Петър Константинов
Синият аметист (25)

10.

Тези късни юнски дни бяха непоносимо горещи в Пловдив. След влажната и продължителна пролет лятото дойде изведнъж с цялата сила и зной на безоблачното небе.

Междувременно събитията течаха с неимоверна бързина. Амурат бей правилно бе заподозрял в прехвърлянето на реката при Галац маньовър. Основните турски сили веднага след влизането на отряда на генерал Цимерман в Добруджа се насочиха на североизток и по този начин отслабиха района по линията Плевен-Търново-Шумен.

За объркването на турците помогна и самият Дизраели. В началото на юни Англия беше залята от антируска вълна. Печатът се пълнеше със съобщения за тайни преговори между Горчаков и Виена, с нападки срещу Гладстон, с „доказателства“ за подкупи, давани от руския консул Церетелев на дописници и вестници, информирали за събитията около българските въстания. Акцията вървеше добре. Публикуваха се документи, разкрития и анкети. Дори лорд Лофтус, английски посланик в Петербург, прати шифровани депеши, че Горчаков е объркан и че една нова международна конференция по Източния въпрос е предстояща.

Всъщност именно по това време Дизраели подготвяше сключването на австро-английски пакт срещу Русия. Същия, за който с такава надежда бе говорил Стефанаки Данов. Това неочаквано затруднение укрепваше позицията на „умерените“ в Русия, водени от външния министър Горчаков, които държаха за разрешаване на българския въпрос чрез преговори и съвместни действия на великите сили. Александър II привидно се съгласи за гаранция, че при военните действия руските войски няма да преминат на юг от Стара планина. Но не позволи никакви официални постъпки и замина незабавно за Влашко и Молдава, където се съсредоточаваха полковете на руската войска.

Докато царят пътуваше на юг, Дизраели предложи във войната срещу Русия англичаните да участвуват с морски сили в Черно море, а сухопътната война да се води от австрийската армия. Виена не можеше да приеме такова предложение. Дизраели изчакваше.

При тези обстоятелства русите нанесоха изненадващ удар и форсираха Дунав при Свищов рано призори на 15 юни. Само за пет часа на брега бяха свалени около шест хиляди войника, между които и първите български опълченци.

Мълниеносната схватка постигна своето. На 15 юни дипломатите и резидентите млъкнаха в кабинетите си. Времето на войната в бели ръкавици беше свършило. От телеграфните ленти гърмяха оръдията. Рухнаха всички надежда за обрат в събитията и започна Освободителната война на България.

В ожесточени и кървави сражения още същия ден бе завзет Свищов. Оттук предният отряд, командуван от генерал Гурко и наброяващ около петнадесет хиляди души, се насочи в неспирен марш към Балкана. Няколко дни след това старата българска столица Търново посрещна освободителите си.

Опиянението от дългоочакваната свобода мина като щастлива тръпка по Северната равнина, прехвърли Балкана и се понесе с ликуваща бързина из Тракия.

В Пловдив хората научаваха всяка новина почти по същото време, когато тя се докладваше от шифрованите телеграми на мютесарифството. Един невидим телеграф, прострял мрежата си над цялата още поробена земя, разгласяше крилатите вести на хората, нашепваше ги от уста на уста, разпалваше погледите, разтуптяваше сърцата.

Бързото напредване на отряда на Гурко държеше в радостна треска оцелелите членове на революционното движение в града. Заедно с това обстоятелството, че верните и сигурни за действие хора не бяха много и че гнездата на бунта бяха сега купища пръст, ги довеждаше до отчаяние.

Пробивът на Гурковите войски към Стара планина отекваше възторжено и в душата на Грозев. Вечер той стоеше изправен до прозореца на стаята си в Джумалиевата къща, гледаше далечните очертания на Балкана и за пръв път планината му се струваше променена, по-близка и могъща, надвесена съвсем близо над Южната равнина.

