Петър Константинов
Синият аметист (20)

5.

Бруцев седеше на камъка до Карачешме и чакаше.

Тази вечер трябваше да дойде човек от Карлово, за да вземе десет пушки от Търневия хан. Грозев беше заминал за два дни до Пазарджик и днес у Коста Калчев решиха на мястото на срещата да отиде Бруцев.

Въстанието не успя да избухне в Карлово. Оттам минаха ордите на Раджа бей и Тосун бей. Градът потъна в ужас от пълчищата им, преди още да гръмне и пушка. Повечето от хората на комитета след този неуспех се бяха пръснали без всякаква следа. Ето защо писмото на бай Илия Пулев, стар комитетски познайник на Калчев, в което съобщаваше за днешната среща и за нуждата от оръжие, дойде неочаквано и зарадва всички.

В последно време Бруцев усещаше в душата си все по-нарастващо недоволство, че дните минаваха, че с бездействие изчакваха събитията.

И ако по-рано животът за него течеше отчайващо мудно, сега му се струваше, че месеците се прехвърлят един след друг, че дните и нощите, слети в здрача на пролетните дъждове, си отиваха неусетно и през още мокрите, светнали от слънцето облаци идваше лятото — пълно с тревога и неизвестност.

Бруцев стана от камъка и закрачи бавно в тъмнината под бряста. Карачешме беше почти пресъхнала от години и шестте големи каменни корита, останали от стари керванджийски времена, се пълнеха сега от лениво течащата вода на единствения чучур за добитъка.

По карловския път се прибираха последните закъснели каруци. През мрака заедно с дъха на прах от тях идваше тънкият аромат на окосена люцерна. И този познат и приятен мирис също подсещаше за лятото.

Откъм Халачевия хан излязоха една след друга три каруци. И макар тропотът на колелата им да глъхнеше в мекия път, фенерите им се виждаха отдалеч и ту се губеха, ту отново мъждукаха между главите на конете. Когато наближиха чешмата, средната от каруците се отклони, изтрополи по калдъръма пред коритата и спря. Другите две продължиха надолу към моста.

Бруцев стоеше в тъмното. Каруцарят — жилав висок селянин с редки мустаци — потупа конете по задницата, после свали по-ниско фенера и огледа мрака наоколо. В тъмното се виждаше силуетът на Бруцев.

— Ей, кардаш — извика селянинът, — да знаеш тука къщата на хаджи Панзо Велешанина…

Това беше паролата. Бруцев приближи.

— Дърва ли му носите? — даде отговора Кирил и се улови за ритлата.

В каруцата лежеше друг човек и той се надигна. Каруцарят не проговори повече. Другият отметна завивката от раменете си. На здрачната светлина на фенера Бруцев видя, две топли и светли очи, после кестенявите коси на жена. Изненадата му беше толкова голяма, че ръката му инстинктивно стисна дръжката на револвера в джоба на сакото.

— Имам да предам и писмо — каза тихо жената, като оправи косите си. — Къде ще ни водите?

Беше съвсем млада, с лице матово и въздълго. В правилно очертаната й брадичка имаше нещо властно.

Бруцев пусна пистолета в джоба си. Бяха му казали, ако всичко е благополучно, да отведе човека в Търневия хан. Там щеше да ги чака Калчев.

Той погледна още веднъж към жената и мълчаливо се качи до селянина. После каза късо:

— Карай…

Колелетата изтрополиха и като подрънкваше с яйовете си, каруцата влезе между ниските дувари в уличките на Каршияка.

Бруцев още не можеше да дойде на себе си. Той гледаше тъмните очертания на дворовете, глухите затворени порти, зад които някога бяха ставали комитетските събрания, усещаше светлите очи на жената зад гърба си и тежката самота на тази вечер се стопяваше неусетно и леко в душата му.

В задния двор на Търневия хан ги чакаше Калчев. И кой знае защо, на семинариста се стори, че Коста не се изненада толкова. Той дори помогна на жената да слезе от каруцата.

После влязоха в една от долните стаи. Отвън Христо тропна бързо капаците. Калчев напипа в тъмното и запали малкия газеник.

На светлината едва сега видяха, че карловчанката беше по-дребна, отколкото изглеждаше и приличаше досущ на момиче.

Тя примижа срещу светлината, после огледа хората наоколо си — спокойно, внимателно. Беше облечена в тъмна пола и скромна сива блуза. На плещите си носеше шал, кръстосан на гърдите, и това като че ли й придаваше този странен момичешки вид.

