Петър Константинов
Синият аметист (36)

1.

От два дни времето беше мрачно. Захладня и дърветата в двора тревожно шумяха.

Димитър Джумалията познаваше от години тия промени. През август времето винаги се обръщаше и това напомняше за есента, навяваше му мрачни мисли и той усещаше по-силно в такива дни тъпите ревматични болки в раменете си.

Тази година Джумалията посрещна промяната още по-навъсен. Два дни не слезе към Тахтакале. Остана в къщи — седнал на дървения одър под сундурмата^[1]. Пиеше бавно кафето си и гледаше все още буйната зеленина на двора.

Напоследък Джумалията се беше затворил съвсем и само понякога надвечер отиваше отсреща до братовата си къща, за да види Жейна.

Първата тръпка от успехите на войната, внезапната надежда, неопределена, но радостна, постепенно заглъхна в еднообразието на живота му. Отстъпването на руснаците оттатък Балкана, слуховете за мирни преговори бяха сломили отново духа му и старият, затворен и своенравен по начало, седеше с часове загледан в лехите с петунии край къщата и както толкова пъти преди си мислеше отново — има ли сила на тоя свят, която да промени злото, или то ще си върви тъй, както е вървяло от векове насам. А ако наистина настъпваха промени, не носеха ли те преди всичко измама и лъжа? Машините и фабриките на Палазов не бяха ли повече проклятие, отколкото благодат? Не отнемаха ли от човека хляба и радостта му?

Някой тропна пътната врата и изтръгна устабашията от мислите му. Той погледна часовника си. Беше дванадесет по турски.

За разлика от много други търговци в града, които отдавна се водеха по европейското време, Димитър Джумалията продължаваше да сверява джобния си часовник по турския топ, който всяка вечер отбелязваше залеза на слънцето. Ненавиждащ всичко турско, устабашията не можеше да се откаже от тоя си навик.

Джумалията стана, излезе на плочника пред сундурмата и сложи ръка над очите си. Беше Лука Христофоров. Понякога учителят спираше при него на разговор, но напоследък рядко се отбиваше.

— Добър ден, бачо Димитре — поздрави той и махна бодро свитъка вестници, които държеше в ръката си.

— Дал ти бог добро, Лука — отвърна устабашията, — от чаршията ли идваш?

— От чаршията — отвърна Христофоров. — Кисяков ме помоли да ти оставя някои книжа.

И като се усмихна, додаде:

— Пък и новини ти нося…

— Новини ли? — вдигна вежди Джумалията и сложи ръце отзад.

— Новини, бачо Димитре, новини от войната…

— Хубаво де, ха кажи да ги видим… — върна се назад старият и седна отново на миндера.

Лука се настани срещу него, остави книжата на масата и като избърса с кърпа лицето си, каза бавно, подчертавайки всяка дума:

— С турците е свършено. Сюлейман се е върнал в Заара… Ни през Шипка, ни през Хаинбоаз е можел да мине. Толкоз!

И удари с ръка възглавницата на миндера.

Джумалията познаваше характера на учителя и затова, като кимна с глава, каза:

— Хубаво де, кажи ми ти Гурко де е сега… Туй е по-важно.

— Не мога да ти кажа, бачо Димитре — отвърна учителят, — но петнайсет дена да тъпчеш по Шипченския баир с четирийсет хиляди души и да не минеш крачка напред, от това по-голям резил какъв искаш… По десет атаки са правили турците на ден и накрая пак нищо…

Джумалията поклати замислено глава и каза:

— Много се затегна войната, Лука, лошо е… Какво ни грее нас, че Сюлейман се върнал в Заара. Хората му нали са с него, нали е сила това. И тия приказки за преговори мира не ми дават…

— Какви преговори бе, джанъм — стана прав учителят, — слухове са. Никой няма да хване да се дави зарад Турция. После в Англия не е само Дизраели, опозиция има там, парламент, обществено мнение…

— А бе отгде все тия купешки приказки в устата ви? Кой ти пита опозицията, ако, да кажем, трябва да пазиш Русия да не опре Дарданелите… Та божем хората в един мемлекет ще се хванат шия за шия заради нашите дертове. Вятър. Празни работи… Англия, Франция… Дрън-дрън приказки…

— Не забравяй, бачо Димитре, че сега вече е друго в Европа — тръгна напред-назад учителят. — Има други държави, велики сили. Светът се промени, революции станаха, републики една след друга никнат.

