Петър Константинов
Синият аметист (56)

21.

Бруцев знаеше вече всичко за затвора. Разположението на килиите, стълбищата, долните галерии. Всички затворници, осъдени или с насрочено дело, още в началото на месеца бяха изпратени в различни затвори из Анадола. Сега в Ташкапу имаше около сто и петдесет души, повече селяни, и то такива, които съвсем случайно са се намирали край мястото на някой запален военен сеновал или нападнат от чети обоз.

Къде бяха Димитър Дончев и Павел, семинаристът обаче не знаеше. Залегнал с Христо Гетов в тъмната маза на един дюкян срещу Ташкапу, той оглеждаше позеленялото от времето каменно здание — мрачно и грозно, и за стотен път търсеше разрешение на плана, който трябваше да освободи затворниците.

Нещата тоя ден се усложняваха с всеки изминат час. Призори от Царацово се беше върнал Гетов. Хората на бай Рангел Йотов още миналата нощ, възбудени от ехтежа на оръдията, бяха напуснали скривалищата си в селото, бяха се събрали на площада и под командата на брадатия си воевода бяха потънали в тъмнината нататък, където през облаците светваха от време на време пламъци на залпове.

Рабухин и Грозев бяха излезли заедно още по тъмно. След като ги чакаха дълго в таванчето на Матей Доцов, семинаристът и Гетов се промъкнаха в тази изба и останаха целия ден, залегнали до прозореца срещу Ташкапу.

Надвечер пред затвора спряха към трийсетина души башибозуци, запасани с широки пояси, със затъкнати ножове, ястъклии ятагани и пищови, мургави и страшни, каквито Бруцев помнеше от въстанието.

Тази паплач постоя малко отвън шумна и зловеща, додето главатарите й разговаряха вътре. После отвориха вратите и тя стръвно нахлу в двора на Ташкапу.

Не мина и час, вратите отново се отвориха и един офицер изведе охраната от редовни войници и заптиета. Тъмната редица зави покрай Хюнкяр хамам и се загуби надолу към моста на Марица.

Студ мина по раменете на Бруцев. Кой знаеше какво може да означава това. Умът му трескаво работеше.

— Да разберяхме само в коя килия са, дявол да го вземе — помисли Кирил гласно, гледайки малките като мазгали прозорци, наредени в две редици върху голата стена на затвора, — можем да се опитаме да ги измъкнем…

— Как може да се узнае — вдигна вежди Гетов, — освен да извикаме отвън да дадат знак. Но знаеш ли дали са във външните килии, дали изобщо не са в подземията…

— Така или иначе ще ги изведат — каза нервно Бруцев, като се облегна на влажния зид, — имаме общо трийсет и пет патрона. А за охрана няма да тръгне всичкият башибозук. Все ще остане някой в затвора… Важното е да стане бъркотия, да разпръснем охраната…

„А дали няма да ги избият в затвора?… — мислеше в себе си семинаристът. — И какво прави сега тоя башибозук вътре…“ — Влажният хлад на подземието сякаш проникваше в него и го сковаваше.

Нощта беше светла не само от снега, но и от някакво сияние, което минаваше над покривите на къщите, и затворът се виждаше съвсем ясно. Артилерийската стрелба оттатък Марица, откъм Кричимското поле, ставаше все по-ожесточена.

Към Хюнкяр хамам и чаршията не се чуваше вече движение на войска. От време на време минаваха само каруци с покъщнина, всред която, сгушени и изплашени, седяха покрити с яшмаци кадъни. Турците бягаха на юг. И може би това бяха последните, които напускаха града. Тия мълчаливи сенки във вечерния здрач подсилваха тревогата в душата на Бруцев.

Какво трябваше да направи? Да потърси отново Грозев? Дали щеше да го намери в свещоливницата? Дали нямаше да бъде късно? Ако по това време изведяха затворниците, как щеше да се справи Гетов?

Той се обърна към сарача.

— Трябва да направим нещо — каза Бруцев, — времето тече… Тоя башибозук не е за добро вътре.

— Както кажеш, даскале — отвърна Гетов и доближи семинариста, който наблюдаваше през процепа на подземието.

Сиянието зад покривите бавно угасваше. Нарядко някоя сянка притичваше през тясната уличка. Градът беше мъртъв, заслушан в тревожния тътен на нощта. От никоя казарма не удариха тъпани, никое минаре не призова правоверните за молитва.

Изведнъж в Ташкапу заудряха желязна греда.

