Петър Константинов
Синият аметист (18)

3.

Дъщерята на Аргиряди свиреше на хармониума. Момичето бе запалило свещите от двете страни на конзолката и те пръскаха приятна светлина в полумрака на стаята. София обичаше мелодичните и топли звуци на хармониума още от пансиона в Загреб и затова по-късно баща й с радост изписа от Виена този абаносов подарък. Тя свиреше, щом останеше сама или щом почувствуваше, че дълбоко в душата й се надига мъка — несподелена и тягостна.

От онзи мрачен ден, когато, мокра и задъхана, София избяга от къщата на Джумалиеви, нещо се бе променило в живота й. Спомняше си как тогава спря под широкия навес на входната врата, оправи дрехите си, косите, изтри дъждовните капки, които се стичаха по лицето й, и влезе в къщи овладяна, спокойна, променена. В себе си реши, че това ново обстоятелство приключваше всичко окончателно и безвъзвратно.

Вечерта търсеше да залъже вниманието си с четене. Ровеше се из книгите и се надяваше, че волята й ще вземе връх и тя ще остане отново господар на себе си.

Дъждът продължи да вали дни наред. Всичко наоколо бе посипано със сива, безнадеждна тъга. София търсеше повод да мисли за друго, да върне загубеното си равновесие. За стотен път се уверяваше, че това е от влажното и мрачно време, от тревогите на войната, от тежките дъждовни облаци, които висяха ниско над стрехите на къщите.

Тя искаше да бъде така.

И тази вечер, когато докосваше леко клавишите на хармониума, мислеше, че всеки ден става друга, връща се към старото чудесно настроение. Беше сигурна дори, че сега не би почувствувала никакво вълнение, ако би разговаряла с него или ако го видеше.

Някой почука на вратата. София отпусна ръцете си на клавишите и се обърна. Беше Никита.

— Господин Грозев е долу… — каза късо той.

София го погледна изненадано, сякаш гавазинът бе прочел мислите й и идваше да се шегува. Тя почака един миг. После се изправи и каза съвсем спокойно:

— Покани го в горния хает. Аз ще дойда…

Трябваха й няколко минути, за да възвърне нормалния вид на лицето си. Едва тогава влезе в хаета.

Грозев беше седнал до лампата в ъгъла на миндера и разглеждаше някаква книга. Когато София влезе, той стана.

— Вероятно търсите баща ми? — подаде му ръка тя.

— Да — отвърна младият човек, — определихме си среща тук след затваряне на чаршията, но изглежда, че се е забавил някъде.

Тя седна от другата страна на масата. Чувствуваше, че не може да се овладее напълно. Грозев я погледна от мястото си. Прибраните към тила коси придаваха особено очарование на лицето й. Той си спомни за ездата и мислите, които го занимаваха тогава, се върнаха отново в него.

— Може би ви попречих — каза Грозев и сложи томчето, което държеше на коленете си. — Чух, че свирите…

— Не… — отвърна София. — Това беше повече игра. — Чувствуваше погледа му върху себе си и поиска да го отклони. — Обичате ли музиката? — попита тя и против желанието си го погледна.

Грозев прокара ръка по книгата, която държеше.

— Обичам всичко, което облагородява човека… — отвърна той.

— А какво друго имате предвид?

Борис погледна светлия кръг около лампата. Самолюбиво и деспотично същество ли беше тя или тази гордост идваше от мъчителната самота, в която живееше?

— Много неща — каза Грозев, — които понякога трудно се постигат. Може би искреното приятелство, привързаността между хората, понякога простата саможертва на един човек за всички останали…

Само за миг София остана загледана пред себе си. После повдигна вежди.

— Интересно… — усмихна се сдържано тя. — За пръв път чувам такива мисли от устата на търговец.

— Нима вие делите хората само по тяхната професия? — погледна я Грозев.

— Разбира се, не, но съм навикнала хората от вашата професия да не говорят за нищо друго освен за пари.