— Ха добре сте дошли и заповядайте… — подаде й ръка Калчев. Ръкува се и Христо. Гостенката седна и пак погледна хората. Беше наистина мургава и естественият загар правеше очите й още по-живи.

— Извинете — каза тя, — но кой между вас е господин Калчев?

Търнев се обърна усмихнат и посочи Коста.

Гостенката откопча маншета си, после ловко го обърна и от подплатата му извади едно писмо.

— За вас е — обърна се към него тя. — И ми казаха, каквото има за отговор, да го дадете на мен.

Бруцев сякаш едва сега чу гласа й — беше приятен, малко дрезгав, но топъл.

Калчев доближи листа до светлината. На пламъка лицето му изглеждаше развълнувано.

— Вие сте учителка? — погледна я той по едно време.

— Да — отвърна момичето, — казаха ми че и вие сте учител.

— Бях… — махна с ръка Калчев, като продължи да чете.

После се спря, прочете нещо втори път и като сложи пръст на това място, вдигна поглед и го спря върху учителката.

— Невена Наумова… — произнесе той и допря ръка до челото си. — Къде живеете в Карлово.

— По сопотския път. Последната къща вляво — отвърна момичето и очите му сякаш искаха да го подсетят за нещо.

— По сопотския път… — повтори Калчев. — Та вие сте дъщеря на Сотир Наумов, учителя в класното училище… Аз съм идвал у вас, госпожице… Вас ви нямаше. Тук, в Пловдив бяхте, учехте…

— Вярно е — отвърна Наумова. — Баща ми е говорил за вас…

— Сотир Наумов… — повтори Калчев — Какъв човек беше, джанъм — скала. За два месеца се стопи. А какво сърце имаше…

Коста загледа пред себе си за миг, после се наведе и зачете писмото.

Като свърши, той сгъна бавно листа и додето гледаше още земята, каза:

— За оръжие — ще ви дадем. Имаме. Но за хора… — Калчев поклати глава. — Нямаме и ние… А тъй е навсякъде… Ще вършим всичко тия, дето сме…

Христо беше минал навътре през една вратца и донесе две чинии. В едната имаше стоплена гостба, а в другата беше нарязал сирене, посипано с червен пипер. Той ги сложи на сандъка пред гостенката и като разгъна месала, в който имаше увит краешник хляб, рече:

— Е, учителке, каквото господ дал… Заповядай…

Наумова потърси с очи наоколо си.

— Бай Цвятко, каруцарят — каза тя. — Къде ли отиде?

Търнев вдигна успокоително ръка.

— Нахранил съм аз бай Цвятко. Настанил съм го и да спи биля — усмихна се ханджията. — Стар чукурлийски дост ми е той…

Калчев прибра писмото в джоба си.

— Ще отговоря за всичко на бай Илия Пулев — погледна момичето той. — Ама най-напред хапнете сега… Уморена сте, път сте минали.

Учителката не взе от гостбата, но си отряза парче хляб и на него сложи късче сирене. После като погледна Калчев и се усмихна леко, започна да се храни.

— Пусти карловци… — поклати глава по едно време Калчев. — Вас ли намериха да пратят…

Наумова преглътна залъка си.

— Най-умно беше — отвърна тя. — Кой може да помисли, че жена, дето има изин за боядисана прежда, носи такъв товар в каруцата… Пък и други кои… Комитетските ги знаят по цялата кааза…

— Харен човек е бай Илия — засмя се Калчев. — Колая намира на всичко. — После попита: — А по Карлово как сте? Върнаха ли се хората?… Един-двама съм виждал оттогава…

Наумова още гледаше пред себе си, но лицето й се оживи.

