Петър Константинов
Синият аметист (30)

15.

Влакът пристигна в Търново Сеймен след полунощ.

На перона въпреки късния час имаше движение. Пред гарата и нататък по цялото тъмно поле мъждееха огньовете на биваците. Тук-таме покрай стените на зданието спяха войници, покрити с платнища или с влажни от нощната роса шинели.

Под сигналния фенер, до входа, стоеше турски офицер, единственият, с когото Грозев реши, че би могъл да заговори. Той доближи и запита на френски:

— Извинете, господин офицер, аз съм журналист, посочете ми къде бих могъл да пренощувам.

Офицерът явно не разбираше езика. Той вдигна вежди и като огледа безпомощно встрани, каза на турски:

— Тоя пък какво иска?…

После кимна към Грозев и влезе в помещението на гарата.

Оттам се показа чиновникът на компанията с фенер в ръка и къса пелерина на раменете. Грозев повтори на френски същия въпрос. Чиновникът, черноок арменец, кимна учтиво и каза:

— Военният комендант на гарата веднага ще разпореди, господине.

И бързо мина заедно с другия зад зданието. Грозев остана отново сам. Откъм линиите, в синия здрач на нощта, над биваците се вдигаше светъл дим. Някъде надолу цвилеха коне, чуваше се тропот на каруци и един локомотив отчаяно пъшкаше в мрака.

Това беше турският лагер Търново Сеймен. Оттук Сюлейман смяташе да насочи удара си на север.

Грозев огледа още веднъж безбрежната равнина и тя му се стори удивително красива с гаснещите по нея огньове и непонятните шумове на нощта.

Иззад гарата се появи комендантът — сънен турски поручик в разкопчан мундир, без колан. Зад него вървеше чиновникът.

Офицерът не беше много деликатен. Той взе от ръката на чиновника фенера, вдигна го пред лицето на Грозев и като го изгледа внимателно, каза на завален френски:

— Документите…

Грозев бръкна в джоба си и подаде зеленикавата журналистическа карта на Жан Петрѝ.

— Чети — пъхна я в ръцете на арменеца офицерът и сам вдигна фенера.

Чиновникът наведе глава и зачете на глас:

— „С настоящето е снабден господин Жан-Луи Клод Петрѝ, кореспондент на вестник «Курие дьо лʼОриан», живущ в Истанбул и Париж и имащ право да се движи из азиатските и европейските територии на отоманската империя.“

— Ясно — прекъсна го офицерът, като взе документа и го върна на Грозев. После се усмихна злобно и се обърна на турски към арменеца: — Шантав човек… всички вестникари си седят в Одрин, пият си кафето и си пращат депешите, а тоя хукнал да гони вятъра… — Комендантът се почеса по тила и добави: — Кажи му, че тук има само един като него. Вчера цял ден е клюмал на гарата и яде сушено месо и пексимет.

Арменецът преведе думите на офицера, Грозев кимна учтиво.

— Кажи му — каза отново комендантът, — че ще го заведа да спи в офицерската стая… Тук наблизо… И другият е там…

Чиновникът преведе и това, после попита офицера:

— Аз трябвам ли още?

— Не — отвърна турчинът и тръгна напред с фенера в ръка. Грозев мълчаливо го последва.

Площадът пред гарата беше пълен с каруци, с разпрегнати до тях коне и полегнали в праха волове. Повечето коли бяха селски и по тях още личаха следите от кърска работа. Армията на Сюлейман явно бе повикана ненадейно и се бе снабдявала с обози по пътя си от Бяло море насам.

След малко двамата влязоха в двора на едноетажна паянтова къща. Пред вратата светеше фенер и някой спеше свит на самия праг.

Комендантът срита спящия и под шинела се измъкна сънен войник, който мълчаливо се дръпна встрани.

Минаха тесен коридор и отвориха вратата в дъното. Отвътре лъхна тежък въздух. В стаята, постлана с дюшеме, имаше седем-осем козяка, по които, полусъблечени, спяха мъже. Чизмите на повечето стояха край козяците и от тях се излъчваше неприятна миризма на пот и прах.

Комендантът остави фенера на пода в средата на стаята, посочи на Грозев единствения свободен козяк в ъгъла и безцеремонно излезе навън.

