Петър Константинов
Синият аметист (11)

10.

Два дни бяха минали в необикновено възбуждане. Коста Калчев направи план на града. После разпредели местата, които трябваше да бъдат наблюдавани, определи и хората.

Днес беше ходил да търси отново Дончев в къщата на сестра му на Небеттепе, но Димитър беше излязъл. Не го откри и в кафенетата по долната чаршия, където обикновено най-лесно хващаше дирята му.

Калчев слезе към Ортамезар. Дъждът се беше превърнал в ситна роса и пустата доскоро улица беше станала оживена и многолюдна. Вратите на дюкяните бяха разтворени и по праговете и под стрехите стояха и разговаряха дребни търговци, прекупчии, турци и арменци. Вестта за войната раздвижи духовете. Мюсюлманите я посрещнаха с мрачни предчувствия. Споменът за клането през миналия април събуждаше сега в тях страх от разплата. Над останалия град обаче — по мокрите улици на чаршията, по калдъръма на тепетата, над разлистените овошки на Мараша — тя беше преминала като радостна тръпка. И хората я усещаха сякаш във всичко — в гласовете на продавачите, в пеенето на капчуците, дори в звъна на пропуканата камбана на старата марашка църква, който се носеше сега над покривите по-силен и предизвикателен.

Коста спря на ъгъла при Забуновото кафене и погледна почти безлюдната улица към Мараша.

Някой го извика зад гърба му.

Калчев се обърна. Зад дувара на близкия двор видя пъпчивото разногледо лице на Радое — племенника си.

— Що си минал оттука, Радое! — учуди се Калчев и приближи зида.

— Ела, ела… — махна му Радое. После, като се огледа, добави по-тихо: — Бачо Косте, дошъл е Железаря… Чака те у нас… А пред Полатовия дюкян са Христакиев и още двама… Затуй минах през комшулуците, да те срещна.

Комшулуците бяха спасявали неведнъж Коста Калчев. Той ги познаваше, с всичките им тайни вратички и ходове.

— Тия двамата, дето са с Христакиев — говореше възбудено Радое, като се промъкваше между дуварите и ниските пристройки на къщите, — съм виждал и друг път. Дойдоха има-няма половин час подир Железаря. Може и да са го следили, ама са загубили следите му… Повъртяха се насам-натам, после спряха пред Полатовия дюкян.

— Христакиев е копой — каза мрачно Калчев, — а и другите сигурно са хора като него.

— Додето вие сте в къщи, аз да ги следя от плевнята? — погледна го доверително момчето.

— Върви — съгласи се Калчев — и ако има нещо, ела да обадиш.

Той огледа задната част на двора през още крехките листа на дърветата и влезе в долната соба.

Христо Железаря беше седнал на нисък стол до дядо Мирон и му разправяше, нещо. Когато вратата тропна, Железаря се обърна и видя Коста.

— Хайде бе, даскале — изправи се радостно той, — чудехме се с дядо Мирон какво се е случило.

Стаята беше ниска, опушена и едрата фигура на Железаря сякаш опираше в почернелия дъсчен таван.

— Какво ще се случи… — усмихна се на свой ред Калчев. — Минах през комшулуците, за по-пряко… А Христакиев и хората му нека блеят пред Полатовия дюкян…

После се ръкува с госта и го накара да седне до него на миндера. Дядо Мирон привлече малко столче пред двамата, донесе кесията си с тютюн и я остави пред госта.

Христо извади тънка книжка и я разстла върху коляното си. После погледна отново Коста. Учителят обичаше тази доверчивост и чистота в погледа и в цялата душа на Железаря.

Миналата година Христо беше участвувал в посрещането на Хвърковатата чета на Бенковски в родното си село Белово. После с още шестима смелчаци обстрелвали идващите влакове с турски войски на гарата.

