Петър Константинов
Синият аметист (55)

20.

Суматохата в града улесняваше срещите на Рабухин и Грозев в къщата на Матей Доцов.

Обикновено веднага след смрачаване, докато още не бяха запалили фенерите, в синкавия здрач на снега Грозев напущаше свещоливницата и потъваше в уличките на Небеттепе.

Още първата вечер събраха хората и възложиха на Бруцев да организира спасяването на затворниците. Другата важна задача беше незабавно да се установи връзка с настъпващата армия.

Рабухин се колебаеше дали да изпрати окончателната маркировка на ложаментите по Небеттепе. Ежедневно турски офицери размерваха нови ложаменти и ако направеха промяна в оръдейните позиции, би се наложила промяна на сигнализацията. Въпреки това руснакът изготви маркировката при съществуващото положение и реши незабавно да я изпрати. Войските водеха вече боеве около Пазарджик.

Най-подходящ за свръзка с настъпващите войски беше Коста Калчев. Създал дългогодишни връзки по пловдивските села, той познаваше отлично междуселските пътища и особено тези, които безопасно биха могли да го доведат до руските войски.

Болестта му беше единствена пречка и караше всички да се колебаят и да не приемат предложението му. Но аргументите, които той сочеше, бяха убедителни и накрая Рабухин му даде писмото и го ориентира как да постъпи при попадане в руски редове. След това всички поред му стиснаха ръката, като му пожелаваха добър път и скорошно виждане. Още нея нощ Коста Калчев замина.

Срещу Васильовден той преспа у близки в Цалапица и рано сутринта се отправи на запад по засипаната пъртина на междуселския път. Целта му беше да заобиколи Пазарджик и да стигне руските линии.

Калчев вървеше бавно, като от време на време спираше да си поеме дъх. Утрото беше мрачно. Небето, покрито с облаци, лежеше ниско над полето. В далечината гърмяха оръдия, чуваше се разкъсана пушечна стрелба и облаците изглеждаха червени, сякаш под тях гореше пожар.

„Дали не са запалили Пазарджик?…“ — помисли си Коста и ускори крачките си.

По междуградския път, който минаваше далеч вляво, се виждаха разкъсани колони на обози. Те се източваха бързо към Пловдив.

Към обед на хоризонта се показаха минаретата на Пазарджик. Над града тук-таме се издигаха пушеци, но не се чуваше вече никаква оръдейна стрелба. Никакво движение не се виждаше и по пътя, който излизаше от града. Той бе осеян с обърнати изоставени каруци.

Какво бе станало с Пазарджик? Бяха ли отстъпили вече турците? Какво значеха тези пушеци и този мъртъв покой? Коста се огледа безпомощно. На запад облаците се разкъсваха и над полето нахлуваше бледа светлина. Тогава, на километър или два от мястото, където стоеше, той видя тъмната ивица на конници, които се носеха по снежното поле към него.

Най-напред яздеше конник с ален фес и къса пушка в ръка.

Коста опипа пистолета в джоба си, после писмото в хастара на палтото си.

„При опасност ще унищожиш писмото“ — беше казал Рабухин. Коста разкъса хастара на палтото си. Спря се до един храст, сякаш търсеше прикритие, и погледна отново напред. И тогава видя, че конниците държаха в ръцете си пики. Това бяха улани.

Цялото небе, разкъсаните облаци и бледата слънчева светлина се вдигнаха високо пред очите му. Той излезе бързо иззад храста. Войниците бяха съвсем близо.

Предният конник, който държеше пушка на хълбока си, я свали ниско.

— Братя… — извика Калчев и усети, че гласът му пресеква от вълнение.

Конникът, едър мустакат улан, мина близо до него, свъсен и строг. Увери се, изглежда, че не е турчин. После опъна юздите на коня си и продължи да язди в тръс. Направи широк завой и спря на няколко крачки от Калчев. Останалите конници го задминаха и се пръснаха в полукръг.

— Какъв си ти? — обърна се към него мустакатият. Калчев реши да говори също по руски.

— Българин от Пловдив.

— А къде отиваш сега?

— Търся руски войски…

Мустакатият се засмя за първи път. Черните му малко цигански очи весело засвяткаха.