От ден в ден той се убеждаваше, че бе дошло времето да се подготви удар, който да повдигне вярата в народа, да го накара да почувствува, че миналогодишният погром не е унищожил силите на освободителната борба и същевременно да разстрои духа на турците в непосредствения тил.

Тъкмо този въпрос искаше Грозев да постави днес за обсъждане и решаване от съзаклятниците.

Напоследък турците следяха все по-напрегнато и местата на събранията им се меняха непрекъснато. Днешното събрание трябваше да стане в Демиревата къща, на една от крайните улички зад чаршията.

Тук от известно време Христо Железаря бе наел стая в приземието. В мрачната изба с пръстен под и зеленясали стени се влизаше през задния двор и това улесняваше незабелязаното събиране на съзаклятниците.

Хората идваха един по един, ръкуваха се и говореха припряно, възбудено, сякаш радостното напрежение бе объркало мислите и думите им и те се надяваха повече да чуят, отколкото да кажат нещо. Последен в стаята влезе Грозев. Напоследък бе отслабнал и това подчертаваше още повече блясъка на очите му. На леко удълженото му лице белегът се открояваше по-ясно.

— Днес ще бъдем кратки — каза той, измъкна свитък листове от вътрешния си джоб и ги подаде на Калчев. После продължи: — Трябва преди всичко да решим с какво да помогнем на освободителните войски. Генерал Гурко се намира пред Хаинбоаз. Всеки ден може да прехвърли Балкана и да слезе в Тракия. Турците са изненадани и объркани, но решителни сражения тепърва предстоят. Тук, в тила, най-важното е да бъде унищожено военно имущество. Заедно с това ударът трябва да всее объркване всред турците и да окуражи всеки наш брат, който е решил да се бори и да бъде в наша помощ. С една дума — предстои ни сражение!

— Мамицата им!… — удари силно с юмрук масата пред себе си Димитър Дончев. — Най-после дойде ред и ние да удряме… Тяхната вяра…

Избата зашумя възбудено.

— Време за бавене няма, господа — повиши глас Грозев, — трябва да решим всичко сега…

Блед от вълнение, Искро Чомаков се изправи и опря ръка на рамото на Дончев.

— Братя… — започна той. Гласът му беше дрезгав и глух. — Аз подкрепям напълно Грозев. Искам само да помоля първото наше кръщение да се възложи на мен. Мъките ми из шестнайсет турски зандана ми дават, струва ми се, право за това.

Наоколо зашумяха отново. Грозев, който ги слушаше мълчаливо, каза:

— Най-напред нека разберем какво има да правим, а избирането на хора ще стане както винаги досега. Ще теглим жребие…

— Тъй и трябва — обади се Коста Калчев. Искро се опита да вземе думата.

— Остави — намеси се Христо Гетов, — тъй си е било винаги…

— И все пак — обади се Бруцев — редно е да се питат доброволци и от тях да се тегли жребие.

— Доброволци са всички, Бруцев — махна с ръка Калчев.

— Щом доброволци са всички — упорствуваше семинаристът, — нека решим кои най-добре ще свършат работата и те да теглят жребие.

— Бруцев, няма да изтеглиш ти… — засмя се Гетов зад него.

— Чакайте бе, братя… — разпери ръце Димитър Дончев, — защо спорите? Какви доброволци да теглят жребие? Става дума да се тури един вързоп взрив. Какви избрани хора трябват за това? Нали сме се избрали, щом сме дошли тук… — И той седна ядосано на мястото си.

Грозев изчака да утихнат всички.

— От сведенията, с които разполагаме — каза той, — знаете вече, че най-достъпният склад на турците в града е старият Меджидкьошк хан. Мунициите, складирани там, са предимно артилерийски и при успешно изпълнение взривът ще нанесе големи загуби. Вдигането на склада ще стане с предварително приготвен взрив, който трябва да се остави вътре в помещението и да се възпламени с капсул. Всичко ще се свърши от един човек. Ще има и трима охранители…

Грозев млъкна. Той се обърна към Дончев и взе от него няколко сгънати бели листчета.