Грозев се огледа. Всички почти бяха офицери — поручици и капитани. Кобурите на пистолетите им се виждаха до сламените възглавници. Спяха с мундири, разгърдени, с отворена уста, лъскави от пот.

Единственият цивилен, вероятно кореспондентът, беше до неговия козяк, обърнат с гръб и с вдигнато към отворения прозорец лице, откъдето скъпернически нахлуваше чистият нощен въздух.

Дрехите на кореспондента, бежов пътнически костюм, бяха акуратно сгънати при главата му. Той се бе завил с лек, светъл плащ и мъчно можеше да се разбере дали спеше или лежеше буден, с отворени очи.

Грозев съблече сакото си, сложи пътната си чанта за възглавница, намали пламъка на лампата и легна.

Той обмисляше подробно плана си за следващия ден и реши, че във всички случаи трябва да се отправи на север, колкото може по-бързо. Другият до него мълчаливо се обръщаше в тъмнината.

Навън небето бавно започна да светлее. Далеч откъм биваците достигаше глухият шум на войнишкия живот, а в дърветата птиците започнаха да пеят по-звънко, като при разсъмване.

Грозев прекара два-три часа в полусън, ту заспиваше с бързи и неспокойни сънища, ту се събуждаше и стоеше със затворени очи, усещайки, че в стаята става все по-светло.

Изведнъж съвсем близо до прозореца засвири тръба. Далеч в полето една след друга се обадиха още няколко.

Борис отвори очи. Отсреща двама офицери със сънени лица и сплъстени коси обуваха ботушите си. Грозев се обърна. Съседът му също бе станал. Полуоблечен, седнал с гръб към него, той внимателно вързваше връзката си пред малко огледало, поставено в краката му. Откъм гърба се виждаше, че има брада, също тъй светлокестенява, както и косата му.

Когато приключи тоалета си, той се огледа още веднъж внимателно, после сложи огледалото до себе си и бавно се обърна.

Борис Грозев остана като вкаменен. Беше Анатолий Александрович Рабухин. Руснакът също го позна. По лицето му мина бърза изненада. Той спря върху Грозев погледа си, но запази спокойствие и като кимна леко, каза на френски:

— Добро утро, господине…

— Добро утро — отвърна Грозев с овладян от смущение глас и седна на козяка си. Отсреща турците мълчаливо се обличаха и сумтейки, стягаха връзките на бричовете си.

Грозев чувствуваше, че му е необходимо време, за да се овладее напълно от неочакваната среща. Той се ровеше в чантата си, обмисляйки поведението, което трябваше да приеме. После стана и облече сакото си.

В това време другият, вече съвсем готов, се спря пред него и каза ясно и спокойно:

— Разрешете ми, господине: Андре Морисо — кореспондент на виенския вестник „Дер Щерн“.

Грозев вдигна очи, в които напираше неудържима радост, и каза също тъй спокойно:

— Жан Петрѝ — кореспондент на вестник „Курие дьо лʼОриан“.

Двамата се ръкуваха и в това мъжко, кратко ръкостискане размениха благодарност към щастливата съдба.

Рабухин се обърна, взе малката си кожена чанта, оправи отново връзката си и като погледна дали Грозев е готов, добави:

— Мисля, че би било добре да отидем на гарата, за да видим какви са възможностите днес.

— Аз съм готов — отвърна Грозев.

Турските офицери се суетяха още из стаята. До вратата Рабухин се обърна и каза:

— Довиждане, господа… Благодаря ви…

На поздрава му отвърна на френски само един светлоок офицер в дъното на стаята.

Двамата излязоха навън. Когато минаха площада и свиха встрани от колите на обозите, Грозев спря, обърна се към руснака и като го изгледа със светнали от радост очи, каза:

— Как успяхте да се промъкнете тук, Анатолий Александрович?

— Като журналист… — усмихна се Рабухин и стисна още веднъж сърдечно подадената му ръка. После го попита на свой ред:

— А вие за какво сте тук?

— Изпълнявам същата благородна професия — отвърна Грозев и леко се поклони.