„Украинци трябва да са…“ — помисли си Калчев.

— А руски откъде знаеш? — попита го отново уланът.

— Аз съм учител — отвърна Калчев, — а и в Одеса съм живял на два пъти, като малък с баща си…

— Аха… — поклати глава черният. — Търсиш ли някого от войската?

— Търся който и да е батальонен или ескадронен командир.

— Ехе-е — възкликна весело уланът и накара войниците също да се засмеят, — не търсиш какъв да е…

После се обърна назад и извика късо:

— Иваненко…

Между конниците излезе едно голобрадо, русо като слама момче. То водеше вързани за коня си два други неоседлани коня. Имаше и други такива конници. Изглежда, целият разезд беше тръгнал из полето да събира изпуснати коне.

— Знаеш ли да яздиш? — обърна се отново уланът към Калчев, но вече по-меко и дружелюбно.

— Не по хусарски, но мога… — отвърна Калчев.

— Качвай се тогава, ще те водим при ротмистъра, а той ще каже какво да се прави по-нататък.

И като се изви настрана, уланът извика с гърлест глас:

— Аррюююй…

И се понесе с коня си в тръс.

Калчев се качи на един от конете и тръгна редом с Иваненко в края на разезда. Щом излязоха на малката могила, от която се откриваше поглед към пътя за Пловдив, Иваненко изведнъж извика:

— Павловци… Смелчаци… Напред…

По пътя, между обърнатите обозни коли, действително вървяха колона войници. Щиковете им проблясваха на оскъдната слънчева светлина. Пред колоната яздеха трима конника. Лек вятър донесе войнишка песен. Хорунжият вдигна бинокъла си и загледа внимателно колоната.

— Браво, Иваненко! — извика, без да сваля бинокъла, той. — Павловци са…

И като се обърна и размаха късата си берданка, извика:

— За Пловдив… Още тази нощ са тръгнали… Ура… — И пришпори коня си надолу към очертания от върбите път.

Щом стигнаха бивака на ескадрона, представиха Калчев на ротмистъра — млад, светлоок офицер. Обясниха точно как са го открили. Офицерът надълго и нашироко го разпитва откъде е и какъв е. После Калчев му даде писмото на Рабухин.

В палатката на ротмистъра седеше и друг — нисък набит офицер, с плешива глава и енергични движения. Ротмистърът даде писмото на него. Той разкъса плика и го прочете спокойно. На два пъти вдигаше поглед към Калчев, сякаш искаше нещо да го запита. Накрая той сгъна писмото и стана, приближи Калчев и му подаде ръка.

— Вам благодарим — каза той, — писмото ще предадем още днес, там, където трябва…

После се обърна към изхода на палатката и извика:

— Лаврус…

— Аз… — показа се на вратата хорунжият и тракна токовете си.

— Заведи господина в палатката на Харцов да се нахрани и да си почине. Той ще върви с нас към Пловдив.

 

 

След като хапна и нагря на мангала премръзналите си крака, Коста Калчев легна на малкия походен одър, заслушан във вечерния шум на бивака наоколо.

После неусетно заспа. Не можеше да каже колко беше спал, но се пробуди от призивния звук на тръба и тропота на стотици стъпки наоколо. Той излезе от палатката. Навън беше още нощ. На мъжделивата светлина на огньовете се мяркаха безброй сенки на хора и каруци. Цвилеха коне и се виждаше как от замръзналите им в скреж муцуни излизат облаци па̀ра.

Край палатката мина Иваненко, вдигнал конско седло на рамото си.

— Хайде, тръгваме… На Пловдив… Братушка… — извика момъкът и очите му блеснаха в тъмнината.

Коста Калчев тръгна след Иваненко. Между дърветата по утъпкания сняг към пловдивския път се източваха вече първите колони на войската. Някъде в тъмнината, оттатък храсталаците, минаваха други войници и гърлестият им говор, късите подвиквания и резките команди на офицерите се чуваха съвсем ясно в бивака.

Лаврус, обръснат, със закопчан догоре шинел и предизвикателно щръкнали черни мустачки, беше вече на коня си, строг и тържествен. Отпред биеха барабани и колоните се изнизваха край огньовете.

