Петър Константинов
Синият аметист (1)

Пролог

Отвъд билото на Каратепе и Мекчан минаваха тесните проходи на пътищата за Серското поле. По тях слизаха кервани от Тракия към морето. Тръгваха още след Заговезни, натоварени с жито и тъкана вълна, подмамени от цъфналия дрян и топлите ветрове, за да се върнат в равнината едва наесен, пълни с богати стоки, със суетата на големите градове и мъдростта на далечни земи.

Високо по скалите, из хребетите на Доспатските планини, бяха пръснати хижите на дервенджиите. Откак свят се помнеше, дервенджиите пазеха проходите и правата им зачитаха всички, които бяха владели тези земи. Тук се раждаха, живееха и умираха те — волни като птиците и ветровете.

А долу, в проходите, животът, скрил измамата и истината си под прашните платнища на колите, минаваше — чужд и непознат.

Не ламтяха за нищо людско хората по дервените. Гледаха облаците над Мекчан, сивите скали към Триград, усещаха каменистата пръст с босите си крака и знаеха, че човек е честен, ако вярва на другите, радостен — ако работи земята, и силен — ако може да опази сърцето си чисто и на воля. Защото истинският живот иска твърде малко от човека.

Под Каратепе, до скалите на Мугла, живееха Орманлиите. Шестима братя бяха, но от тях по тия места беше останал само най-малкият — Аргир. Другите бяха слезли на юг, към Триград.

И макар Аргир Орманлията, още съвсем млад, да слизаше като калаузин^[1] по Башдере и Пазарджик и да гледаше как животът на равнината играеше пред очите му като блясъка на жълтица, той потискаше смътна и непозната тръпка в гърдите си и бързаше да се върне горе, в дервените, където светът беше истински, верен и чист.

На осмата година от възкачването на султан Абдул Меджид пазарджишкият аянин Мехмед-бен-Али Съраладжа бей, който имаше големи земи из Серско, вдигна цялата си челяд, жените и слугите си и като натовари дълъг керван, тръгна през планината за Сер.

Беше свършила вече голямата война в Европа. Французинът, дето размири целия свят, беше предал калето си и хората като след дълга и тежка зима си отдъхваха. По пристанищата от Солун чак до Буругьол отново спираха кораби с бездънни трюмове и търсеха да купят стоките на тази благословена земя.

А Съраладжа бей знаеше силата на беломорската земя и усещаше, че идват отново добри и спорни времена. Можеше да стане тъй, че пара̀та и зърното да се теглят на една везна. Затова той не се колеба дълго. Продаде каквото имаше в Татар Пазарджик и замина към Сер по земите, които от деди владееше. Додето преминаваше планината, беят усещаше, че душата му се разтваря от близостта на тази южна земя, плодородна и злачна. Тя щеше да му донесе успокоение и богатство. А какво друго е нужно за човека на тоя свят освен покой и радост? И той се радваше на всичко, което виждаше, мислеше за справедливостта на божията благодат, за челядта, напълнила колите на кервана му, и за онази потайна сладост и красота, отредена за човека. Като изкачи планината над Мугла и спря на една поляна, беят видя на шеметна височина черен лешояд на ръба на една скала, огромен, докоснал сякаш небето. Добра мишена беше това за ръката му и той поиска пушката, която беше взел от френски търговци във Филибе. Излезе на поляната пред скалата. От тесните прозорчета на колите кадъните гледаха своя господар със святкащи тъмни очи. Съраладжа бей усещаше тия погледи с инстинкта на хубав жребец. Прицели се внимателно и гръмна. Силният удар на приклада блъсна рамото му и той погледна нагоре. Лешоядът стоеше неподвижен на скалата — грозен, страшен. Беят зареди пушката си пак и я вдигна. Нов гърмеж, но през пушека, все тъй огромна и черна, сянката на птицата се открояваше върху ръба на скалата. Притъмня пред очите на Съраладжа бей. Стреля още четири пъти и от несполуката в гърдите му се надигаше гняв. На седмия път той се цели дълго, но усети, че ръката му трепери и затова свали за малко пушката. Сеймените стояха мълчаливи и изплашени край него.