— Значи сме колеги — засмя се Рабухин. — В Пловдив тогава не можахме да разменим и дума. Предполагах, че не е удобно да ви заговоря и разбирам, че не съм се излъгал. А сега, когато минах през Букурещ, с никого от хората на българския комитет не можах да говоря за вас. Всичко беше така набързо, че човек просто се объркваше. И ето къде ни събра отново съдбата — в сърцето на България, в разгара на самата война… Колко малък е светът наистина…

И като седна на купчина камъни в долния край на гарата, Рабухин каза:

— Разкажете ми сега. Разкажете ми всичко…

Борис седна до него. Биваците бяха оттатък линията и наоколо не се мяркаше жива душа.

— Какво да ви разкажа — сключи ръце между коленете си Грозев. — Работата в Пловдив върви трудно. Да връщаш убити е невъзможно. Може да се разчита само на единици, спасили се или избягали от заточение. Вярно е, че ентусиазмът от войната, от преминаването на Дунава расте, разпалва и надига хората, но това не значи още организация, нито възможност за съгласувани действия. Към Аджар и хасковските села са излезли чети. Но връзка с тях не можахме да установим. В Пловдив сега цари паника и можем да направим доста неща, ако имаме сили. Всичко това ме накара да потърся връзка с вашите войски, да се ориентирам и после да се върна отново.

Рабухин го слушаше мълчаливо.

— След въстанието — каза той, като присвиваше очи — аз бях също песимист по отношение духа в България. Сега войната ми показа, че съм се лъгал. През целия път от Дунава дотук отвсякъде с нас тръгват доброволци. През Балкана минахме като през наша страна. Всяка пътека, всяка засада ни беше показана. Понякога и от съгледвачи нямахме нужда. Затова и вие не трябва да се отчайвате.

Рабухин извади цигара и предложи на Грозев. После поднесе огъня и към своята цигара.

— Вие споменахте за чети в Хасковско — продължи той. — Ние имаме също сведения от пленници за такива чети. И те са отворили доста работа на турците в Гюмюрджина, около Дедеагач и по гарите край Одрин. Полковник Артомонов ме прехвърли тук с цел да установя връзка с тези чети и да използувам помощта им за придвижване на войските.

Рабухин млъкна за малко, загледан в ниските облаци на хоризонта.

— Но сега става нещо неочаквано — каза отново той, като изчисти колената си от цигарената пепел. — От вчера Сюлейман струпва цялата си армия тук и на гара Карабунар^[1]. Генерал Гурко не предполагаше това и твърдо бе решил да ги изпревари в Одрин. Вероятно сега той подготвя настъпление на юг. Това непременно трябва да се съобщи на нашите. Ето защо реших, вместо да продължа на юг, да се върна обратно и нощес да прехвърля бойната линия.

Грозев се усмихна:

— Тогава пътят ни е общ…

Откъм гарата се чуха гърмежи. Войниците в бивака изведнъж се раздвижиха и като безформена синя маса се понесоха към линиите. Гърмежите се превърнаха в пукотевица, която се примесваше с яростните викове на тълпата. От горния край на полето тревожно заудряха тъпани.

Двамата се огледаха изненадани и тръгнаха бързо към гарата. Накрая на перона ги задмина светлоокият офицер от стаята за нощуване. Той почти тичешком им каза на заваляния си френски:

— Русите са в Карабунар…

Сърцето на Грозев трепна и той усети, че дишането му изведнъж стана учестено и неспокойно.

— Почакайте, господин офицер — извика любезно след него Рабухин. Офицерът спря. — Накъде отивате сега? — попита го руснакът.

— Към Карабунар… Тръгваме веднага с военна каруца…

— Бихте ли взели и нас? — каза Рабухин, като се изравни по ход с турчина. — Мъчно ще намерим друг превоз в тази суматоха.

Турчинът ги погледна за миг с ясните си очи и каза:

— Бързо, ето я каруцата зад гарата…

В това време бъркотията ставаше невъобразима. Цвилеха коне, хората заприщваха релсите и обсаждаха вратите на зданието. Един локомотив свиреше пронизително и неспирно като обезумял.

В каруцата имаше още двама офицери и големи артилерийски планшетни карти, струпани в дъното.

— Бързо! — каза отново офицерът и тримата се качиха в каруцата.

Каруцарят едър, възстаричък войник — дръпна поводите и като изви остро, колата се понесе на север към Карабунар.