Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синият аметист (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2021)

Издание:

Автор: Петър Константинов

Заглавие: Синият аметист

Издание: второ (не е указано)

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1977

Тип: роман

Националност: българска (не е указано)

Печатница: Печатница „Димитър Благоев“

Редактор: Никола Джоков

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Художник: Здравко Захариев

Коректор: Трифон Алексиев; Бети Леви; Ева Егинлиян; Донка Симеонова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14351

История

  1. — Добавяне

2.

— Останете и утре, Анатолий Александрович — обади се Жейна. — Откак напуснахме Одеса, не сме се виждали. Цяла година вече…

— Благодаря ви, Евгения — каза едрият мъж и отправи приятелски поглед към момичето. — Нали виждате, трябва да бързам…

Той вдигна очи над лампата и като погледна двете жени, добави:

— Турците са неспокойни, а в Русия изглежда също има раздвижване. Четох вчера речите на Соболев в „Русская жизнь“… Нещата вървят към развръзка… Искам да стигна час по-скоро в Цариград и да напусна Турция до три-четири дни…

Анатолий Александрович Рабухин беше трийсет, трийсет и пет годишен, с кестеняви коси и приятен свеж изглед на лицето. Дребен помешчик в Херсонска губерния, той познаваше семейството на Христо Джумалиев от Одеса и тази вечер се бе отбил у тях, минавайки през града на път за Цариград. С Христо го свързваха сърдечни и приятелски спомени от времето, когато българинът поддържаше кантора за вълна в Одеса.

Но Христо Джумалиев не беше роден за търговец. В живота си той отделяше за търговия най-малко време от всичко. В Одеса се ровеше от сутрин до вечер в книгите на „Славянското просветно сдружение“ или събираше в къщата си „горещи“ български момчета, избягали от Турско. Хранеше ги, разговаряше или спореше по цели нощи с тях.

Обичаше да чете и малките сгънати брошурки, които му даваха брадясали руски студенти, случайно запознали се с него в читалнята на сдружението. В тези брошури се говореше за нуждата от пълно разрушение на стария свят, за световен пожар, който да изгори всичко гнило на земята и върху пепелищата му да заживее новото човечество.

Тези еретични слова разпалваха въображението на Христо, но го и плашеха. Той чувствуваше, че светът наистина трябва да бъде променен, но дълбоко в себе си се страхуваше от този пожар, който заедно с всичко останало щеше да изгори и толкова красиви неща, създадени от хората.

Най-ревностна слушателка на дългите словесни размишления на Христо Джумалиев беше дъщеря му. Едва петнадесетгодишна, Жейна се вълнуваше и преживяваше по своему всяка дума на баща си, съдбата на нихилистите, участта на далечната родина, която бяха оставили.

Именно в читалните на Одеса Христо беше срещнал Анатолий Рабухин. Материално осигурен, начетен, запознат основно с идеите на народниците, Рабухин след дълги колебания и вътрешна борба се беше отдал на славянското движение в Русия.

Сам непокорен дух, той разбираше добре вълненията в душата на Христо и неусетно го въвличаше в агитационната работа на движението.

Миналата година, точно когато отзвукът от българското въстание мина като буря над Русия и идеята за една освободителна война събираше все повече привърженици в пресата и обществото, Христо Джумалиев заболя неочаквано от тиф, отпадна бързо и в края на втората седмица почина.

Този удар завари семейството му объркано, а кантората — с неуредени сметки и неизяснено положение.

Старият брат нямаше желание да продължи повече търговията в Одеса. Той изобщо нямаше желание за нищо. След смъртта на Христо прегледа сметките на кантората, прати това, което трябваше да се издължи, и писа на снаха си да ликвидират всичко и да се приберат в Пловдив.

Наталия охотно прие съвета на девер си, още повече че от няколко години Жейна непрекъснато слабееше, измъчвана от честа кашлица и главоболие, за което лекарите в Одеса препоръчваха отиване на юг.

С помощта на Рабухин и на други приятели и българи в продължение на два месеца сметките бяха сложени в ред и един ден в края на август миналата година, изпратени до кораба от Рабухин и жена му, Джумалиеви — майката и дъщерята — отпътуваха за България.

В началото на март тази година Рабухин се обади, че ще мине през Пловдив. Вчера съобщи по човек, че е вече в града, но едва днес привечер дойде в къщата на приятелите си. Беше забързан, възбуден, изпълнен с предчувствия за събитията, за които говореше сега.

— От вчера да сте в Пловдив — клатеше глава Наталия Джумалиева, като увиваше някакъв подарък — и едва сега да се обадите. Останете поне до утре…

— Благодаря ви — сложи ръка на гърдите си Рабухин. — Влаковете са нередовни. Времето лети… Трябва да бързам…

— Не настояваме — каза Наталия, — но ни е мъчно… Знаете колко ни напомняте за живота в Одеса. Тук сме затворени сами с мъката си… А виждате и ужаса в цялата страна след това, което е станало миналата година…

Рабухин помълча и като погледна бързо двете жени, каза:

— Все пак може би ще се видим скоро… При други обстоятелства… С повече радост…

Вън изтрополя файтонът, който щеше да заведе госта до гарата. Рабухин стана.

Жейна му подаде пакетчето, увито с тънка пергаментова хартия.

