Петър Константинов
Синият аметист (43)

8.

В началото на ноември сведенията от фронта бяха все още неясни. Несъмнено беше обаче, че обръчът около Плевен се затяга с всеки изминат ден. Поемането на командуването на силите в четириъгълника Русе-Шумен-Силистра-Варна от маршал Сюлейман не само не донесе обещавания обрат в хода на войната, но и не облекчи положението на обсадените и крепостта.

Грозев събра още на два пъти хората в салаша на Бунарджика, но беше предпазлив и предпочете за в бъдеще да се свързва с тях само посредством Търнев. Турското шпионско наблюдение в града беше усилено до крайност. По кръчмите, из кръстопътищата и крайградските ханове сновяха съмнителни хора, обикаляха масите, слушаха и дебнеха.

Времето беше студено и мрачно и понякога двамата с Рабухин оставаха с часове сами, увлечени в разговор, с потиснато чувство от самотата и принудителното бездействие.

Дойдоха и няколко сведения чрез Илич. Но Гюргево не даваше никакви определени задачи. Задоволяваше се с общи съвети, неща, които и двамата знаеха. Това ясно изхождаше от второстепенни лица в комитета. По всичко изглеждаше, че ядрото на емигрантите се беше прехвърлило вече в освободената територия на България.

Неустановеното положение измъчваше Грозев. Той не се сдържаше на едно място, крачеше възбудено из стаята, разговаряше надълго с Рабухин или четеше всичко, което Бруцев и Коста Калчев бяха успели да му донесат.

Само вечер, когато легнеха и Борис чуеше равномерното спокойно дишане на Рабухин, неусетно като вълнение го обземаше отново мисълта за София. Той ставаше тихо и отиваше до прозореца. Мъглата лежеше по склоновете на тепетата и правеше града още по-далечен и загадъчен.

Едва в средата на ноември Търнев донесе новини, които раздвижиха привидния покой на хълма. Идваха нови събития и те щяха да сложат край на мъчителното очакване.

Посредством Илич Рабухин получи нареждане да замине за Карлово и да установи пряка връзка с щаба си чрез лице, което изглежда се криеше в изоставения и опожарен подбалкански градец.

След заминаването на Рабухин предчувствията за близък обрат сякаш извадиха Борис от усамотението на хълма, правеха дните му по-неспокойни и го караха да живее в трескаво очакване и надежда.

Късно една вечер в салаша дойде Павел Данов. Беше необикновено блед. Той влезе, притвори вратата и като погледна Борис, каза глухо:

— Жейна почина…

Грозев като че ли не проумя думите му изведнъж.

— Какво нещастие за тия хора… — произнесе съчувствено след късо мълчание той. — Струва ми се, че старият се крепеше само с мисълта за Жейна.

Павел приближи Грозев. Искаше да му каже нещо, но беше объркан и потиснат.

Борис изглежда не забеляза това. Той подаде стол на Павел и каза тихо:

— Колко несправедлив е животът… Толкова млада… Почти дете…

Павел не сваляше очи от лицето на Грозев.

— Жейна съвсем не беше дете, Борис… — произнесе глухо той.

Грозев погледна внимателно Павел, без да разбере какво именно искаше да каже той. После седна на миндера срещу него.

— Седни — посочи отново стола на госта си той. — Защо стоиш?

Павел не седна. Отиде до прозореца и остана загледан в мрака навън. След това се обърна и премести бавно поглед по лицето на Борис, сякаш отново се готвеше да каже нещо. Но ръката му се плъзна уморено по облегалото на стола. Колебанието, мъчителната напрегнатост в израза му изчезнаха. Остана само умората, която личеше сега още по-дълбоко на слабото му лице.

— Седни. Ти си изморен — покани го настоятелно Грозев.

— Не, благодаря — отвърна Павел, — исках само да се отбия. Ще си вървя… Късно е…

Той се сбогува съвсем набързо и като загърна тъмния си плащ, сякаш почувствувал изведнъж хлад, потъна в мълчаливата и хладна нощ.

„Странен човек…“ каза полугласно Грозев, като се прибра в салаша. И се залови с книжата на стария комитет в Пловдив, които вчера му бе донесъл Търнев. Едва късно, когато духна свещта, за да си легне, някъде дълбоко в съзнанието му мина отново мисълта за Жейна и бързо угасна.

Павел вървеше през гъстия мрак на хълма и мислеше за чувствата и съдбите на хората. Странните разминавания, неспирното търсене и чакане, надеждата и страданието може би бяха нужни на тоя свят. И може би само чрез тази неутолима жажда живееха и чувствата на хората.

Мракът пред очите му оставаше все тъй непрогледен и влажен, изпълнен с печалния мирис на есенни гори.

Три дни по-късно Търнев и Калчев пристигнаха възбудени на Бунарджика. Бяха узнали от сигурен източник, че мютесарифството е решило да установи строг контрол и претърсване на всеки, който влиза в града.

Грозев изслуша мълчаливо тази новина.

— Колко оръжие имаме? — обърна се той към Коста Калчев.

— Четирийсет и две пушки… — отвърна Калчев.

— Колко са у Търневи?

— Трийсет и шест — каза Търнев, — свалил съм ги в плевника, под сеното.

Грозев се замисли:

— На нас ни е необходимо оръжие в центъра на града, ако трябва да действуваме с него. А в центъра нямаме склад, нямаме и сигурно място.

Настъпи кратко мълчание.

Търнев погледна изпод вежди Грозев и се усмихна:

— Пак до бай Димитър Джумалията ще допрем… В склада му в Тахтакале… Там е най-удобно и най-лесно ще се раздаде на хората…

Грозев помълча, премисляйки нещо, и каза:

— Това е вярно… И аз не виждам по-удобно място…

Калчев погледна Търнев.

— Кой ще се свърже тогава с Джумалията?

— Павел Данов, кой друг… — вдигна рамене ханджията.