Петър Константинов
Синият аметист (15)

14.

Някой почука на вратата.

— Влез — каза късо Грозев и премести листа със сметки върху това, което пишеше.

Бяха Христо Търнев и Бруцев. Семинаристът, идвал вече няколко пъти тук, влезе пръв, съвсем свойски. Търнев го последва, оглеждайки любопитно стаята, олющените й стени, опушени от мангалите, с които зимно време топлеха стаите на Куршумли хан.

Грозев беше наел това помещение в южното крило на Куршумли хан за търговска кантора. В действителност беше място, където можеше да приема незабелязано хора, с които другаде беше невъзможно да се среща.

В началото на войната Куршумли хан, без друго препълнен и шумен, бе удвоил посетителите си. Сводовете на хана потъваха в полумрак и под тях лицата на хората и за най-опитното око оставаха неясни. Това, разбира се, улесняваше извънредно много работата на Грозев.

— Седнете… — подаде той столове и на двамата.

Търнев свали малкия си ярешки калпак.

— Най-после… — каза той и погледна със светнали очи. — Дойде вест от Чирпан…

— Разправи. — Борис побърза да отвори кутия със свити цигари пред ханджията.

— Тази заран от Чирпан — започна Търнев, бършейки устните си преди да запуши — ми донесоха книжата на тамошния комитет. Пазел ги някой си Караджалов, но напролет от страх или от нужда се изселил на юг, из хасковските села. Оставил всичко на Теньо бакърджията, някогашна комитетска връзка в Чирпан, който намерил чак сега сгоден случай да ми ги прати.

— Караджалов… — повтори замислено Грозев. — Не си спомням такова име.

— Струва ми се — намеси се и Бруцев, — че чирпанци са с тия чети, дето удариха миналия месец линията под Търново Сеймен^[1].

— Възможно е — повдигна рамене Грозев, като пое свитъка листове от ханджията. — За нас най-важно е сега, ако можем да установим връзка с оцелели комитетски дейци в близките градове и села.

Той прехвърли един по един листовете пред себе си и добави:

— Довечера трябва да се съберем при Търнев и да решим кои места по Марица и Родопите да обиколим още тази седмица.

И като бръкна в чекмеджето си, Грозев извади сгънат вестник.

— „Нова България“ — подаде го той на Бруцев. Получих го от Белград тази сутрин. На първа страница е възванието на комитета…

Бруцев разгъна вестника, видя възванието и започна да го чете бързо и възбудено. Христо Търнев застана зад гърба му, за да следи с очи прочетеното.

Когато семинаристът свърши, ханджията взе от ръцете му първия лист и прочете гласно имената на познатите му членове на комитета.

— Кириак Цанков, Олимпий Панов, Висковски, Стефан Стамболов… Всички, които са останали от стария комитет… — заключи Търнев и остави вестника.

— Аз пак ви казвам — обади се Бруцев, — да запалим един-два бейски чифлика из селата и всичко наше дето се е скрило, ще се обади оттук и оттам.

— Или ще се скрие по-дълбоко — погледна го Търнев. — Башибозукът това и чака…

— Остави башибозука — отвърна Бруцев. — Самочувствието на хората идва от дела, в които има риск. Не от друго… Един взрив, едно убийство — това значи много…

Борис мина пред писалищната маса, отмести я и като коленичи, измъкна от долното заковано чекмедже добре натъпкан плик.

— Ето и за тебе работа, Кириле — каза той, като го подаде на семинариста, — това са позиви на турски. Получихме ги заедно с вестниците от Белград. Утре или вдругиден оттук минават нови табори от армията на Сюлейман за Черна гора и Босна. Вземи Гетов и се промъкнете през нощта при обозите. Пръснете ги повече към офицерските палатки. Ще се движите отделно един от друг, ще почнете само когато всички си легнат… И бъдете внимателни…

Кирил пое пакета и разгледа внимателно изписаните с арабски букви листове. После се усмихна с ъгъла на устните си.

— Всичко ще стане както трябва — каза той и пъхна плика в едва цепка от хастара на шаячното си палто.

Търнев стана.

— До довечера в хана — каза той и като тупна юнашки рамото на семинариста, добави: — А сега, Кирко, да вървим…

Грозев се прибра в къщи късно след обед и прегледа отново книжата на чирпанския комитет. Имаше доста сведения, но объркани и неясни. Всичко трябваше да се провери отново, да се сравни с доказани факти и чак тогава да се търсят следите на отделни хора.

Необходимостта от обиколката по селата сега му се струваше много по-наложителна — преди всичко като възможност за откриване на въоръжени чети по поречието на Марица или предпланините на Родопите. Слуховете, които се носеха, не изглеждаха лишени от основания, а поддържането и организирането на такива чети можеше да бъде от изключително значение за освободителните войски.

Грозев погледна часовника си. Време беше да тръгва за събранието в Търневия хан. Той прибра набързо листовете от масата. Искаше да прегледа още веднъж внимателно списъците на хората, след като се върне от събранието. Затова не ги прибра в долната рамка на прозореца, където криеше книжата си, а ги сложи набързо в една от книгите на шкафа и я притисна с двете подвързани томчета на Хердер.

Над тепето минаваха облаци. Надигаше се вятър, готвеше се буря и от това бързо притъмняваше.