— Ще ги извеждат — каза възбудено Бруцев, — трябва да излезем и да се скрием зад сеновала на старата казарма. Там най-добре ще преценим как да постъпим…

 

 

Павел Данов чу ударите на желязната греда от двора в момента, когато слушаше артилерийската канонада под прозореца на килията си. От няколко дни вече никой не беше се интересувал от тях. Вчера и днес не бяха давали и храна. Снощи за последен път наляха вода в желязната кофа в ъгъла на килията и после животът в Ташкапу замря.

Това, че освобождението беше близо, се чувствуваше по всичко: по неспирния тътен на близкия фронт, по глухата тревога на града, която проникваше през стените на затвора, и най-вече по враждебните и тревожни лица на заптиетата.

Отвън щракна ключалката. Отвориха вратата и на светлината на димяща факла Данов видя едно от заптиетата, които беше срещал по-рано из града. Зад гърба му надничаха непознати и грозни лица с шарени платнени гъжви и къси шаячни джубета, подплатени с кожа.

— Челеби — каза заптието, — трябва да слезеш долу. Всички ще тръгваме. Хасково ще гоним…

Той се отмести от вратата и двама от башибозуците нахълтаха в килията, уловиха ловко ръцете на Павел и като ги извиха назад, ги вързаха с въже. Павел се опита да се противи, но един от тях го удари с лакът по тила и го изпсува на турски. После мълчаливо го изтласкаха навън. От галериите башибозуци водеха тук-таме затворници по стълбите.

На двора беше накладен огън и там вече имаше затворници, наобиколени от башибозук.

Блъснаха Павел по стълбата и той заслиза, опипвайки с крака стъпалата, хлъзгави от замръзналата кал.

— Хайде, гяур — извика турчинът, който вървеше зад гърба му, — какво се влачиш…

Когато слязоха при другите, Данов потърси с очи Димитър Дончев. Едрата му фигура се открояваше в края на редицата до желязната греда. На Павел се стори, че той го гледа и иска да му каже нещо с очи, но после помисли, че това са отражения на огъня, които играеха по лицето му.

— Ибрахим Саладжа ага — извика един турчин от горния кат на галерията, — няма вече никой…

Главатарят им, за когото се отнасяха тези думи, висок турчин с бръсната глава, се обърна и огледа отворените врати на килиите. После се усмихна мрачно.

— Хубаво виж — каза той, — да не пропуснем някой, че сме тръгнали московеца да посрещаме…

И очите му, пламнали в странен блясък, минаха по редиците на хората.

Неочаквано Павел усети, че някой пипа ръцете му. Обърна се внимателно и видя един възрус мъж, не повече от трийсетгодишен, облечен в селски дрехи, но с умен, проницателен поглед. Той бавно развързваше въжето на ръцете му.

— Не се обръщай — произнесе ниско селянинът. — Като ни изведат по сокаците, ще му търсим колая…

Данов го погледна мълчаливо. Имаше нещо познато в това лице, но Павел не можеше да се сети къде точно го бе виждал.

От караулното излезе набит офицер. След него вървеше заптието с факлата. Ибрахим Саладжа ага гледаше офицера с лека, едва доловима усмивка на човек, който владее грубата сила и си знае работата.

Офицерът поговори нещо със заптието, после с Ибрахим Саладжа ага.

— Какви чужденци бе, джанъм — отвърна на висок глас и махна пренебрежително с ръка агата, — не ги ли виждаш, че всички са мръсни гяури… Чужденци…

— Ти си гледай работата — сопна се офицерът, — оня ден бяха запрели двама карагьозчии от Беч, та после мютесарифът си има цял ден разправия с консулите.

Той се обърна към широкия кръг затворници и извика силно:

— Слушай…

Дворът изведнъж онемя.

— Има ли тук — вдигна ръка офицерът — някой, който да е чужденец, или да знае някой да има между вас чужденец?…

Мрачната тишина се нарушаваше само от пукота на главните в огъня. Павел Данов бръкна машинално в джоба си и напипа твърдия пергамент, който Макгахан му беше дал при сбогуването.

Тогава изведнъж мозъкът му изтръпна. Можеше ли да се спаси? И това спасение ли щеше да бъде или бягство? А бягството не беше ли единственото спасение сега? Кое беше по-почтено — смъртта или оправданието, че иска да живее за отечеството си? Пред себе си? Пред очите на всички тук? Ръцете му тръпнеха като отсечени.

Той погледна лицата на хората край себе си, бакъренотъмни от пламъците на огъня, й бавно извади ръката си от джоба.

— Добре — каза офицерът след късо мълчание, — няма…

После се обърна към агата и продължи с по-нисък глас:

— След това няма да се връщате тук, а ще ударите направо през Хаджи Хасан махала към хасковския път. До полунощ да сте там…

„До полунощ…“ — повтори на ума си Павел и всичко му се стори невероятно като сън.