— Ти все твоето знаеш — революции, републики… То санким през твоите революции не избиха най-много хора я…

Учителят се спря, погледна Джумалията и вдигна пръст:

— Не си прав, бачо Димитре… Това е очищение, очищение заради велики идеали…

— Очищение… — махна с ръка устабашията. — Османлиите нали и те очищение заради вярата си правят… Какво е това очищение да избиваш хора…

Христофоров доближи масата.

— Кръвта на революциите, бачо Димитре, стряска умовете на хората и ги кара да мислят по-ясно, по-вярно… Иначе светът ще потъне в плесен… Ще загине, ще се вмирише…

Джумалията също се изправи и приближи учителя.

— Защо с кръв, а не с разум да мислят хората бре… — удари той с опакото на ръката си по масата.

— Защото разумът е различен у всекиго, а кръвта е една за всички, бачо Димитре… Затуй…

После махна ръка, сякаш искаше да каже, че точно сега не му се ще да спори за това. Обърна се и погледна часовника.

— Щях да забравя — допря с ръка челото си той, — срещна ме на хаджи Стойо синът. Павел. Пита къде може да те намери. Казах му, че до обяд сигурно тук ще си бъдеш.

Устабашията беше изпаднал отново в мрачно настроение, искаше да възрази нещо, но замълча, после каза:

— Нека дойде… Той поне е разбрано момче… Бащата не мога да търпя, пара̀та на езика му е залепнала вече.

— Така е… — кимна Христофоров. — И затова ти казвам — единственото спасение е революцията, барикадите и Марсилезата.

— Вятър… — сви вежди Джумалията. — Дунанма^[2] и прах…

Лука се върна към масата.

— Чакай, че забравих вестниците си. Одеве Айдер бег ме вика в кафенето да му чета френските вестници… Аз му прочетох, дето най па̀ри, и турих два-три реда от мен за турско здраве… А той слуша и ме гледа с веждите си…

— Ти си опичай ума — поклати глава Джумалията, че лани през априля те тикнаха в кауша за права бога, само за езика ти…

Бяха стигнали портата. Лука Христофоров поговори още малко с устабашията, после се сбогува и тръгна нагоре по улицата към училището.

Джумалията се върна бавно до сундурмата. Протегна ръка и неохотно взе от масата търговските книжа.

Външната врата хлопна. Старият погледна през дърветата и видя Павел Данов. Устабашията се изправи и мина пред миндера. Павел го забеляза едва когато излезе на пътеката при чемширите.

— Добро утро, бай Димитре — кимна момъкът и мина пряко покрай лехите.

— Добро утро, Павле — отвърна Джумалията. — Влез, влез… То бая време стана, откак не си идвал при мене…

Ръкува се с госта, после го покани на миндера и сам седна.

— Вие, младите — продължи той, като отвори абаносовата кутия, пълна с рязан тютюн, и я остави пред Павел, — отидете ли по учене, по лицеи, вече се и не сещате за нас. По-рано барем все ще се навърташ край мен, ще се отбиеш за час, за два на приказка… Сега не те и виждам…

Павел слушаше смутено усмихнат стария, бършейки под очилата уморено очите си.

— Не това е причината, бай Димитре — поклати глава той. — Времената се случиха такива. Виждаш, война, паника…

— Война… — махна недоволен Джумалията. — Какво като е война. — Изведнъж сякаш се сети за нещо и раздразнението се върна отново в гласа му: — То нали виждаш, на някои войната им притуря… Фабриканти… Прекупчии… Пари правят, стока движат… Какво, че е война… Кяр има — това е важно…

Джумалията се облегна назад и сложи ръка на подгънатия си по турски крак.