— Това е за Маря Александровна — каза тя, — и си спомняйте, че в България има хора, които не са ви забравили.

Рабухин прокара ръка върху пакетчето.

— Благодаря ви, Евгения. И ние често говорим за вас… А на Маря Александровна ще кажа, че сте пораснали и сте станали много очарователна…

Той се усмихна отново и като стисна ръката на Наталия, добави:

— Животът ще се промени. Само да бъдем живи и здрави… А сега лека нощ и довиждане…

Сбогува се сърдечно и с Жейна и тръгна към стълбите за долния етаж.

Тъкмо тогава долу се отвори врата, чу се глъчка и гласът на Лука, който упътваше някого:

— Оттука, по тия стълби… Горе са…

Наталия се ослуша и каза:

— Трябва да е браилският търговец, когото изпращат на квартира у нас.

— Ваш познат вероятно? — попита Рабухин и остана в началото на стълбата, за да могат да се качат новодошлите.

— Съвсем непознат дори — отвърна Наталия, но го изпраща девер ми… Доколкото разбрах, с чичо му са познати. — После се наведе над стълбището и попита: — Какво има, Лука?

— Гостът дойде… Водя го — отвърна пазачът, изкачвайки стълбата. Приведен, след него се качваше и новодошлият. Когато се качиха, Грозев погледна хората, които стояха при стълбата, и със сдържано кимване ги поздрави.

— Съжалявам — обърна се той към домакинята, — че ви безпокоя толкова късно в тоя дъжд… Нямах възможност да дойда по-рано…

Рабухин мълчаливо наблюдаваше госта. Лицето му бе съсредоточено. Когато Грозев се обърна към него, той се поклони леко и подаде ръка:

— Мисля, че се познаваме… Виждали сме се в Букурещ, ако можете да си спомните…

По устните му мина едва забележима усмивка.

Грозев запази спокоен израза на лицето си, въпреки че отвърна на ръкостискането енергично и сърдечно, гледайки изпитателно Рабухин.

— Спомням си… — отвърна той. — Но доста време мина оттогава и мъчно мога да си припомня името ви…

— Рабухин — отвърна руснакът, — Анатолий Александрович.

После се усмихна и добави:

— Срещаме се на стълбите. Това носи щастие и за двама ни… — И той погледна отново госта.

— Надявам се… — усмихна се Грозев, без да сваля очи от Рабухин.

Руснакът кимна още веднъж и тръгна надолу по стълбите.

Наталия Джумалиева посочи на Грозев любезно отворената врата на стаята и каза:

— Заповядайте… Ще изпратим госта и ще се върнем веднага…

— Моля, моля… — отвърна спокойно той и се отправи към стаята.

Когато майката и дъщерята се качиха горе, те завариха Грозев в хаета. Не бе свалил връхната си дреха и разглеждаше портрета на Христо Джумалиев, рисуван преди десетина години в Одеса. Щом чу стъпки по стълбата, младият човек се обърна. Голямата лампа на масата пред него го осветяваше отблизо и Жейна едва сега за пръв път го видя добре.

Гостът имаше тънки устни и малко грубо изразена линия на долната челюст. Беше по-скоро светлоок, отколкото кестеняв. Над лявата вежда по челото му се спускаше белег, който придаваше суров и малко състарен вид на хубавото му, но сухо лице. Имаше нещо решително в това лице. То се събираше сякаш в умния и сдържан блясък на очите му.

— Седнете, моля… Свалете дрехата си… — предложи стол Наталия.

Грозев любезно кимна. Беше облечен в скромен, но добре ушит костюм и носеше връзка лавалиер, в която блестеше малка сребърна игла.

Той седна на масата и започна разговор за обикновени неща, като от време на време поглеждаше Наталия. Ръцете му лежаха спокойно на скута.

Увлечена от старата госпожа Заборина, тяхна приятелка в Одеса, Жейна беше добила привичка да се вглежда в ръцете на всеки непознат, когото срещаше за пръв път. За госпожа Заборина ръцете на хората бяха олицетворение на характера им. „Всичко друго казваше тя — може да прикрие човека, но ръцете винаги ще го издадат.“

Грозев имаше слаби мургави ръце, изразени вени и тънки сухожилия. Във всяка фибра на тези ръце се чувствуваше енергия и сигурност. Имаше нещо красиво и същевременно мъжествено в тях.

Жейна вдигна поглед и се изненада, че той всъщност говореше съвсем равнодушно с майка й. После отново погледна ръцете му. Беше сигурна, че никога не бе виждала толкова изразителни и странни ръце.

Майка й разпитваше госта за Браила, за търговските семейства в Кюстенджа, за целия този свят, в който беше преминал животът й.

Грозев отговаряше охотно, макар кратко и сдържано. От време на време той се обръщаше и Жейна виждаше острия му, но спокоен профил. Не, тя не се лъжеше. Зад безстрастното лице на този вечерен гост се криеше загадъчна и необикновена душа.

Жейна потръпна. Не беше ли глупаво увлечение хиромантиката на госпожа Заборина? Поиска да мисли за друго, да отмести погледа си. Но след малко се улови сама, че отново гледа ръцете му.

Беше уморена, възбудена от разговорите, от спомените за Одеса — и това беше всичко.

Тя стана бързо, прибра чашите от масата, пожела лека нощ и се качи в стаята си.