Коста Калчев се качи на коня си до Иваненко, мълчалив, смаян от тази странна тържественост, с която хората отиваха на бой и на смърт.

Когато минаваше покрай бивака на края на колоната, небето на изток леко светлееше и синкавият дим от изгасващите огньове лежеше като прозрачна мъгла над изоставения бивак.

Калчев огледа наоколо си и видя, че към брега на Марица от всички страни се спущат колони от хора, осветени тук-таме от горящи факли.

— Ще минаваме Марица… — каза Иваненко и Калчев видя как па̀рата от устата му оставя кристалчета скреж по мъха около устните му. Скреж имаше и по шинела му, и по кичура руси коси, който се спускаше на челото.

Като преминаха рядката борова горичка, пред очите им се разкри широката лента на Марица. Беше още нощ, но на бледата светлина от изток се виждаше как от тъмната повърхност на водата се вдига па̀ра. На брега гледката се стори невероятна на Калчев. Войниците събличаха шинелите си, сваляха ботушите и панталоните, скатаваха всичко във вързоп и като ги дигаха над главата си, навлизаха в тъмната вода на реката. Със свободната си ръка всеки се държеше за колана на другаря си.

Малко по-надолу друга редица от полуголи хора, навързани с въже, водени от селяни от Адъкьой, които показваха брода, беше преминала вече средата на реката и пълзеше по насрещния бряг.

Барабаните бяха престанали да бият и сега се чуваха само ударите на парчетата лед, които реката влачеше. От време на време някой извикваше нещо, изцвилваше кон и пак настъпваше тишина.

Излезлите на другия бряг бяха изтеглили нови въжета и заловени за тях, войниците, все по-многобройни и многобройни, навлизаха в реката.

По протежение на брега откъм пловдивския път се спусна ескадрон драгуни. Начело яздеше слаб, среден на ръст офицер, чието открито момчешко лице се виждаше съвсем бледо на утринната светлина.

— Драгуни — обърна се офицерът към конниците, които бързо се струпаха в полукръг на брега, — на всеки кон по един пехотинец! В колона по един през реката…

Около конниците тозчас се струпваха по-ниските пехотинци. Качваха се зад ездачите, държейки все още своите вързопи под мишница.

Лаврус, който стоеше пред уланите, се обърна назад и тихо, но с подчертан респект в гласа си каза:

— Това е капитан Бураго̀ — Александър Петрович от шестдесет и трети гвардейски драгунски… Безумен смелчага… При Вакарел той отвори пътя ни към Ихтиман…

После се сети, че е забравил нещо и се обърна отново:

— Ескадронът му е под личното командуване на генерал Гурко… — И кимна с глава.

Драгуните на Бураго̀ пренасяха вече пехотинците на отвъдния бряг. Конете тревожно цвилеха във водата.

Полковникът, който командуваше преминаването при брега, каза нещо високо и вдигна сабя.

— Наш ред е — извика Лаврус и се изпъна като струна на гърба на коня.

Отсреща първите части бяха вече влезли в съприкосновение с противника и по целия бряг с нарастваща сила се разгаряше пушечна стрелба.

Уланският ескадрон навлезе в реката. Някъде по средата на колоната беше и разездът на Лаврус.

Коста Калчев усети как ледената вода обхвана краката му и като болка проникна чак до костите. Смразяващият студ спря дъха му за миг. Конят стъпваше внимателно и водата тихо се плискаше в гърдите на животното. Наоколо конете цвилеха пронизително.

Изведнъж конят на Калчев стъпи накриво, подхлъзна се и затънал във водата, падна на задните си крака. Калчев загуби равновесие и се намери във водата. Усети дъното под краката си и се изправи. Целият беше мокър. Водата просмукваше дрехите му и той чувствуваше, че натежава. Освободи се бързо от палтото си и реката го отнесе надолу. Леденият обръч на водата стягаше гърдите му и Коста чувствуваше, че дъхът му спира.

Запази все пак равновесие и успя да се улови за едно от въжетата. По него вървяха пехотинци. Калчев се улови с две ръце и предпазливо тръгна с редицата. Когато мина средата, той се обърна назад. Зад него вървеше нисък пехотинец, мустакат, с мургаво, малко скулесто лице. Водата стигаше до гърдите му и човекът издигаше от време на време лицето си, сякаш се страхуваше да не потъне съвсем. И въпреки това на зараждащата се светлина на деня лицето на войника се стори на Калчев странно спокойно. Той дори видя, че очите му бяха сини и гледаха към брега, сякаш търсеха между струпаните войници хората от неговия взвод.