— И вие сте от търговска фамилия — додаде без никакъв намек Грозев.

— Да — отвърна тя и чистото й чело пламна изведнъж, — макар че парите не са били никога единствената цел в нашето семейство, нито главна тема за разговор в дома ни…

Очите й бяха станали по-тъмни. Грозев замълча малко, после уверено каза:

— В търговския свят парите може да не са главна тема за разговор, но те са главна цел на мислене и на действие… Иначе и не може да бъде… Аз говоря обаче за друго. Понякога човек избира професията си не по собствена воля.

— Искате да кажете, че и във вашия случай е така?

— Не точно това. Но обстоятелствата карат човека да избира една или друга професия.

— Да — каза София със същия тон, — обстоятелствата карат човек да избира почти всичко на този свят или по-право да приема почти всичко…

— С изключение на едно — отвърна Грозев, като продължаваше да я гледа: сега можеше да провери реакцията й от ездата в Хюсерлий, — родината си и кръвта си…

София почувствува, че пламва отново.

— Родината е там — каза с променен глас тя, сякаш да се защити, — където са домът и близките на човека…

— Родината е в кръвта, тя е предопределение, за нея няма избор — поклати глава Грозев.

Той каза това просто, съвсем спокойно, сякаш споделяше едно убеждение. Лицето на София пламтеше. Тя вдигна бавно глава и го погледна, сякаш го питаше: „Защо ми казвате това?“

От долния хает се чу гласът на Аргиряди, който разговаряше оживено с някого и се качваше забързано по стълбата.

 

 

След като Грозев и двамата пазарджишки търговци, които Аргиряди беше довел, си отидоха, София и баща й вечеряха набързо. После, както беше обичаят му, Аргиряди се прибра в стаята си. В тия часове обичаше да сяда на канапето срещу писалището, да пуши любимия си измирски тютюн, да прехвърля през ум всичко, което бе станало през деня. На раменете си бе метнал фланеления си халат, под който се виждаше черният сукнен костюм и нагръдникът на ризата му. Аргиряди обичаше хубавото и умееше да го носи сдържано и с достойнство.

София прибираше едно по едно предметите и книжата, наредени върху писалището. Здравият усет към заобикалящия го свят беше вкоренен в Аргиряди и той му оставаше верен въпреки охолството, всред което живееше. Изискваше — и това беше закон — сутрин дъщеря му да помага в домакинството на къщата, а вечер, когато сам почива, тя да подрежда всичко в стаята му. Никой друг нямаше достъп до голямото абаносово писалище, на което работеше той. Момичето събираше книжата мълчаливо и замислено. Краят на разговора с Грозев тежеше с натрапчива сила в съзнанието й. Какво искаше да каже той с това? И какво значение имаше далечният им произход, историята на родопските дервенджии? „Родината“ — беше казал той. Коя беше нейната родина? Защо досега не си бе задавала този въпрос? Имало ли е винаги колебание в душата й или то се роди от историята с гравюрата, от тази тревожна пролет? Наистина тя не се бе чувствувала никога друга освен такава, каквато е. За разлика от много други в този град, Аргиряди не бе изменил на езика и рода си, и освен това тя не беше само от рода на Аргиряди, носеше и кръвта на майка си. София си спомни изведнъж скромната Чистякова къща в Копривщица, широките гайтанджийски дворове и почувствува, че нещо стяга като с обръч главата й. Седна уморено на стола пред писалището. Кое беше станало причина да се объркат хората? И каква беше тя всъщност — и в сърцето, и в кръвта си, и в мислите си? Не беше ли всичко игра на съдбата?

— Какво мислиш? — сепна я гласът на баща й. Тя едва сега забеляза, че държеше неподвижно бронзовата лъвска глава, под която стояха неговите книжа.

— За войната… — отвърна дъщерята първото, което й дойде на ум.

Аргиряди вдигна рамене.

