Петър Константинов
Синият аметист (6)

5.

Атанас Аргиряди беше особен характер. Трудно можеше да твърди някой, че го познава добре. У него понякога съвсем бързо се сменяха благородно великодушие и сурова твърдост, безкористен алтруизъм и мрачна затвореност. Особено тягостно през целия си живот, до самата си смърт, бе страдала от нрава му неговата жена. Затова когато преди десет години Мария Аргиряди изгасна тихо, всички бяха съгласни, че тази кротка жена си беше починала от тираничния и властен характер на мъжа си.

Сега домакинството на къщата водеше една далечна сродница на жена му от Станимака — Елени. Съсухрена стара мома, мълчалива и безропотна, която сновеше цял ден из стаите като добро и невинно привидение.

Единственият човек, който имаше безгранична власт над Аргиряди, беше дъщеря му. Тя беше и единствената жена, към която този суров човек изпитваше топла и мъчителна любов.

И сега, като разместваше книжата в чекмеджето си, той попадна на снимката й, правена в Загреб през миналата година. Аргиряди спря погледа си за миг върху светлокафявия гланциран картон, после полека го остави на масата пред себе си. Търсеше друго. Разрови чекмеджето и го видя в дъното между папките. Беше голям син плик, сложен между два неизписани листа. Взе плика и отиде до прозореца. Извади от него сгънат лист и отново бавно го прочете.

„Дълбокоуважаеми господин Аргиряди,

Чувствувам се задължен да съобщя на вас, като председател на реквизиционната комисия и мой благодетел, следния любопитен факт. През февруари т.г. бях замолен от господина Димитра Джумалията, търговец, да занеса в Белград на указан адрес едно писмо. По пътя, опасявайки се от неясни предчувствия, аз полюбопитствувах да узная съдържанието му. Целта на писмото ме порази. Накратко, господин Джумалиев пише на някой си господин Бранишевич — търговец, че опасенията му за война с Русия все повече се засилват и тъй като «няма намерение да облича турски аскер», моли господин Бранишевича да постъпи съгласно първоначалната им уговорка: ако до 5-ий март не изпрати пари за шестте хиляди аршина сукнен шаяк, да предаде всичкия на влашките търговци в Брашов. Аз, от своя страна, разбрах, че предаването на писмото е безсмислено и благоразумно го запазих за себе си.

Знаейки затрудненията на правителството по доставянето на шаяка, ще си позволя да посетя дома ви в сряда по обедно време, за да ви представя горното писмо и ви разкажа за други някои мисли, изказвани от господина Джумалиева из чаршията. Бих се обърнал за всичко това и към мютесарифството, но предпочитам да го споделя с вас.

Вам предан

Васил Н. Христакиев“

Аргиряди сгъна листа и го сложи отново в плика. Тоя човек беше тъмна личност, куриер на търговски дружества, дребен спекулант и изнудвач, но преди всичко агент на мютесарифството. Ако това писмо попаднеше в конака, никой не можеше да спаси Джумалията.

Той се вгледа в тъмните хребети на планините в дъното на хоризонта. Неговият род и родът на Джумалията бяха слезли от същите тези планини. Чаршията беше дала и пари, и имот на Джумалията, но не беше променила нрава му, първичната му природа — сурова и откровена. Достойнство, което караше Аргиряди да питае неизменно и дълбоко уважение към устабашията.

Някой почука на вратата. Теохарий съобщи за идването на човека, който вчера оставил писмо за господаря. Аргиряди нареди да го въведат. Отиде до бюрото и остави плика пред себе си.

Христакиев, който след малко влезе в стаята, беше възпълничък, добре облечен, с обло лице. От цялото му държане лъхаше раболепие.

Аргиряди спря поглед мълчаливо върху него, после кимна към плика и каза късо:

— Прочетох го… Във вас ли е писмото?

Христакиев се усмихна сдържано, бръкна в пазвата си и извади сгънат на четири плик. Приближи се до масата и го подаде.

— Това правя само защото съм ви безкрайно задължен… — започна той. — На времето с ваша помощ успях да оправя оня дълг… Знаете в какво затруднение бях тогава… А и след това колко пъти съм се нуждаел…

Аргиряди хвърли върху него кратък, но твърд като юмрук поглед, който го накара да млъкне.

Той извади писмото и бавно, сякаш се спираше на всеки ред, го прочете. После като стоеше все още наведен, сгъна листа и го задържа в ръцете си. Настъпи напрегнато мълчание. Тогава Аргиряди, без да вдигне глава, попита:

— Какво струва този плик?

Христакиев стана.

— Вижте… Аз го правя от благодарност… Само за вас. Никому другиму… Вярно е, че имам затруднения, но…

— Питам ви — прекъсна го рязко Аргиряди, — какво струва този плик?

Христакиев се спря, сякаш премисляше нещо за миг, и после като отпусна ръце, каза:

— Мисля, че струва поне десет лири, господин Аргиряди.

Аргиряди измъкна от едно чекмедже кожена кесия, отброи десет лири, сложи ги на масата и каза:

— А сега вземи ги и не се мяркай повече пред очите ми.

Христакиев разбра, че това, което се разигра тук, го прави в момента господар на положението и затова, като прибра парите и тръгна към вратата, каза с подчертана вежливост:

— Довиждане, господин Аргиряди. Смятам, че и двамата изпълнихме дълга си…

Аргиряди се задържа неподвижен до писалището. Когато стъпките заглъхнаха надолу по стълбището, той стана и взе писмото, след това бавно го накъса и смачка в шепата си, отиде до камината и го хвърли в жарта.

Горе, в стаята на София, се понесоха звуците на хармониума — тихи и приятни. Аргиряди отиде до прозореца и погледна отново планините — безплътни и леки, прозрачни от омарата.