Петър Константинов
Синият аметист (2)

1.

Априлският дъжд заваля с нова сила. Улицата се виждаше безлюдна чак до ъгъла на църквата и настилката, измита от дъжда, лъщеше на жълтата светлина на фенерите.

В дъното на стаята виенският часовник удари два пъти^[1]. Димитър Джумалията се обърна, огледа неясните очертания на предметите наоколо и промълви полугласно:

— Кой кому служи, господи?…

После седна тежко на дивана до прозореца.

Години наред старият абаджия, устабашия на вълнарската лонджа в града, виждаше, че целият свят наоколо се променя. Дълбоко в душата си той очакваше тези промени. Но напоследък те идваха тъй внезапно, че Джумалията не можеше да ги разбере напълно, да проумее същината им.

Всичко беше започнало неусетно. Отначало като плахо чувство за човешко достойнство, което обземаше довчера покорната рая — чаршията, даскалите, дори селяните. Събираха с години грошове за своя църква и параклис или отваряха училище. Раята беше жадна за четмо и писмо и ги търсеше еднакво в църквата и в училището.

От няколко години обаче всред народа се надигаше и друга сила, скрита зад шепота на нощта, носена от глухия тропот на самотни и брадясали конници, които обикаляха пазарите и селата, прикрити като дребни търговци и прекупчии. Епитропите и първите хора махваха на всичко това с ръка и казваха, че е празна работа, но Джумалията усещаше, че е нещо дълбоко и тревожно, което минаваше през кръвта на хората. В петдесет и осма година, когато се бореха за своя църква, народът вървеше вкупом след първенците, вярваше им и ги поддържаше. Сега младите бяха нетърпеливи и увличаха със себе си селата, калфите и майсторите от градовете. Идваха облаци, готвеше се буря и Джумалията разбираше, че започнеше ли такова време, то вдигаше не само луди глави, но и целия народ.

Затова когато през миналата година избухна Средногорското въстание, старият устабашия не се изненада, не се и изплаши. Вечерта той гледаше от прозореца на същата тази стая пожарите по чаршията, които Свещаров и Кочо Кундурджията бяха запалили, чуваше как зловещо пукаха пушки по улиците и си мислеше за хората, които дръзваха да се вдигнат срещу царщина като турската. Нещо непознато и силно притискаше гърдите му. Не беше страх, но не беше и смелост. Той нямаше пръст във всичко това. Нея нощ, в безмълвния мрак на стаята, пламъците му се сториха като поличба и знамение от небето.

Това чувство остана в гърдите му и по-късно, след разгрома, когато дойде най-страшното. Всеки ден в града водеха вързани хора, вечер на Ортамезар вдигаха бесилки и заптиета за една нощ откарваха по три вагона заточеници към Едирне^[2].

Джумалията сновеше из чаршията, връщаше се без нужда по няколко пъти в къщи и в главата му всичко, което срещаше, чуваше и виждаше, се объркваше още повече. Стихията минаваше сега не само през града и селата, но и през собствената му съдба. Надеждите за онзи мирен и богат живот, който се разкриваше заедно с пазарите и училищата, със спорните години през Кримската война бяха изчезнали завинаги. Устабашията се губеше с часове из улиците на чаршията и Мараша, търсеше стаи за бежанците в училищата, събираше дискос в църквата за сираците, вадеше шаяк за дрехи и от сутрин до вечер не подгъваше крак. И все пак в душата му нямаше покой. Два гласа чуваше в себе си Джумалията. Кой беше правият? Жадуваше свободата, но често се питаше — струваше ли свободата повече от човешкия живот?

В такива часове той ставаше по-мрачен и затворен. През тревогата за пожари, за сирашка участ и човешки злощастия устабашията изживяваше всъщност другата своя, дълбока и мъчителна болка — съдбата на чаршията. Той не можеше да прозре кое беше променило търговията, живота в еснафа след Кримската война. Каква беше причината, че занаятът му западаше и макар да държеше двете маази в Тахтакале, да се въздържаше все още да продаде стария и запустял чифлик в Гераните, далеч вече не можеше да устои на това, което течеше край него. Дошъл в големия и богат град с патриархалните разбирания на копривщенските абаджии, той не проумяваше новите похвати в търговията, с които левантийските и гръцките търговци си играеха в канторите, сменяха стоките, търсеха пазари така, както сам никога не би се сетил. Неговият свят беше останал далеч оттатък баирите на Сърнена гора. Тук, на големия път от Запад на Изток, царуваше нова, гъвкава и безскрупулна търговия, в която лонджите и правилата на еснафа бяха само прикритие на двойните сделки, на комисионните продажби и транзитните стоки. Джумалията беше уверен, че западането на чаршията и събитията, които от две години разтърсваха живота на народа, бяха свързани помежду си. Как и защо, той не можеше да си обясни. Чувствуваше обаче, че в това непреодолимо сблъскване на хора и събития всеки човек имаше свой дял и своя участ.