— Войната… — каза със сух тон той и като извади от устата си седефеното цигаре, пусна синкаво кълбо дим. — Войната си е война… Четири века Турция е била силна, владяла е народи, богатства, земи. Сега идва залезът… — Той всмукна пак от цигарето си. После продължи: — Може би е божие предопределение. Не знам. Но мисля, че вината е в тях…

— Ти смяташ, че Турция ще загуби войната? — каза София.

Аргиряди погледна продължително дъщеря си. Сякаш искаше да се увери в отговора си.

— Да — каза бавно той, като изтърси пепелта от цигарата си. — Дали поражението ще бъде пълно, това не може да се предскаже, но войната най-вероятно ще свърши с освобождението на християнските земи на Балканите.

София долавяше, че баща й далеч не е безразличен към това. Тя го гледаше и се питаше какво би мислил той, ако беше чул Грозев. И съществуваше ли в душата му същият смут, почувствуван от нея самата.

— В такъв случай България ще бъде свободна — облегна се на писалището тя, без да сваля очи от баща си.

— След толкова кръв… — каза късо Аргиряди. — Те го заслужават.

— Защо казваш „те“? — София стана и приближи баща си. Сърцето й биеше неспокойно. — Нали си ми казвал, че сме българи и че всички наоколо са също българи…

Аргиряди погледна изненадано, бавно остави табакерата, която държеше в ръка.

— Ние сме от планините — изрече той след късо мълчание. — Оттам е коренът ни… Но откак сме се преселили тук, търговията и животът са ни свързали с елините. Това го изисква стоката, пазарът, всичко, от което зависи животът ни.

Тези думи той изговори тежко, глухо, сякаш беше необходимо усилие, за да завърши мисълта си. София го познаваше друг — решителен, силен. Тя почувствува болезнена несигурност в душата му. Въпросът, който я пареше и мъчеше, не беше само неин. Той съществуваше може би и за баща й.

— Но въпреки това — повдигна рамене момичето — ние сме българи… Аргиряди са дошли от Родопите, а Чистякоглу от Копривщица…

Аргиряди гледаше лъскавия абанос на писалището си. После баща й вдигна глава. Лицето му беше безизразно и блясъкът, който гореше преди малко в очите му, беше изгаснал.

— Ние сме търговци — каза сухо той, — а търговията не познава граници… Тя няма държава, защото служи на всички хора. Родината й е целият свят…

— Но все пак — прекъсна го дъщеря му, — ние не живеем сами, нито живеем в целия свят. Живеем тук, в този град. Родени сме всред тези хора…

Аргиряди стана тежко.

— Колкото за дълга ми към града и хората — каза бавно той и сви вежди, — никой не може да ме упрекне. Стремил съм се и ще се стремя да им помагам според силите си. Правя го преди всичко като човек…

София седна отново на канапето и облегна глава. Аргиряди кръстосваше мълчаливо стаята и стъпките му заглъхваха в дебелата плъст на килима. Нещо притискаше гърдите на момичето.

Часовникът в хаета удари десет. После всичко потъна в напрегната мъчителна тишина.

София погледна отново пред себе си. Баща й стоеше до прозореца, с гръб към нея, загледан в мрака навън.

Тя стана. Взе сребърния свещник и го запали от лампата. След това отиде до баща си, сложи ръка на рамото му и като се надигна на пръсти, целуна страната му.

— Лека нощ, татко…

Аргиряди се обърна бавно. Той се вгледа в очите на момичето, сякаш търсеше в тях подкрепа и упование.

— Лека нощ, Софи… — целуна леко косите й той.

София излезе безшумно от стаята, прекоси коридора и отвори вратата на спалнята си. Неуловимо течение разлюля пламъка на свещта и го угаси. И тогава, в непрогледната тъмнина, която я обгърна, тя почувствува, че в живота й нахлува нещо ново и непреодолимо, което съдбата й хвърляше като предизвикателство.