата, задържана на новозагорския път.

Войниците от елецкия и севския полк не можеха да видят нищо от това, което ставаше зад гърба им, но го почувствуваха. Възторгът на дошлите подкрепления мина над главите им, вдигна ги от позициите и ги хвърли напред в ръкопашна атака. На позициите като малки сини петна останаха само убитите.

Турците отначало се съпротивляваха, но после десният фланг се огъна, повлече цялата верига, тя отстъпи и разкъсана потъна в царевичните нивя.

Трите оръдия от долния край на руските позиции сега бълваха неспирно огън, сипеха желязо с точни попадения и скоро накараха да млъкне цялата предна батарея на турците.

Обед минаваше отдавна. Атакуващите руски войски се изнесоха на нови позиции. Турците, изглежда, също се прегрупирваха. По цялата линия продължаваше пушечна стрелба, която служеше сега за прикритие. Оръдията променяха местата си и затова над полето настъпи кратко затишие. Само облаците ръждив дим пълзяха ниско, докосвайки разгорещената земя.

Рабухин огледа отново хоризонта и недоволно поклати глава.

— Има нещо в града — каза той, — тук са едва половината от войските на Гурко. Турците ни превишават поне два пъти.

Далеч, в дясното крило на турските линии, се чу тръба — остра, призивна. После се понесоха удари на тъпани. Като по даден знак пламна турската артилерия. На изток, там, където свършваха техните позиции, се появи гъста мрежа от хора — може би няколкостотин на брой.

Рабухин вдигна бинокъла.

— Черкези! — почти извика той. — Реуф паша изважда и резервите си.

После обиколи отново с поглед двата лагера и заключи:

— Генералът явно знае за Сюлейман, защото държи главните наши сили в този участък, откъдето чака да се появи.

После изведнъж възкликна:

— Ето, с конницата ще отбие настъплението на черкезите…

Устремена напред, като ято птици, откъм новозагорския път се понесе хусарската кавалерия. Начело на конницата, сякаш приветствувайки войниците, които го следваха с поглед, се развяваше знамето.

Черкезите продължаваха напред с невъзмутимо, тъпо равнодушие.

На стотина метра от тях крилата на кавалерията се разгънаха. Като сребърен дъжд блеснаха сабите на хусарите и над равнината се понесе отново „ура“ — застрашително и неудържимо. Викаха всички — и пехотинците от позициите, и артилеристите при оръдията — цялото поле.

Този вик, непознат и нов, звънтеше с всичката си сила в ушите на Грозев и той, превърнал се в зрение и слух, усети, че трептеше в гърлото му, сякаш се изтръгваше и от него.

Конницата достигна черкезките редове, впи се в тях, огъна ги и ги повлече със себе си. Турците по цялата линия започнаха бързо да опразват позициите, заемайки нови почти до самата гора. Кавалерията беше изчистила полето и сега правеше широк завой, за да се прегрупира.

Откъм Джуранли светнаха ракети, една след друга — червена, зелена. На конниците бяха дали знак и те се връщаха с лек тръс към позициите.

Пред шатрите на руските полкове се издигаха пики с разноцветни знаменца. В редовете на пехотата и на конницата настъпваше оживено раздвижване. Отначало по-задните, а след това и предните позиции започнаха да се изтеглят по направление на шосето.

— Ясно — каза Рабухин. — Изглежда Хюлуси паша е ударил. Стара Загора и нашите са принудени да отстъпят, за да не бъдат отсечени в тила.

— Да опитаме да се промъкнем… — погледна го Грозев.

— Невъзможно е — каза замислено руснакът, — оттук до тях има най-малко две версти. А между нас са на позиция поне два турски табора.

В по-малко от час редиците на пехотата се изтеглиха и построени в карета, излязоха на пътя за Стара Загора. На полесражението останаха само прикриващи групи, които в боен ред отстъпваха след пехотата. Разгъната в полукръг, конницата охраняваше крилата на изтеглящите се войски.

Тогава далеч зад гърба си, някъде откъм хълмовете при Карабунар, двамата чуха глух тътен на тъпани. По долината, която извеждаше към Сютлидере, идваше в гъсти колони войската на Сюлейман паша.

Напред яздеха десетина офицери на бели коне. Животните пристъпваха бавно, гордо. Неспокойно извиваха глави или се изправяха на задните си крака. След тях идваха тъпаните и зурните, следвани от самия маршал, и малко по-назад, наредени в редица по трима целият му щаб. Оттам нататък, додето стигаше погледът, се движеше тъмната, нагъната лента на Сюлеймановата армия. Войските не бързаха. Те знаеха, че Реуф паша и Хюлуси паша бяха направили своето.

Грозев отново обърна поглед на север. Турските редици на Реуф паша, усетили изтеглянето и окуражени от идващата помощ, настъпваха плътно към шосето.

Най-близко до тях стреляше единствено непълната батарея от три оръдия, която само преди час бе накарала турската артилерия да млъкне. Тя беше останала тук като последно прикритие на изтеглящите се войски. Трите оръдия бълваха неспирно огън, като местеха прицела си по целия фронт на турците. Те единствено задържаха настъплението. До най-крайното оръдие, застанал с извадена сабя в ръка, стоеше офицерът, който командуваше батареята. Грозев виждаше как отмерва със замах на ръката изстрелите на оръдията. В сухата висока фигура имаше толкова дързост и мъжественост, че на Грозев се струваше, като че ли ръката, стиснала сабята, изхвърляше железните снаряди срещу настъпващия враг.

Далеч на запад, където димът се беше вече разсеял и слънцето хвърляше ко̀си лъчи към високите тополи край пътя, последните казашки ескадрони бавно потъваха в сенките на гората.