И сега, като седеше на дивана и гледаше неясните очертания на къщите по Небеттепе, Димитър Джумалията прехвърляше през главата си всеки ред, от записката, която получи преди час. На пръв поглед нямаше нищо особено в редовете, написани набързо от Аргиряди. „Не мога сам да дойда до тебе, бай Димитре — пишеше му той, — но те моля да услужиш на браилския търговец Костика Грозев, който неведнъж е оправял наши сметки по Молдова и Яш. Племенникът му ще остане някое време в града по търговски работи. Иска да отседне в по-тиха къща из хълмовете. Мисля, че някоя от горните стаи в къщата на брат ти ще се хареса на госта. Той е живял по Букурещ, Виена и Русия и затова нареди да е всичко както трябва. Ще те моля също утре да наминеш към мен по-раничко, за да поприказваме по някои работи.“

Тоя, последният ред го дразнеше. Джумалията знаеше добре какви са тия работи. Аргиряди му искаше пет хиляди аршина шаяк за доставчика на войската от Едирне Джевдет бей.

След разгрома на въстанието шаяк можеше да се достави само от Херцеговина и Сърбия. Джумалията имаше връзки там — по Сараево и Белград. В края на миналата година той беше сключил сделка за шест хиляди аршина. Но на Васильовден в Пловдив пристигна Джевдет бей. Една заран в маазата дойдоха беят, Аргиряди и още двама абаджии от чаршията. Турчинът беше приказлив, разположен човек. Обясни всичко — плащането и процентите и накрая остави три листа сметки. Да ги прегледа устабашията и да прецени сам изгодата.

Цял час след това старият стоя над сметките и през редовете на цифрите ту виждаше едрите луничави ръце на бея с червеникави косми и къси пръсти, свикнали цял живот да броят пари, ту чуваше провлачения му глас да изрежда ползата за търговията от такова мътно и объркано време. Накрая сграбчи сметките, хвърли ги в огъня и когато жълтият език на пламъка мина по жарта, усети за пръв път от дълго време облекчение.

На другия ден той намери начин да откаже в Белград сделката.

Джевдет бей обикаляше пловдивската чаршия, пиеше кафето си в мютесарифството и чакаше шаяка. Джумалията не се тревожеше от това. Беше се затворил отново в своето усамотение. Дразнеше го само упорството на Аргиряди.

На двора някой изваждаше големите медни казани за събиране на дъждовна вода. Металът звънтеше по калдъръма. После настъпи напрегната тишина, сякаш животът на хълма и в града беше спрял.

Някъде се тропна врата, заглъхнаха стъпки и тогава далеч се чу тропот на коне и лек звън на богати хамути. По тоя отмерен и тържествен тропот старият позна файтона на Грудя. Тропотът се усилваше постепенно, зави край новата църква, после спря пред неговата врата. Вдигна се глъчка. Говореха хора, но най-силно се чуваше гласът на Лука — пазача му.

Джумалията разбра, че това е гостът, стана и погледна на улицата. Пред къщата стоеше файтон с мъждиви фенери и лъскав от дъжда гюрук.

По стълбата се качваха бързи стъпки и в стаята възбудено влезе Милена — жената на Лука. Носеше запалена лампа със синкав избелял абажур.

— Дойде гостът… — каза тя и погледна въпросително Джумалията.

— Нека се качи. Да дойде тук… — отвърна старият и като закопча сюртука си, тръгна към вратата с тежката си, малко тромава походка.

Милена остави лампата на масата, оправи покривката и излезе в хаета. Стълбата глухо скърцаше. Джумалията спря при вратата и видя в дъното на хаета, там, където свършваше стълбата, сухия силует на новодошлия, осветен от лампата, която носеха зад гърба му.

— Влезте, влезте… Заповядайте… — каза Джумалията и се дръпна от вратата.

Гостът приближи и устабашията срещна пъстрите му очи, които му се сториха необикновено сурови за такъв млад човек. Джумалията подаде ръката си и гостът я задържа в кратко енергично ръкостискане.

— Простете, че тъй късно ви безпокоя… — Гласът му беше плътен и приятен. По устните му мина бегла усмивка и смекчи чертите на лицето му.

— Не се тревожете… — отвърна Джумалията, като подаваше стол на госта. — В туй време човек с радост чака гости… Ха седнете да си починете. Да си кажем някоя дума…

Грозев седна и Джумалията усили пламъка на лампата. После се обърна и взе от миндера цигари и пепелник.

— Как са работите в Браила? — попита устабашията, като отвори кутията с цигари пред госта. — Върви ли търговията с Влашко, с Молдова?

Помълча малко и добави:

— Тук всичко се обърка. Нали виждате…

Джумалията вдигна поглед. Над светлината на лампата младият човек го гледаше внимателно.

— Така е — отвърна той, — но ми се струва, че се съживява отново. И в Одрин, и тук не виждам търговията да е замряла много…

Джумалията не каза нищо. Гостът запали цигара и приглади с ръка овлажнилата си от дъжда коса.