Оттук започна и дългата история на скитничеството му. След погрома, като всички спасили се, Железаря бе потънал в тъмните гори на Родопите. И чак седмица по-късно, бродейки нощем по северните скатове на планината, се бе озовал в село Куклен. Непознат от никого, Христо започнал тихо железарския си занаят. В Куклен през март го намери Коста Калчев. Те се познаваха още от комитетско време. На угнетения духом и самотен беловчанин срещата с Калчев беше подействувала като спасение. Три седмици по-късно Коста уреди слизането му в Пловдив и сега, макар да чиракуваше тук-таме из ковачниците на града, Железаря живееше в необикновена треска, очаквайки отново съдбоносния час.

— Беше ми казал да мина днес, даскале — говореше той, като свиваше с едрите си несръчни пръсти цигара, — и ей ме на̀. Отрано те чакам…

Калчев не пушеше заради тежкия задух, който го мъчеше от години, но беше взел с три пръста малко тютюн от кесията на баща си и вдъхваше аромата.

— За комитетите ти е меракът, нали? — погледна той Железаря, като отърси тютюна обратно в кесията. — Говорих оня ден с нашия човек от Гюргево. Не сме още наясно… А така, слепешката, не бива…

— Защо слепешката бе, даскале? — отвърна Железаря. — Из селата аз познавам хората… Малко ли съм шетал по тия работи до лани…

— Тъй е, Христо — съгласи се Калчев, — но ти по беловските села не можеш да идеш. В Пловдивско пък не познаваш хората. Всичко, което е оцеляло, е изпоплашено, изпокрито… Ей на̀, бай Иван Арабаджията от Царацово, човек врял и кипял в народните работи, от два месеца обикаля стремските села и не може да хване следите на никого от хората.

Вратата се хлопна и Радое влезе в стаята.

— Отиде си Христакиев, но на самия ъгъл се разминаха с Попчето.

Дядо Мирон даде на времето това име на Бруцев и макар семинаристът отдавна да беше скъсал с духовното си призвание, в Калчевата къща си го знаеха така.

— Къде е Кирил? — попита Коста и стана.

— Като ги видя, влезе в Полатовия дюкян и остана там додето ония се загубиха. Сега излезе и идва насам…

Някой очукваше обувките си от калта вън на камъка. После вратата се отвори и на прага застана Бруцев.

— Майка му мръсна! — избухна той, побледнял от яд. — Идеше ми да го хвана за шията и да изстискам лойта му през пръстите си.

— Видяха ли те? — попита Калчев.

— Кой ги знае… Говореха нещо. Но може да е било нарочно… Запиляха се надолу към малката чаршия…

И като помълча, избухна отново:

— Какво ще ми приказва Дончев… Българи… И тоя нали е българин. Българско име носи, кръсти се в църква… Куче!…

— Ела, чоджум — стори място на миндера дядо Мирон, — седни сега, стига си палил барут — засмя се той.

В дядо Мироновата къща обичаха Бруцев заради непримиримия му характер и горчивата съдба на тоя сирак, който не помнеше през целия си живот нито свой дом, нито човешка ласка.

Старият изчака семинариста, седнал до него, да притихне, после отиде до огнището и натъкми по̀ към средата тенджерата, заровена в сивеещата жар.

— Тук ще ядете… Обедно време е… — каза той и подвикна към изправения до вратата Радое: — Ха изнеси синията и сложи пред хората…

Радое стъкми малката маса между краката на седналите мъже, а дядо Мирон, като сложи пред всекиго гледжосана пръстена паница, отхлупи тенджерата. Лъхна ароматна па̀ра на подлучена лещена яхния и заедно с апетита разпали наново разговорите.

Мирон Калчев беше бахчеванджия от стрелчанските села — умен и корав човек. На младини беше скитал по занаята из Русия, по Ростовските земи и Кубан, но после се върна и остана завинаги в Пловдив.

Макар и повечето време да прекарваше в бахчата си под Сарайкър, дядо Мирон беше грамотен човек и в свободното си време разтваряше някои от книгите на Коста, търсейки през ситно изписаните редове да прозре нещо от тоя тайнствен и необятен свят.