— Тук са седем еднакви листчета — каза той. — На едно от тях има кръг. Който изтегли листчето с кръга, ще бъде изпълнителят. Охраняващите ще се определят допълнително.

Грозев пръсна листчетата по масата.

— Вземайте… — рече той.

Всеки протегна ръка. Листчетата се разбъркаха между ръцете на хората. Пред своята Грозев видя ръката на Искро — бяла и суха, и той пипнешком взе жребието си.

В избата настъпи тишина. Шумяха само листчетата.

— Аз съм, братя… — обади се плътният глас на Христо Железаря. Той бутна стола пред себе си и вдигна малкото парче хартия.

Искро доближи до него, видя листчето, после улови с две ръце голямата шепа на Железаря и я раздруса. Хората сновяха възбудено край масата, говореха и се препираха. Над всички се чуваше гласът на Дончев, който предупреждаваше да не се излиза по двама. Грозев си тръгна веднага след Калчев и скоро стаята опустя съвсем.

Последен от къщата излезе Бруцев. Сви в ъгъла на уличката и спря под сянката на една асма. Тук беше прохладно и аз тясната като тунел улица нямаше никой. Не му се прибираше в къщи. Таванът в тия часове беше по-страшен от пещ. Той седна на камъка пред старата Велеганова леярна и се облегна на кепенците. Чуваше още разговорите на хората в избата, гласа на Христо Железаря, виждаше бледото лице на Искро.

За какво великодушие говореше Невяна Наумова, когато хората се бяха вчепкали на живот и смърт? В борбата нямаше място за нищо друго.

Бруцев се загледа в пустата улица. Мисълта за учителката идваше у него ненадейно, отначало го изненадваше и смущаваше, но сега, останеше ли сам, усещаше това като далечно възпоминание за топлата нощ, за тропота на конете, за странната светлина в очите на момичето.

Винаги бе считал, че служенето на едно дело изисква суровост и мъжество, отказване от всичко останало в живота на човека. Наумова служеше на делото по-добре от мъж и говореше за поезия, и очите й се радваха и светеха. Странните съчетания у тази жена го объркваха и разколебаваха.

Той се облегна на вратата на дюкяна и вдигна очи към провисналите вейки на лозата. Тъкмо тогава отсреща, до задното стълбище на една от сградите в Тахтакале, видя набитата фигура на човек, който се оглеждаше към Демиревата къща. Нещо в тази фигура му напомняше Христакиев. Топлото вълнуващо чувство в гърдите му се стопи в миг. Мъжът остана дълго до задния изход и като се увери, че наоколо беше безлюдно, излезе на улицата.

Този човек беше наистина Христакиев. Днес следобед, прибирайки се в къщи, случайно срещна Дончев. Проследи го и видя къщата, в която влезе. После се изкачи на средното стълбище от канторите на Тахтакале и от последната площадка съзря хората в подземието. Христакиев видя всичко. Идването на всеки един, разговорите, хвърлянето на жребие. Нямаше никакво съмнение. Съзаклятието в Пловдив живееше! Но не това вълнуваше сега шпионина. В средата на тези познати му отпреди хора седеше не друг, а представителят на фирмата „Шнайдер“, на „Ориенталската режия на тютюните“, човекът, който влизаше и излизаше от мютесарифството като свой — Борис Грозев.

Христакиев ликуваше. Виждаше пред себе си лицата на турците в мютесарифството, на Айдер бег, на цялата тази пасмина, която сега пиеше кафето си спокойно на хладина. Чувствуваше се дори горд, че се реши да ги следи без оръжие. Ехидна усмивка мина по устните му. Цялото съзаклятие беше в ръцете му.

Огледа се още веднъж и тръгна по улицата.