Офицерът каза още няколко думи, после се качи на коня и последван от заптието, се скри в тъмния свод на изходната врата.

Ибрахим Саладжа ага го проследи с поглед, после извика към тъмното в двора:

— Халил… Въжетата бе, топал… Къде си се дянал…

От дъното излезе нисък накуцваш турчин, който носеше два топа въжета в ръцете си.

— Тука — извика му Ибрахим Саладжа ага. След това се обърна към стоящите наоколо башибозуци. — Хайде… — махна им с ръка той.

Хората уловиха въжетата, опънаха ги с удивителна ловкост и почнаха от единия до другия край да завързват за вратовете затворниците, като на всекиго правеха клуп, както обикновено връзваха конете по коневръзите.

Някои, изглежда, се опитваха да се съпротивляват, но глухите удари, които последваха, дадоха да се разбере, че всяка съпротива е напразна.

Когато всички бяха навързани, Ибрахим Саладжа ага мина бавно покрай тях, даде знак с ръка и каза:

— Хайде, качвайте ги, че после с каруците ще вдигаме багажа на Муса Ахмед от Хаджи Хасан махала… Време няма…

Първите тръгнаха. Редицата поведоха не към мрачния свод на портата, а назад през страничната малка вратца, която извеждаше към брега на Марица.

Когато минаваше край Дончев, Павел го погледна. Лицето му беше обезобразено, но в погледа на здравото му око имаше и сега нещо хубаво и силно, което Павел винаги харесваше в този човек. Оръдията гърмяха съвсем близо и окото на Дончев блесна нататък, сякаш този миг на кураж беше необходим и за двамата.

При брега на реката чакаха шест каруци с високи ритли, които башибозуците бяха докарали отпреди. Качиха ги бързо по двайсетина души във всяка и потеглиха.

Хората стояха облегнати на ритлите, отпуснали глави, за да не дърпат въжетата, които ги задушаваха. Неколцина от башибозука ги нареждаха, блъскайки ги един до друг.

Вървяха покрай брега на реката, тук-таме покрита с лед, Ибрахим Саладжа ага извика нещо на башибозуците и те започнаха да блъскат хората към предния край на каруците.

— Още напред бе, керата — мина край Данов един брадясал турчин, блъскайки го в гърба.

Павел се препъна и очилата му паднаха между широките процепи на каруцата. Огледа се безпомощно. Не виждаше нищо. Безформена и мрачна пустота лежеше край него. Улови се за ръката на човека, който стоеше до гърба му, и запази равновесие.

Слизаха надолу към Матинчевите воденици и той изведнъж си спомни за онази нощ, когато преминаха с Жейна реката. После усети ръката й. Искаше да възстанови всичките й черти в съзнанието си, но не можеше. Искаше да види и други хора, да си спомни всичко.

За какво мисли човек, преди да умре?

Павел пое дълбоко дъх, сякаш да сложи в ред мислите си. Какво ли е станало с ръкописите му? Сигурно щяха да изчезнат завинаги заедно с него. Щяха ли хората в този град да четат някога Русо, да познаят мъдростта на Дидро, духовната възвишеност на Волтер? Щяха ли да почувствуват свободата и да бъдат граждани? Или винаги тук щеше да бъде кръстопът на случайности, на духовна нищета, на страх и колебание. Може би мис Пиърс беше права. И в такъв случай — Грозев и Калчев, и той, и всички други са смешни мечтатели.

Краката му бяха отмалели и Павел се облегна на тръскащите ритли. Как искаше да помисли за всичко спокойно — като равносметка и като изживяване. Колко ненадейно идва последният час на човека.

Колите се спуснаха по надолнище и изведнъж спряха.

— Слизай! — чу се дрезгавият глас на Ибрахим Саладжа ага.

Павел се хвана здраво за ръката, която държеше неговата, и човекът му помогна да слезе.

Реката тук бучеше по-силно. Вероятно бяха при улеите на водениците. Изглежда, съвсем близо бяха и Хаджиисмаиловите градини.

Някой извика съвсем близо до него дрезгаво и страшно. После гласът потъна в давещо хъркане. Опънаха въжето. Чуха се и други викове. Изплашени, хората се дърпаха и въжето задушаваше някои.

— Господи… Убиват… Хора…

Гласовете, които викаха, се сториха неестествени и страшни на Павел. Той се опитваше да пази равновесие, стиснал ръката на другия, дърпан от въжето, от блъскащите се на всички страни хора.

