Петър Константинов
Синият аметист (4)

3.

Жейна влезе в спалнята си и заключи вратата. Съблече се бързо, после духна лампата. От прозорците нахлуваше дрезгавата светлина на нощта.

Момичето седна в леглото и опря глава на коленете си. Чувствуваше, че гори. Хладният въздух на стаята приятно го освежаваше. В тъмнината то видя отново лицето на Грозев, едва забележимия белег на челото, после съвсем ясно ръцете му.

— Какво става с мен? — промълви гласно в тъмнината Жейна, после се облегна на възглавницата и притвори очи.

Познала света чрез възторжените очи на баща си и стиховете на Пушкин и Тютчев, почувствувала първите вълнения на душата си всред меланхоличната красота на Южна Русия, в нейното сърце се сблъскваха силни и благородни чувства, изострени от болестта, и едно съзряване, което настъпваше при нея тревожно и неочаквано.

От две години, откакто заболя в Одеса, Жейна изпитваше неутолима жажда за щастие. Тя познаваше добре болестта си. От ден на ден чувствуваше, че губи сили, но въпреки всичко не се отчайваше. Неопределена, но силна надежда гореше в гърдите й, точно там, където болестта ден след ден я довършваше. Беше свикнала да се уединява, да мечтае и тези мимолетни часове на щастие я връщаха отново към живота.

Някъде хлопна врата. Тя се ослуша, без да отвори очи. Долу в хаета сподавено се чуваха гласове. Мисълта за госта се върна отново в съзнанието й.

Какво точно беше станало сега? Защо толкова силно и внезапно й подействува срещата с този човек? Значеше ли това нещо или беше плод на неспокойните й мисли, на самотата, в която живееше?

Жейна отвори изведнъж очи. Очите му сега я гледаха от тъмното на стаята.

„Това е треска“ — помисли си тя и прокара ръка по челото си. После се замисли отново. Беше ли виждала този човек? Беше ли го срещала някъде? Къде? В Одеса? В Цариград? Ръце като неговите тя не би забравила никога. Целият този уморен, но решителен профил би се запечатал до последната гънка в съзнанието й.

Жейна се облегна на възглавницата си. Нямаше нищо, което да си спомня. Беше срещала човека, който неусетно бе живял в мислите и вълненията й. Това беше всичко.

Тя сложи длан на очите си. Искаше да мисли за Анатолий Александрович, за Одеса, но в шепата си видя очите на другия.

По плещите й премина хлад. После усети замайваща топлина, която нахлу в нея. Сърцето й биеше възбудено. Жейна стана бързо и мина надлъж стаята. Чувствуваше, че огънят на треската се разгаря в нея, но той разпалваше и някакво друго, ново и непознато вълнение, на което не можеше да устои.

Тя дръпна муселиновата завеса на прозореца. Дъждът беше спрял. Предметите в стаята се очертаваха ясно. Отвори прозореца. Духаше свеж източен вятър. Небето се изчистваше и облаците като разперени птици прелитаха над камбанарията.

Зад къщите на Небеттепе, на мястото, където беше потънала луната, светеше тиха и чиста заря.