Жейна четеше в стаята си, когато чу завръщането на Грозев. От известно време успяваше да познае стъпките му още отдалеч — щом минеше ъгъла под църквата и наближеше портата.

Тя погледна към прозорците. Беше още рано, но небето стоеше ниско и мрачно. Напоследък Грозев се прибираше късно — към полунощ. В такива нощи тя лежеше в леглото си будна, заслушана в равномерния ход на часовника, прехвърляща едни и същи мисли през главата си.

Вярно ли беше това, което Милена толкова пъти споменаваше за него? Наистина ли тоя човек дружеше с най-покварените забити от мютесарифството, обикаляше шантаните под Куршумли хан, затваряше се с одрински танцувачки в Селиолувата къща?

Тя съпоставяше всичко, което можеше да потвърди тези предположения, уверяваше се, че е измислица, успокояваше се, но след малко в душата й се връщаше отново съмнението.

Оставаше тъй часове, докато чуеше стъпките му. Тогава всичко изчезваше. Успокоена, Жейна слушаше познатия тропот на вратата, стъпките в горната стая. Тихите шумове, които й говореха, че е тук, съвсем близо, и че подозренията й са били съвсем напразни и ненужни.

Тя седеше неподвижна и сега, заслушана в стъпките му от двора. После отиде безшумно до вратата. Той се качваше леко, но забързано, припряно. Жейна знаеше какво означава това. В такива случаи той оставаше горе до смрачаване, отваряше и затваряше шкафове и чекмеджета. После излизаше със същите бързи и неспокойни стъпки, с които беше дошъл. Това бяха вечерите, когато Грозев се връщаше към полунощ — тревожните нощи, които не й даваха покой.

Жейна спря в средата на стаята. Притисна краищата на шала до брадичката си. Горе вратите на долапите заскърцаха. После настъпи тишина. Тя изчака дълго, докато чу отново предпазливи и глухи шумове. Какво вършеше той горе? Кого търсеше в тези късни вечери, когато и чаршията, и маазите отдавна вече бяха затворени? Над главата и леко се притвори врата и стъпките му слязоха бързо по стълбите. Жейна го видя бегло между клоните, разлюлени от вятъра, чу хлопването на външната порта и в къщи отново се възцари тревожна тишина.

От запад ниско над къщите минаваха тъмни разпокъсани облаци. Дърветата на двора шумяха. Жейна остана дълго до прозореца. Искаше да го проследи, да види всичко с очите си, да се отврати и да не помисли никога повече за него. Но усети краката си отмалели и седна на малката ракла до леглото. Тогава изведнъж реши да се качи в стаята му.

Цялата къща тънеше в здрач. През отворените прозорци вятърът люлееше пердетата на хаета. Някъде оттатък дворния зид припряно скърцаше геранилото на Чалъковия кладенец. Глухо и далеч се понесе тътенът на първия гръм. Жейна се качи по стълбата боса, с разтуптяно сърце. Открехна вратата на стаята му. После влезе на пръсти.

Всичко беше непокътнато, тъй както знаеше стаята от години. Само на шкафа до голямата виенска лампа Грозев беше оставил книгите си. Момичето мина край гардероба, но не го отвори. После спря смутено до масата. Сдържаната самота на стаята не издаваше нищо от живота на обитателя й. Жейна оправи дантелената покривка на шкафа и предпазливо разгърна две от книгите. Бяха на немски. Отвори третата. От първата страница я погледна познатата гравюра на Батюшков и тя с вълнение прочете заглавието на руски: „Таврида“.

Взе книгата и седна на масата. Между страниците се разсипаха листове и тя сконфузено коленичи на пода, за да ги събере. Докато ги подреждаше, видя странния печат на едно писмо, прочете заглавието и буквите изведнъж заиграха пред очите й:

„Български централен революционен комитет

Окръжно

Довежда се до знанието на всички комитети.“

Погледът й мина бързо надолу по листа. Изреченията се разкъсваха и объркваха едно в друго:

„… Тежката тирания по българската земя… Започва се вече борба на живот и смърт… Всеки, който чувствува себе си българин по сърце и кръв…“

Навън бурята удряше прозорците и те звънтяха. Жейна се изправи бавно. Взе друг лист. На него с едър четлив почерк пишеше:

„Списък на членовете на революционния комитет в с. Рахманлий, положили клетва на 20-ий октомври 1872 година…“

Дълбоко в душата й всички вълнения, чувствата и съмненията й се объркваха в едно и се превръщаха в нещо ново, неизпитвано и голямо.

Жейна отиде до прозореца. Оттатък хълма пламна мълния. И изведнъж заваля — едър, пороен дъжд.

Тя погледна още веднъж листовете в ръцете си и ги остави на масата. Беше объркана, смутена и изненадана. Но дълбоко в гърдите й се надигаше ликуващо чувство — като облекчение и благодарност за всичко изживяно досега.

Момичето отиде възбудено до шкафа и се върна отново. По безлюдните улици, от стрехите и покривите се стичаше поройна вода, но на Жейна се струваше, че целият град се пробужда като в празник. Стихията бавно отминаваше към полето и сега облаците на запад се разкъсваха. Краищата им се надигаха над камбанариите и покривите, отначало светлосиви и посребрени. После неусетно заедно с прозорците и еркерите на целия хълм пламнаха от залеза като в пожар.