— Удряй по темето… Право, не цапай дрехите… — чу се отново грозният глас на Ибрахим Саладжа ага.

Не се даде никакъв изстрел. Значи, убиваха с чуковете и теслите, които носеха.

— Хора-а-а… — викаше прегракнало някой.

Павел стисна челюсти, разкрачен, опитващ се да запази равновесие. Поиска да види отново Жейна, но не успяваше.

Тогава тъмнината и самотата му се сториха ужасни.

— Дончев!… — извика страшно с всички сили той.

Нещо го удари по главата, пръсна се като взрив и задуши гласа в гърлото му.

 

 

Измина доста време, откак Кирил Бруцев и сарачът бяха залегнали зад сеновала на старата казарма. Вратата на Ташкапу стоеше затворена и мрачна. Нищо не се чуваше от двора.

Може би бе минал час в такова напрегнато очакване, когато от страничната врата до караулната излезе офицер на кон. Зад него яздеше заптие със запалена факла. Когато изминаха десетина крачки, офицерът каза нещо на заптието и то хвърли факлата. Двамата се понесоха в галоп към мютесарифството, сякаш бягаха от сенките си. На земята, разтапяща снега наоколо, остана да гори факлата. Пламъкът й гаснеше все повече и повече, докато потъна съвсем като червена главня в снега.

Нощта ставаше непрогледно тъмна, зловеща. Дори светлината на снега беше угаснала. Далечен тропот на копита отекваше нарядко откъм Орта Мезар и заглъхваше отново. Като зарево на пожар оттатък покрива на затвора се виждаше сияние. В двора гореше огън.

Бруцев беше неспокоен.

— Нещо има, дявол да го вземе — процеди през зъби той и без да знае защо, зареди пушката си, — не бива повече да чакаме така…

Сарачът мълчаливо и безпомощно го гледаше.

— Ти бягай до Калчевата къща — каза изведнъж семинаристът — и виж кой може да дойде на помощ… Аз ще остана тук и ще му търся колая… Повече няма какво да чакаме…

Гетов се огледа на ъгъла и пое бързешком надолу в мрака.

Бруцев почака още малко. После се измъкна от сайванта и приближи желязната врата на затвора. Ръждивият метал се издигаше пред очите му студен и непроницаем. Кирил погледна нагоре. Грубо издяланите камъни, обрасли с мъх, изпъкваха неравномерно по отвесната стена. Тук-таме се виждаха скоби на свързващи железа. Това му даде малка надежда.

„Ще се кача през покрива…“ — помисли си изведнъж той. Преметна пушката си през врата и завърза ремъка й за дрехата си.

После се залови за грапавините на зидарията и като държеше прилепнало тялото си до стената, започна да пълзи нагоре.

Колко продължи това мъчително качване по отвесната стена, Бруцев не можеше да прецени. Сякаш загуби представа за всичко. Усещаше само болката от разранените си до кръв ръце, сковани от студа, впити в острия камък. От време на време прилепваше лице до ледената стена, за да си отдъхне и да отпусне ръцете си.

Когато беше вече над прозорците на втория кат и чувствуваше, че дъхът му се губи от умора, погледна отново нагоре. Козирката на каменната стена се издигаше над главата му — висока, мрачна и недостъпна. Не искаше да мисли за нищо. Чувствуваше, че едва се крепи на краката си и че последните сили го напущат. Залепи отново за миг лицето си до стената.

„Още една крачка… Само една… само една…“ — повтаряше той в ума си, сякаш искаше с това да предотврати злокобното отмаляване, което го обземаше, отпущаше изтръпналите до болка мускули и след миг щеше да го запрати долу.

Стрехата, леко издадена, доближи главата му. Бруцев стисна челюсти. Напрегна всичко, което още усещаше в себе си, и улови камъка на стрехата.

— А-а-а… — простена той през па̀рата, която издишваше и лъхаше лицето му. После бавно пропълзя на покрива и се отпусна върху снега, долепвайки устни до вледеняващия мраз, който връщаше живота му.

Когато се съвзе, тръгна бавно по покрива. В средата на двора гореше голям огън. Край него бяха насядали башибозуци. Един между тях им раздаваше нещо от купчина дрехи.

Бруцев огледа галерията. Беше тъмна и безлюдна. Вратите на килиите зееха полуотворени. Той дойде до края на покрива и видя, че слизането на горната галерия беше много по-лесно. Улови се за желязната скоба и се спусна на първата площадка. Сега огънят на двора и мрачните хора около него му се сториха по-зловещи.