— Впрочем, за търговията — продължи той, като отърси първата пепел от цигарата си — няма никога мъртво време. И на слънце, и на сянка работата й винаги върви…

Имаше нещо нехайно и спокойно в тоя човек. То дразнеше устабашията и той реши да промени разговора.

— С чичо ви се познаваме от Цариград — каза той. — Виждали сме се два-три пъти там… Пак с вълна ли търгува сега?…

— С вълна, но напоследък все повече към зърното клони. Австрийските сукна не оставиха вече пазар за вълната…

— Тъй, тъй… поклати глава Джумалията. — Английски платове, австрийски сукна и ден след ден ние угасваме…

Гостът се усмихна.

— Търговията е като политиката — рече той, — човек трябва навреме да усеща накъде вървят нещата.

— То едно е да усещаш — отвърна Джумалията, — а друго е открай време да си свързан с един еснаф, да познаваш тънкостите му, да претегляш стоката от пръв поглед. Тогава не знам колко лесно ще е да се откажеш от вълната и да почнеш търговия с восък и сапун, да речем… Старата търговия си има свои закони…

Гостът кимна неопределено глава и каза:

— Законите, както всичко на този свят, са до време. В търговията е така — няма ли печалба от една стока, остави я…

Джумалията го погледна озадачен. Дълбокият смисъл на тези отговори не му харесваше. Увереният тон, с който се изричаха, докосваше болезнено здравите устои на патриархалната му душа.

— Простете, че ви питам — каза, като се наведе по-близо до лампата той, — вие свои търговски дела ли имате или водите съдружие с чича си?

— Свои. Съвсем самостоятелни… — отвърна Грозев.

— Търгувате с вълна?

— Не… С тютюни и оръжие.

Старецът го изгледа изненадано.

Грозев кимна глава. И поясни спокойно:

— Смятам и тук да започна такава търговия. Искам най-напред да проуча какви са условията.

Настъпи неловко мълчание. Милена внесе дискос с две чаши и пръстено канче ракия. Джумалията наля чашите, после вдигна своята и каза:

— Наздраве… И добре сте дошли…

Гостът кимна сдържано и внимателно отпи от своята чаша.

Джумалията избърса мустаците си и гледайки пламъка на лампата, каза:

— Значи с оръжие търгувате… И с тютюни…

— Засега това е най-доходно — обясни гостът.

Устабашията вдигна отново поглед. Светлите очи на Грозев му се сториха сега не само спокойни, но и дръзки.

— Оръжие най-много се търси сега… — каза той и в гласа му прозвуча лека нотка на раздразнение, сякаш усети отново тъпа болка в душата си.

— Готви ли се война, оръжие се търси винаги — отвърна Грозев, — стига да го предложите навреме.

Хладен ум имаше тоя човек. Сякаш нещо притисна гърлото на Джумалията. Той се изкашля.

После погледна ракията на дъното на чашата си и не каза нищо. В настъпилата тишина фитилът на лампата леко пращеше. Откъм Сахаттепе се чуха три отмерени удара на градския часовник. След миг часовникът в стаята ги повтори. Това като че ли помогна на Джумалията. Той вдигна вежди, погледна часовника и каза:

— Вие днес комай цял ден сте пътували и сте изморен… Ще се настаните отсреща в братовата ми къща. Има хубава стая на втория кат… Аз съм пратил вече хабер…

Гласът му бе станал забележимо сух. Старият прекоси с бавни стъпки стаята, отвори вратата и извика надолу към потъналото в мрак стълбище:

— Лука… Лука… Вземи фенера и ела да заведеш госта до Христовата къща…

Грозев едва сега огледа стаята и в дъното, до старите чамови долапи, видя окачен календар на „Напредък“ за 1876 година. Гостът спря за миг поглед върху голямата, изписана с червено цифра на годината, после отмести спокойно чашката пред себе си и стана, като закопчаваше бавно връхната си дреха.

На външната врата двамата се сбогуваха сдържано, почти хладно. Лука тръгна с фенера пред госта, като се обръщаше от време на време и осветяваше стъпалата. Джумалията се върна горе, притвори вратата и постоя, без да мръдне, миг-два, загледан в млечната светлина на лампата, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

Изведнъж хвърли на масата броеницата, сключи ръце на кръста си и отиде до прозореца.

„Какъв народ сме… — мислеше с трескава болезненост той, — калпав, долен… Изклаха де що има свят, затриха цели градове, всеки ден дигат бесилки, а ние от лакомия за алтъни и душа, и всичко продаваме. Бурузана пълни арсеналите им с белгийски барут, аз ги обличам с шаяк, а тоя синковец, млад, богат, учен, както си личи, се е заловил австрийски пищови и пушки да доставя…“

Той дръпна един от виенските столове и седна на него. Прокара ръка по масата, сякаш очистваше нещо пред себе си, и вече глухо и уморено повтори гласно:

— Калпав народ…

На близката светлина на лампата бръчките му изглеждаха дълбоки и измъчени.

Навън лягаше безмълвна тишина и само в олуците на стрехите все още се оцеждаше дъждът.