— Народът… — проговори тя. — Народът е все същият… Малко му трябва, за да пламне… — И като вдигна глава, продължи: — От ония дни, като се бе чуло, че руснаците минали Дунава, един следобед удариха камбаните. Запалила се някаква плевня из горната махала… Някой казал, че руснаци идвали по калоферския път. Дъжд валеше… А хората тичат като полудели… Добре че турците не усетиха. Баирите към Митиризово^[1] почерняха от народ… Стоят на дъжда и чакат конници откъм Калофер… То нищо нямаше. Сутринта някакъв лаз дошъл и казал, че казашки войници слизали от Балкана. Пък то било каракачани и юруци. Местели стадата си към Сърнена гора…

Наумова млъкна. Бруцев седеше на крайния стол, гледаше лицето на учителката, без да чува нищо от разказаното, и си мислеше: „Колко странни и хубави очи има тя…“

Бруцев живееше в таванската стаичка от къщата на Матей Доцов. Клисарят го беше приютил при себе си след изгонването му от семинарията — повод за което бяха разкритите от монасите настоятели пропагандни листовки на „Вперёд“. Онези жълти и зеленикави брошури, които в продължение на три години бледият и болнав куриер на френското консулство Моис Шампоазо доставяше на семинариста като истинско духовно откровение.

Когато вратата на голямото здание в Тепеалтъ хлопна зад гърба му, Бруцев се изплю, вдигна яката си и се отправи към свещоливницата на Матей Доцов, която считаше единственото почтено заведение на чаршията.

През есента на 1875 година свещарят заведе Бруцев на едно от тайните събрания на революционния комитет в Каршияка. Семинаристът си спомняше всичко съвсем ясно и сега: притиснатите едно до друго рамена на съзаклятниците, грубите гласове, които питаха наивно, странния пламък по лицата на мъжете. Нея вечер приеха Бруцев в комитета. Той отказа да се закълне пред евангелието, но целуна студеното дуло на револвера с разтреперани от вълнение устни.

След връщането на Искро в Пловдив през тази пролет клисарят прибра великодушно и него при Бруцев. По този начин таванската стаичка на тепето се беше превърнала сега в истинско бунтовно убежище за пловдивските съзаклятници.

Връщайки се снощи от Търневия хан, Бруцев се намираше в необикновено за него състояние. Вълнение, което той не можеше да прецени точно, но което го изпълваше докрай с леко и радостно чувство. Тишината, нощният мрак на тепетата за пръв път не го потискаха като кошмар.

Когато се прибра в тавана, завари Искро буден. Имаше желание да му разправи за случилото се в Търневия хан, но не каза нищо. Изми се на двора и си легна. Въпреки всичко не заспа, обладан от това странно и необяснимо напрежение в душата си.

Утринта се стори на Бруцев необикновено свежа. Искро беше излязъл и той се зарови в книгите си. Не четеше нищо системно, просто ги разгръщаше една след друга, търсеше ония места, които му бяха харесали, и ги препрочиташе.

Накрая се залови с „Писма от въстаналия Париж“. Кръвта и опиянението, радостта и безумието на хората, които умираха по барикадите, възпалваха още повече необикновеното възбуждение на духа му. Представяше си гъстите пушеци над струпаните тухли и коли, пукота на пушките, гласовете на хората, превземащи горящите улици на тоя град, който ставаше тяхна столица и тяхно гробище. Бруцев притвори очи и затвори книгата на скута си. После стана и бавно, но спокойно се облече. Когато тръгваше, той взе две от брошурите на Лавров и внимателно ги сгъна в джоба си.

Сенките на къщите се бяха дръпнали от калдъръма и падаха върху асмите над дюкяните. Беше часът на предиобедния покой, когато по тихите улички, които слизаха в подножието на Небеттепе, се чуваха само удари на папукчийски чукчета и приспивният звън от пилите на марангозите. На дъските пред Танасовото кафене седяха пет-шестима побелели турци и допиваха последното си кафе, преди да потърсят хладния покой в долните одаи на къщите си.

Бруцев слизаше към Джумаята и докато в други дни тази ориенталска тишина му се струваше досадна и противна, сега не му правеше никакво впечатление.

Той бързаше към Мараша, за да свари големия от Гагаузовите братя, който щеше да му даде кон за път. Днес следобед семинаристът трябваше да придружи каруцата с оръжие до Каратопрашкото землище, дето се срещаха най-често патрули.

Когато пресичаше чаршията, по-долу от кюркчийския хан видя изведнъж Невена Наумова. Момичето беше с гръб и бързаше. Но той я позна по всичко — по шала, по вървежа, по онова спокойно и хубаво движение, с което леко отмяташе полите си, като вървеше.

Бруцев сви по улицата и ускори крачките си. Трябваше ли да се обади сега. Не беше ли неразумно, опасно, против правилата на организацията? Той не беше сигурен дали помисли за това. Доближи я.

— Госпожице Наумова…

Момичето спря. Обърна се сепнато и Бруцев видя черните очи на една гъркиня, които го гледаха изплашено. Семинаристът пламна. Не само за това, че беше сгрешил.