Бруцев не сваляше очи от Христакиев. Смътни предчувствия минаха през ума му. На десет крачки от него шпионинът го забеляза и изведнъж спря. Позна го и в очите му пламнаха оная мигновена изненада и страх, които издават гузния.

Този миг беше достатъчен. Той събуди истинската природа на Бруцев, верния му нюх на гонено и измъчвано животно. Мускулите му се опънаха. Семинаристът стана бавно.

Христакиев трепна. После отстъпи назад и се прилепи до стената. Огледа мъртвата тишина, къщите, празните прозорци, пустия следобеден покой.

— Хм… — произнесе глухо той и ръката му инстинктивно се прибра към джоба. Огледа се отново. Всеки вик за помощ беше безсмислен. Единствено оставаше бягството.

Цялата плетеница от еркери, малки улички и кьошета се обърка в съзнанието му. Знаеше само, че някъде зад първия ъгъл имаше уличка, която отвеждаше направо пред Безистена. Ако успееше да се вмъкне в нея, беше спасен.

Христакиев тръгна заднишком, прилепен до стените, Бруцев излезе от сянката на лозата и мина бързо на неговата страна. В горещия безмълвен покой омразата и страхът сякаш се бяха вчепкали. Христакиев усещаше, че нещо го притиска до стената. Имаше няколко крачки до ъгъла. Той ги взе съвсем бързо заднишком и хлътна зад стената.

Тогава спря. Беше попаднал в слепия улей на някакъв ходник под старите сгради на Тахтакале. Той се озърна и отстъпи две крачки. На входа стоеше Бруцев.

Христакиев отстъпи отново крачка назад. И тогава заедно с ужаса усети до гърба си влажните камъни на една стена. Изход нямаше. Под него клокочеше водата на подземния канал. Беше задушно, тясно, вонеше на гнило, на леш.

Семинаристът се вмъкна вътре. Христакиев гледаше приближаващата сянка и искаше да извика, но усещаше гърлото си сухо и стегнато като в желязо.

За Бруцев всички очертания бяха загубили форма. Виждаше само бледото лице на жертвата си. И неудържимо като разпалването на пожар от слама в мозъка му заедно с вонята на тоя трап се надигаше неукротимата жажда за възмездие.

Ръцете му изтръпнаха. Той се приведе, хвърли се върху човека и го сграбчи за шията.

Христакиев изхърка. Опита се да го отблъсне и двамата се повалиха върху каменния под. Бруцев усети, че се намира под чупката на зида и опря гърба си в нея. През процепа на плочите над тях ивица светлина мина върху лицето на Христакиев. Бруцев го виждаше съвсем близо до своето — страшно и подпухнало. После то стана мораво. Очите се напъваха, сякаш щяха да се пръснат. Целият страх на жертвата се събираше сега в тези сиви, изпъкнали в ужас очи. Бруцев стегна с последни сили ръцете си около шията.

Болката и мъката на сърцето му, ужасите и страданията заглъхваха в умиращия стон, изпълващ подземието. И в тази безмълвна смърт потъваше всичко — Наумова, мисълта за великодушието на човека, прекрасните минути, които беше изживял. Бруцев усещаше само ръцете си, широката хрущялна твърдина, която смачкваше в тях, и нищо друго.

Тогава изведнъж едрата маса на мускулите под него някак спокойно се отпусна, лицето стана синкавобледо и очите загледаха учудено ивицата светлина над себе си.

Бруцев разтвори бавно пръстите си и главата на Христакиев се отпусна безчувствена върху лепкавата помия на пода. Косите му бяха разбъркани от борбата и лежаха на една страна. Едри капки пот покриваха челото.

Бруцев остана за малко легнал. След това събра сили и задъхан изтласка трупа под себе си до ръба на канала. После го бутна и го потопи във водата.

Течението го пое, изви го направо и бавно го скри под плочите на огромните, останали още от римляните канали на града.