Бруцев влезе в една килия. Беше празна. Сламата от одъра беше разпиляна по пода. Мина в друга, трета, четвърта. После се спусна като сянка по стълбите в долния етаж. Вратите на килиите и тук бяха отворени. Нямаше вече съмнение. Затворниците бяха изведени.

Неочаквано в единия край на галерията видя турчин с факла, който надничаше в килиите. Сниши се до вратата и се скри в сянката. Турчинът влезе в една от средните килии. Бруцев тозчас се озова до вратата й. Турчинът беше дребен, обърнат с гръб и разбиваше с желязо един сандък.

Семинаристът се промъкна, притвори безшумно вратата и пусна резето. След това се хвърли върху жертвата си и я обърна на пода. Факлата отхвръкна встрани.

Турчинът се опита да се съпротивлява, но видя, че всичко е безнадеждно и притихна. Бруцев го държеше здраво под колената си, стиснал с две ръце шията му и приковал с лакти ръцете му към земята. На светлината на факлата лицето му изглеждаше грозно и страшно.

— Къде са затворниците? — попита Бруцев, като отпусна леко гърлото му.

Изпъкналите очи на турчина се притвориха и той изхриптя безпомощно:

— Изведоха ги, чорбаджи…

— Кога? — шепнеше до него Бруцев.

— Преди сахат…

— А къде са сега?

— Не зная, чорбаджи — премигна отново турчинът, — към старата салхана ги откараха… От задната врата излязоха…

Значи, бяха минали отдругаде. Беше ги изпуснал. Бруцев гледаше съсредоточено лицето пред себе си. Гърлото на турчина хриптеше. Лицето му бе станало моравосиньо.

— Ще ги колят, а? — процеди през зъби Бруцев.

Другият се душеше. Гледаше го със стъклен, умиращ поглед.

— Откъде си ти? — попита отново Бруцев и отпусна гърлото му.

— От Устина, чорбаджи… — промълвиха набъбналите устни. В ужаса на очите се смесваха молба и надежда.

— Ахха-а-а… — промълви бавно Бруцев.

Той усещаше безпомощните ръце под лактите си. А в главата му блъскаше кръвта, връщаше в съзнанието му лепкавата кал от подземието, в което удуши Христакиев. Тогава изведнъж отпусна едната си ръка и като държеше опъната шията на турчина, измъкна бързо камата си от пояса и го закла с неутолим и тръпнещ спазъм на пръстите си.

После стана. Факлата беше подпалила сламата и в килията бе светло като ден. Той гледа един миг черната сгъстяваща се кръв на заклания, после излезе навън с поклащаща се пушка на раменете. Още не беше я свалил от врата си.

Около огъня башибозуците продължаваха работата си, необезпокоявани от никого.

Бруцев се огледа. Всичко беше пред очите му като сън, някаква кафеникава и досадна мъгла. В коридора, затъкната в халка на стената, догаряше факла. Кирил бутна първата врата пред себе си и остана изумен. „Оръжейната! — помисли си той. — Изоставили са всичко.“ Пред него седяха сандъци с взривни бомби. По стената бяха наредени на стойки пушки.

Бруцев се наведе и взе четири бомби в ръка. Излезе в коридора. На светлината на огъня сенките на хората му се виждаха като призраци. Той остави двете бомби на пода. Вдигна другите и запали фитила им от факлата. После излезе навън и почака, докато белият пламък доближи метала. Тогава ги запрати с все сила една след друга към огъня.

Никой от турците не можа да се обърне. Взривът разтърси всичко наоколо. Сякаш цялото здание на затвора се сгромолясваше. После някой стреля един, два пъти.

Бруцев беше отново при факлата. Запали фитила на другите две бомби. Изчака пламъка и след това пак ги запрати към загасналия огън и разхвърляните безформени предмети край него. Нов взрив и ярка светлина осветиха лицето му.

След това настъпи тишина. Семинаристът се обърна, влезе отново в оръжейната, избра една пушка и я преметна през рамо. Свали своята от шията си и я хвърля на пода. Взе и две бомби.

Излезе навън и премина двора. Затворът беше мъртъв. На две места по галерията горяха факли. Огънят, загаснал от взривовете, се бе разпалил сега още по-силно. Мирис на пушек и на изгоряло лежеше навсякъде.

Бруцев стигна бавно вратата със замаяна, тежка глава. Махна желязото, отвори портата широко — и двете й крила.

Пламъците на огъня се разгаряха и правеха студените камъни на зида оранжевочервени като разжарени. Бруцев се наведе, вдигна двете бомби и се обърна. Сянката му израсна огромна и застрашителна върху срещните стени на къщите. Той не я видя. Излезе навън и потъна в непрогледната тъмнина на града.