Каруцата, вече готова, стоеше под дърветата в двора. Бай Цвятко каруцарят беше отишъл до Айгърите по работа. Бяха се уговорили по пладне да чака каруцата при Карачешме. До вечерта щяха да стигнат Карлово.

Учителката обядваше. Търнев беше сложил пържени яйца на сандъчето в задната соба и се навърташе наоколо, за да угоди на гостенката, ако иска нещо. Калчев, седнал до нея, повтаряше всичко, което беше писал в писмото си до Илия Пулев.

Само Бруцев мълчеше. Беше се облегнал на стената и пак си мислеше, че очите бяха най-странното в нея. Одеве на двора, додето тя подреждаше преждата в каруцата, той ги видя пъстри под сянката на дърветата. Сега отново се бяха променили — станаха други — стаено хубави и малко замислени.

Някой изтропа на вътрешната врата и Търнев скочи. Беше слугата от хана.

— Бат’ Христо — каза задъхано той. — Заптиета на пътя… Станала е кражба… Искат да претърсват…

— Какви заптиета бре?… — погледна го сепнато Христо и хлътна навътре в хана.

Калчев и Бруцев се изправиха. Невена Наумова прибра кърпата от скута си и също стана. Лицето й беше леко пребледняло.

— Трябва да намерим начин да изкараме каруцата навън — каза тя.

Калчев не отвърна нищо. В двора действително се вдигаше глъчка. Викаха и ругаеха на турски. Някакъв кон цвилеше.

Христо се върна възбуден.

— Каква беля анджак сега — каза ядосано той. — Един меричлерски татарин задигнал от чаршията сандък италиански маниста. Проследили го тука. Но в неговата каруца няма нищо. Искат да претърсят всички каруци в двора…

— Трябва да изкараме каруцата — повтори твърдо Наумова и погледна мъжете.

Търнев се суетеше край прозорците.

— Чаушът беше заклещил татарина при стълбището и се разправяха — каза той, — но не знам какво е станало вече…

— Веднага горе — нареди Калчев. — Ще наблюдаваме от капандурата, за да решим какво ще правим и с другото оръжие.

— Ако открият каруцата, загубени сме… — сложи резето на вътрешната врата ханджията и последва другите.

Тримата един след друг минаха от задната врата по стълбището нагоре.

От капандурата се виждаше целият двор, конете, каруците, ядосаният чауш, който блъскаше татарина до стената и псуваше.

Бруцев преброи заптиетата — бяха шест.

— Ако почнат претърсването — обърна се той към другите — и стигнат до каруцата, ще стреляме. Додето дойдат от града патрули, ще прехвърлим и другото оръжие от тавана и ще се опитаме да го измъкнем от града.

— Това е безумие — каза Търнев, — ще ви уловят още до айгърските кошари.

— Нямаме друга възможност — отсече хладно Бруцев.

Калчев гледаше спрелите пред портата заптиета и макар да мълчеше, съзнаваше, че предложението на Бруцев беше наистина единственото възможно.

— Колко пушки има тук? — погледна той Христо.

— Трийсет и шест — отвърна ханджията.

Калчев поклати глава. Отдолу разправията се изостряше. Чаушът заплашваше.

„Какво ли прави Наумова?“ — помисли си Бруцев, оглеждайки задния двор.

И я видя изведнъж. Тя излезе по пътеката, загърната в шала си. Мина спокойно малкото разстояние до каруцата и като се качи, подкара бавно конете. Възви през задния коловоз, после излезе на пътя. Суматохата около чауша беше толкова голяма, че никой не й обърна внимание.

— Хей, Сабри ага — извика отдолу чаушът, — остави двама на улицата, а другите да почват наред по колите… Една по една… Всичко да обърнат…

Каруцата с прежда премина внимателно вадата при фурната, възви и се загуби по карловския път.

От капандурата тримата мъже, притиснати под гредите, гледаха това невероятно и неочаквано избавление. Пръв се съвзе Христо Търнев.

— Аферим… — каза той и тупна пушката си в сламата на тавана. После изтри потта от челото си.