Към Бруцев дядо Мирон имаше слабост. Може би защото беше най-млад, а може би защото с него най-често се хващаше в спор.

И сега, като го гледаше отстрани, той му присипваше от време на време от яхнията. Бруцев се хранеше бърже и охотно, като човек, който не винаги разчита на сигурна храна. И въпреки това следеше внимателно разговора, който се водеше на масата.

— И така — прекъсна той Калчев, като обра с къшей хляб дъното на чинията си, — революцията според вас става дело всеобщо. И в него могат да заповядат гръцките владици и всички фанариоти от Филибе.

— Бруцев — отвърна Коста — въстанието миналата година избухна с такава сила, защото в него участвуваха не само съзаклятници, а целият народ. Дотогава ние разчитахме само на тайните комитети, а това е недостатъчно. Освобождението не е само въпрос на шепа хора.

— Пак ви повтарям — засмя се късо Бруцев, — вие сте наивници. Сега да се бориш за свободата значи да си готов да умреш за нея. Кажи ми — погледна той настоятелно Калчев, — кой ще направи това? Гюмюшгердан, Полатови или Апостолидис? Вятър…

— Не става дума за тях — отвърна бавно Калчев, усещайки, че задухът отново притиска гърдите му. — Става дума за хора, които са участвували в църковните и просветните борби и имат до сърцето си българщината.

— Пет пари не дават за българщината те — удари длан в коляното си Бруцев.

— Това, дето говори Попчето — обади се дядо Мирон, — са досущ верни работи. Но и Коста има право… В такова време книжовните люде трябват повече от всичко друго.

— Тъй е, дядо — поклати глава Железаря. — Учени хора трябват. Ще пролеят тяхна кръв братушките, тяхна наредба ще ни научат, но учени хора трябва да си имаме ние…

— Ако тяхната наредба стане и при нас, хич не ми я хвали — махна с ръка Бруцев. — Отишли си пашите, дошли чокои и графове…

— Не говори тъй, Кирко, не говори… — повиши глас дядо Мирон и се изправи до миндера. — Знаеш ли ти къде е това степта донска, знаеш ли де е Днепър река… Оттам са тръгнали хората… И земята, и челядта си са оставили…

— Това е едно, дядо — някак по-кротко отвърна Бруцев, упорито загледан пред себе си, — по-важното е, че държавата си ний трябва да правим по друг терк. Свободата трябва да бъде свобода истинска и за всички…

Коста разбираше, че почват някои от безкрайните спорове между двамата и затова се намеси.

— Нека най-напред освободим България и тогава всичко ще нареждаме, Кириле — усмихна се той и тупна Бруцев по рамото.

— Ще я нареждаме — поклати глава момъкът, — пак лихварите ще седнат отгоре. — После, като се усмихна сдържано, додаде: — А тебе, дядо Мироне, няма да те бръснат и за лула тютюн…

— Ти какво мислиш, че чакам, бре… — скочи отново старецът. — Пари… Салтанати…

И като махна ядосано с ръка, хлопна вратата зад себе си и излезе навън.

В ниската стаичка беше притъмняло. Коста погледна часовника си. Приседна, взе свещта от полицата и я запали.

— Елате сега по-близо — кимна той към гостите си. После извади свитък хартия под сламеника на миндера и я разтвори на синията. — Ето плана, тъй както съм го направил, да видим вие какво ще кажете. — И Коста почна да обяснява подробно по изписаните листове къде се намират турските складове, които трябваше да наблюдават в южната част на Пловдив.

Бруцев до някое време следеше прав, после се увлече и седна до Коста. Пламъкът на свещта се люлееше върху криволичещите улици на града и разкриваше като откровение пред очите му един необикновен и жадуван свят — тайната за бъдещи взривове и пожари, за разрушения и възмездие, които бяха единственото удовлетворение за измъчената му и тревожна душа.