На брега войниците излизаха на групи, изстисквайки върху себе си платнените си долни гащи, които начаса замръзваха.

Само селяните от Адъкьой и Кадиево, които превеждаха войниците през бродовете, влизаха и излизаха невъзмутимо във водата с кожусите си, по които замръзваха сребристи дълги ресни.

Стрелбата се усилваше и тук-таме наоколо се чуваше зловещият плясък на куршумите по камъните.

Калчев се огледа, за да види някъде Иваненко и Лаврус. Никъде не можеше да ги съзре. Наоколо гъмжеше от войници, които се обличаха набързо, избърсваха оръжието в шинелите си и притичвайки край глинестия бряг, залягаха зад храстите и синорите в снега.

— Бързо… бързо… бързо… Залягай… — командуваше млад капитан и сабята бляскаше в ръката му като змия.

Калчев се наведе, също се затича и залегна в малкия трап до брега.

Сега можеше да огледа всичко добре. Зората се разсипваше и срещу брега се виждаха тополите и минарето на Кадиево. От градините край селото стреляха ожесточено.

— Там са елитните части от бригадата на Осман Нури паша — каза някакъв глас зад него. Калчев се обърна и видя капитана. Той показваше нещо на залегналия зад него ротмистър. — Не трябва да им дадем да се опомнят…

Гласовете млъкнаха за малко и Калчев се заслуша в барабанната пушечна стрелба.

Тук-там залягаха войници. Взводовете се събираха, подготвяха се за атака. Вляво и вдясно тичащ войник внезапно падаше, оръжието се изплъзваше от ръцете му и той, сякаш играейки някаква игра, се обръщаше възнак, с очи към разгарящото се в утринна светлина небе.

„Какво нещо е войната, господи…“ — помисли си Калчев и погледна пак назад. При всяко движение панталоните му рязко пукаха и той се усещаше като вкован в желязо.

— Ето, нашите преминават и по-долу в брод реката — чу се отново гласът на капитана, — това са сигурно от колоната на генерал Шилднер-Шулдер. А генерал Креденер вероятно е вече в Пловдив…

Калчев видя, че срещу Айрени брегът на реката също е почернял от хора. Някъде там стреляха с оръдия.

По целия фронт стрелбата се усилваше. Небето се разгаряше все повече и повече. Скоро щеше да изгрее слънцето. Хълмовете на Пловдив бяха индиговосини и чудесно очертани на хоризонта. Изведнъж по тях плъзнаха бели облачета. Чу се далечният тътен на турските гаубици от тепетата. Капитанът беше прав. Войските на Креденер навлизаха в Каршияка.

Далеч откъм тила влезе в действие руската полева артилерия. От Кадиево и Айрени отговаряха турските оръдия. Заглушителен трясък се носеше над полето. Към хоризонта се издигаха тъмни пушеци. Цялото поле като че ли се затресе от страшен, нескончаем трус.

Битката за Пловдив започваше.

От всички страни един след друг взводовете се вдигаха в атака. Гласовете на хората чезнеха в грохота на оръдията. На хоризонта, през дима, все тъй индиговосини се виждаха тепетата. Някъде встрани викаха гръмко ура.

Този вик се вдигаше сякаш от самата земя, понасяше се над хората като вълна, събираше ги и ги хвърляше напред. И тогава изведнъж на Калчев се стори, че това е въстанието, че бият камбаните. Някакъв унес, прекрасно и внезапно умопомрачение го заля. Той излезе от рова и се изправи на синора.

— Грозев, Искро… Братя… — извика Коста. — Напред… ура…

И се понесе разкрачен, залитащ в замръзналите си дрехи към тъмната пелена на пушеците.

Изведнъж се препъна и падна. Вдигна главата си и тогава някаква внезапна светлина го ослепи.

„Трябва да е слънцето…“ — блесна мигновена мисъл в съзнанието му и всичко потъна в червената вълна, която го заля.