— Едно време търговията тука, по Карлово, по Копривщица, беше почетно занятие, Павле. Да си търговец, това значеше да си пръв между хората, да тачиш рода си, на другите да помагаш… Сега — какво е? Плюли са на името и на рода си. Станали са бетер от даалии… Вярата си, майка си, всичко продават… Всичко…

Лицето на Джумалията беше станало мораво и очите му озлобено горяха. Той сви презрително устни и млъкна изведнъж.

Павел почака малко, сякаш да се успокои устабашията, после издума забързано:

— Причината за това е откъсването на човека от земята. Оттам идва озлоблението на хората един срещу друг. Затова се рушат нравите, обществото, традициите…

— Причината е човешката алчност — рече рязко Джумалията.

Павел замълча, после каза:

— Войната ще разреши много неща и ще промени още повече, бай Димитре.

Джумалията го последна косо.

— Войната — отвърна троснато той. — Та аз не виждам края на тая война… Русите се дръпнаха оттатък Балкана. Спряха при Плевен. Кротуват сега там… Какво ще бъде, един бог знае…

— Отстъпването оттатък Балкана, обсадата на Плевен е нещо временно. Турция ще бъде бита. Може Англия да докара цялата си флота в Босфора. Това е политика. Политиката е по-тънка сметка от търговията. Но Турция ще бъде бита…

Джумалията поклати глава и се усмихна бегло:

— Той, баща ти, да те чуе само…

— Баща ми е за себе си, бай Димитре — отвърна Павел, — в дни като сегашните всеки трябва да бъде открит пред своята съвест за делата си.

Лека розовина бе избила по лицето на Павел и очите му сега гледаха съсредоточено през очилата. Той извади отново кърпа и избърса челото си. После погледна устабашията.

— Аз и затова съм дошъл… — каза той след късо мълчание. — Познаваме се — и ти ме познаваш, бай Димитре, затуй приказки нахалост няма защо да си приказваме… Искам помощ от тебе…

Джумалията втренчи очи в младия човек и веждите му озадачено се вдигнаха.

— Работата е по-особена — продължи Павел. — Ти имаш един салаш по оттатъшния склон на Бунарджика, над бахчите. Там сега няма никой. Ще те помоля да ми дадеш ключа за тоя салаш, и то ако може сега… Не крия от теб, там трябва да приютим един човек. — Павел погледна стария в очите. — Човек на делото, когото преследват. А той всякога трябва да има достъп в града.

Джумалията стоеше слисан. Мислите му трескаво се преплитаха — личеше от смутения поглед.

Павел долови това и каза спокойно и твърдо:

— Мисля, че не съм сбъркал, като се обръщам към тебе, бай Димитре…

Устабашията поклати глава:

— Че не си сбъркал, Павле, не си сбъркал… Но аз не те знаех досега…

И Джумалията продължи да го гледа мълчаливо с присвити очи, сякаш виждаше нещо ново, непознато и непонятно.

Мина доста време. Джумалията се изправи, погледна големите си ръце, после вдигна поглед към Павел:

— Ключа ще ти дам. Но ще ми кажеш кого ще подслоните там. Кой е тоя човек?

Павел помълча един миг. След това каза кратко:

— Борис Грозев.

Джумалията бавно седна. Очите му гледаха отново объркани, неразбиращи, пълни с изненада.

— Борис Грозев? — повтори той. — Представителят на Режията и на Шнайдер?

— Същият — отвърна Павел.

Старият се облегна назад.

— Какво значи това бе, джанъм? — каза с глух глас той.

— Това, че Борис Грозев служи на народното дело, че може би това се знае от мютесарифството и той трябва да търси сигурно убежище…

Джумалията вдигна бавно ръка и се прекръсти.

— Боже господи… — промълви той и очите му гледаха неподвижно големите ковани врати, които извеждаха към горния етаж на къщата.