Тогава се чу гърмеж, глух като трясъка на счупен клон. Лешоядът разпери криле, опита се да се вдигне, но изведнъж се стрелна надолу като камък и падна мъртъв в канарите на дерето.

Беят се обърна бавно. Сеймените стояха зад него бледи. Никой друг не се виждаше на поляната. Тогава от дъното, всред храсталаците, се появи Аргир. Беше облечен в шаячни дрехи, с плъстена гугла на главата. Млад човек беше и очите му, тъмни и големи, гледаха спокойно бея. Под мишница носеше някакво подобие на пушка — старо, почерняло оръжие, кой знае откога.

— Вай… вай… вай… — каза бавно Съраладжа бей и сложи ръце на кръста си.

После, като помълча малко и челото му потъмня от гняв, извика грозно:

— Защо стреля по птицата бе, керета…

Очите на човека се усмихваха леко.

— Паша ефенди — рече той, — ти стреля прав и затуй не улучи. По такава птица, колкото силен и знатен да е, човек стреля на колене.

— Тъй ли… — рече с гняв беят и като замахна с пушката, удари момъка по лицето.

Аргир скочи встрани, погледна стреснат бея и после изведнъж хвана пушката му. Но отзад се спуснаха сеймените, повалиха го, вързаха го, а в това време беят го налагаше където свари с приклада на пушката си.

От гората излязоха и други дервенджии. Молеха бея да пусне Аргир. Казваха още, че берат имали за тия дервени, че правото да стрелят по всяко животно или птица из планината им е дадено още от времето на Мехмедаа Авраталгията. Че ако трябва, дори и откуп ще дадат, само да не мъчи човека.

Беят слушаше навъсен, съвсем блед.

— Берат ли?… — каза той, като размаха пушката си към тях. — Ей това е то вашият берат… — И посочи пестника си. После накара да съблекат съвсем гол Аргира, да го вържат за една тънка висока ела и да му ударят триста пръчки по голо.

Беят остана да спи на Мугла. Той се прибра навъсен и като пиеше кафето си, чуваше как свирят пръчките по голия гръб на Аргира. Дервенджията, стиснал устни, не издаде нито стон, додето удряха всичките тия триста пръчки на голо.

На сутринта турците излязоха от шатрите, но Аргир беше изчезнал. Беят се засмя:

— Отишел е да се отъркаля в ливадите. — Качи се на коня си и потегли на юг, начело на целия керван.

Мехмед-бен-Али Съраладжа бей не стигна Сер. Не стигна Сер и цялата му челяд, жените, слугите му и всичкото богатство, което носеше.

Два дни след случката при Мугла в Триградската клисура една канара се беше откъртила от скалите и помела целия керван на бея.

Серският мютесариф изпрати хора да вдигнат труповете. Докато ги прибираха, сеизите клатеха глави и проклинаха злощастната случайност. Но точно тогава на премазаните гърди на бея един от тях видя ясните следи на два куршума, които бяха пронизали сърцето му. Хората се спогледаха мълчаливо и оставиха трупа непокътнат. После препуснаха надолу към Сер.

Месеци наред сеймени обикаляха дървените хижи по Доспат и търсеха Аргира. Дервенджиите гледаха дребните сенки на сеймените, които бродеха по хребетите, и се усмихваха. За какво си губеха времето тия хора? Можеше ли някой да намери беглец в Доспатските планини?

А Аргир слезе в Тракия. Засели се в Куклен, като селянин на манастира, и започна мирно да вади хляба на челядта си. Искаше да се отдаде на земята и да остане завинаги тук, благодатния южен край на низината. В Куклен дервенджията се хареса на един от епитропите на манастира. Не мина година, започнаха да му възлагат тази или онази работа, която трябваше да свърши по-сърцат човек. Същият този епитроп още до есента го заведе при търговци от гръцката чаршия във Филибе и оттук започна новият живот на Аргира.

Нищо друго не обръща човека така, както парите. Страхът и бедата карат всекиго да се запази, да остане такъв, какъвто е бил. Пара̀та скрива човека от самия него и неусетно като игра и като сън го прави друг.