Бруцев настигна каруцата далеч от Пловдив. След разправията с татарина разтършуваха всички коли и въпреки това манистата не бяха намерени. Минаха четири часа, додето турците си отидат, и Кирил се съмняваше дали ще успее да стигне учителката. Като излезе от града, той пусна коня си раван. В такова време хората бяха по полето и карловският път се виждаше безлюден, напечен и пуст. От двете страни, потънали в сенките си, дремеха изкорубени върби. Над полето трептеше мараня и от това равнината изглеждаше още по-жадна и тъжна.

Когато мина Османските могили, семинаристът бе загубил вече надежда да догони каруцата. И тъкмо тогава я видя в завоите, долу при моста. Отпред седяха двама — Наумова и каруцарят. Бруцев опъна юздите на коня си.

Учителката го чу първа, обърна се и му се стори, че се усмихна.

— Как успяхте да ни настигнете? — каза тя през звъна на колелата, когато той се изравни с тях.

Бруцев задържа коня си и като се отпусна на седлото, се обърна към нея:

— А вие как успяхте да се измъкнете?

Момичето вдигна рамене. Очите му се смееха.

— Ако бяха ме забелязали — кимна то, — щях да покажа изина и да твърдя, че преждата е за карловския каймакамин.

И се усмихна отново — сдържано и хубаво.

По нагорнището каруцата забави хода си и звънът на колелата притихна. Известно време Бруцев мълча, наблюдавайки отстрани Наумова. Нищо не издаваше премеждието, което беше изживяла преди малко. И макар сега тя да седеше на ритлата, той я видя отново как излезе от задния двор на хана и се качи в каруцата.

Тоя миг сякаш му стигаше. Той измъкна брошурите.

— Тези книги са за вас… — каза Бруцев и усети гласа си несигурен. — Вие сте човек, който ще ги разбере…

Наумова пое книгите и ги разгърна.

— О, те са на руски! — възкликна изненадано тя и започна бавно да прехвърля страница след страница.

Бруцев яздеше плътно до каруцата.

— Това са книги на руски емигранти — наведе се от коня си той, — печатани са в Женева… От тях ще разберете истината за робството не само на народите, но и на човека…

Учителката го погледна отново — дълго, сякаш искаше да разбере какво точно й казваше. После сложи ръка върху книгите.

— Ще ги прочета — кимна с глава тя.

— И ако ви харесат, пишете ми… Аз ще ви изпратя още… Пратете писмото чрез Коста Калчев…

Лицето му беше зачервено от смущение. Наумова помълча малко, като гледаше корицата на брошурата. После се обърна към него:

— Ще ви благодаря много, ако имате стихове от френски или руски поети…

— Не… — поклати глава Бруцев. — Нямам… Аз не чета стихове. — И после добави: — Истината за човешкия живот не е в поезията, а в борбата…

— Защо мислите тъй! — удиви се момичето. — Истината влиза най-лесно през сърцето на човека… И тогаз остава завинаги в него…

— Не — повтори той мрачно. — Не чета стихове…

Учителката го гледаше. В ъглите на устните й трептеше усмивка и учудване.

Бруцев го долови и добави:

— Поезията не може да ми каже нищо или по-точно нищо за това, което търся.

Наумова поклати глава.

— Но може да ви накара да го почувствувате с цялата си душа. Чели ли сте това:

Мы вольные птицы; пора, брат, пора!

Туда, где за тучей белеет гора,

Туда, где синеют морские края,

Туда, где гуляем лишь ветер… да я!

Каруцата вървеше съвсем бавно. Наумова произнасяше думите гърлено и топло. Бруцев я погледна нерешително за един миг, после се загледа отново в пътя пред себе си.

Бяха стигнали превала и каруцата се спусна по надолнището.

През Каратопрак не ги спря никой. Като излязоха от селцето и извиха на север, Бруцев намали хода на коня си и се обърна към Наумова:

— Оттук пътят е чист… Желая ви успех…

Тя му подаде ръка и малко смутено отвърна:

— Довиждане… И ви благодаря много за всичко… И за книгите…

Той искаше да каже: „Пишете ми“… Но не каза нищо. Обърна се и се спусна по наклона. Топлият дъх на пътя удряше приятно лицето му. Над полето падаше сянка.

При Карачешме стигна в пълен мрак. Нямаше никой и беше съвсем тихо. По цялата шир на небето като мълчаливо сияние минаваше Млечният път. Листата на тополите шумяха. Каруците по карловския път се бяха прибрали отдавна.

Бруцев опъна леко юздите. И макар пътят му да беше към моста, той тръгна по същия оня път, по който снощи минаха с каруцата.