Отначало Аргир ходеше по станимашките села с колите на бегликчиите, но после се залови сам да прекупува и продава, нае маази в града, почна да дава пари под лихва и не след дълго се пресели завинаги във Филибе. В тия години той разбра цената на парите и сякаш едва сега проумя силата, която показваше беят в пестника си през оня съдбоносен ден в планината. Всичко започваше и свършваше с парите. Аргир не можеше още да отличи дали жаждата за сила беше жажда за пари или жаждата за пари — жажда за сила, но разбираше, че едното и другото значеха да бъдеш над другите, да не скланяш глава пред никого и да бъдеш господар на волята си. Чувствуваше тази жажда като стаена сила. Тя се разпалваше в него и го караше да хвърли всичко, което имаше, в играта на пари. И той печелеше все повече и повече — толкова, колкото никога в живота си не бе помислил, че може да притежава един човек.

По това време почина жена му и остави един син и три дъщери. Тогава, вече господар на няколко маази, Аргир се ожени за Хрисанта, дъщерята на Георгиади, която отгледа и децата му.

Когато Орманлията отиде за пръв път със свой керван стоки на Измирския панаир, с част от спечелените пари купи от един багдадски сараф голям син аметист.

По Анадола аметистите биваха морави или червеникави, но този беше син и голям. Имаше цвета на небето над Мугла и светлината на вировете в планината. Този камък легна в сърцето на Орманлията и той наброи за него на сарафа двайсет лири сухо злато.

Като се върна във Филибе, още вечерта на софрата пред всички Аргир извади аметиста от пазвата си и дълго гледа омагьосаната му светлина. Не омекваше лесно душата на Орманлията, но тази вечер нещо се беше променило в нея. Беше ли прозрял участта на хората, откъснали се от земята, която ги беше родила с пръстта си, усетил ли беше страшната сила на златото, бунт ли се надигаше в него, заклинание или благослов беше това — никой не разбра. Старият проговори съвсем кротко:

— Трябва да има нещо — каза той, без да сваля поглед от камъка, — което да връща понякога мисълта на човека назад… Да спомня името и душата на някогашните хора… Щото най-лошото на този свят е човек да загуби корена си… Тъй да знаете… — В думите му имаше и мъка, и болка и като ги казваше, сякаш ги откъсваше от сърцето си.

Тези думи, които се предаваха от коляно на коляно заедно с аметиста, станаха повод по-късно да се разправят много невероятни истории за родословието на Орманлиите. Но с годините всяка истина губи силата си и се покрива все повече от сивия прах на времето.

На шестдесет години Орманлията ходи на Божи гроб и стана хаджия. Там някакъв французин направил гравюра на хаджията и по тази потъмняла картина всички от рода, които се раждаха след смъртта на стария, можеха да видят как е изглеждал тоя далечен и странен човек.

Хаджи Аргир почина две години след отиването си в Ерусалим. Остави голямо богатство и име, но единственото желание, което спомена, преди да умре, беше да го погребат в Кукленския манастир, в полите на Родопите.

Неговият син Атанас, който се наричаше вече Аргиряди, беше възмогнат и голям човек. Пръв от филибийските търговци почна търговия на север, отначало в Букурещ, а после и в Одеса. Около Кримската война той имаше маази в Цариград и Одрин и беше един от тачените хора във Филибе. Но тъкмо тогава, някак много загадъчно, загина единственият му син и вече в преклонна възраст, съвсем ослепял, той предаде търговията и имота на внука си Атанас Аргиряди, когото преди това беше изпратил да изучи как търгуват хората по френските земи, в Генуа и Марсела.

След смъртта на хаджи Аргир богатството на рода нарасна много. Всеки прибавяше нещо. Купуваха нови къщи сараи, чифлици. Парите се пръснаха по четирите краища, за да се множат, защото пара̀та носи пара̀ само когато излезе от кемера на сайбията си.

От хаджи Аргир остана само името, ерусалимската гравюра, синият аметист и кръвта му, която течеше в жилите им!