Петър Константинов
Синият аметист (49)

14.

След убийството на Христакиев и взривяването на Меджидкьошк хан Бруцев изживя тревожни дни. В треската на едно възмъжаване той разбра, че мисълта живее истински само като действие. Единствено то носи облекчение в душата на човека.

Без тази проста и импулсивна решителност мисълта се изсушаваше, деформираше се от собственото си колебание, превръщаше се в бреме, което обезсилва човека, прави го втори Данов, един хаос от въпроси без отговор.

И макар да прекарваше безсънни нощи, изпълнени с кошмари и с възторг, дълбоко в душата си Бруцев чувствуваше удовлетворение — за пръв път в живота си. В тия дни на шемет той не се сети никога за Невяна Наумова.

Мисълта за нея се върна по-късно, когато опиянението стихна и той изживяваше мъчително като всички затишието от обсадата на Плевен.

През унинието на тия часове споменът за учителката идваше в съзнанието му смътен, но очакван като подкрепа и като надежда.

Понякога си мислеше, че решенията в живота идват като последствие на неочаквани и необясними вълнения. Това го плашеше, разколебаваше и той се мъчеше да намери друго, приемливо за себе си обяснение.

За това мислеше и сега на път за Карлово. Не разколебаваха ли чувствата решителността у хората, не променяха ли съдбата им? Пречка или нужда за човека бяха те? По-мъдър или по-безсмислен би бил животът без тях?

Сив, мразовит здрач покриваше полето. Беше минал отдавна Каратопрак и се спущаше по хълмовете на Сърнена гора. Дълбоко в себе си семинаристът усещаше очарованието на същия този път, на летния, изпълнен с тревога ден и топлата светлина. В очите на Невяна. Съзнанието за това възбуждаше в него странна напрегнатост. Страхът от себе си му беше непознат досега и затуй го правеше неспокоен повече от всякога.

При Стряма Бруцев забеляза, че мостът беше изгорен. Спусна се край брега и додето търсеше брод, видя далеч в полето черкезки конници. Инстинктивно се сепна и спря. И едва тогава се сети, че е облечен като турски джелепин^[1] и се усмихна. Той прекоси реката, крехкият лед по краищата хруптеше под копитата на коня.

Животното изви остро и пое в лек тръс по отсрещния бряг. Бруцев потърси с поглед между облаците петното на слънцето и разбра, че трябва да побърза. Носеше писмо от Рабухин, трябваше да го предаде на определено лице в Славовия хан и до вечерта да се върне.

Когато изкачи Димановия баир, градът се разкри изведнъж пред очите му в подножието на снежния Балкан. Той беше идвал тук и друг път зиме, но сега през черните клони на тополите всичко му изглеждаше чуждо и непознато. Необичайна тишина владееше наоколо.

Копитата на коня удряха звънко замръзналата земя. Градът беше пуст. Тук-таме по падналия през нощта тънък сняг личаха ситни плахи стъпки, но те не задминаваха повече от два съседни двора и се губеха някъде между разградените и глухи стобори.

Бруцев не мина през центъра на града. При араповския мост сви и пое напряко през уличките на долната махала към сопотския път, където беше ханът на Славови.

Сега видя опожарената част на града. Останките стърчаха мрачни на чистата белота на снега.

Към горния край на улицата срещна и първия жив човек. Беше въоръжен турчин, вероятно пазвантин от някой чифлик, който бързаше да се прибере. Той измърмори някакъв поздрав към младия джелепин и отмина надолу. Бруцев дори не отговори.

В Славовия хан го чакаха. В кръчмата седяха неколцина турски офицери, слезли от кърнарските позиции да се стоплят и да пийнат нещо. Но те не му обърнаха внимание. Пръв го забеляза старият Славов. Ханджията се упъти към него и като го доближи, най-напред с очи, а после и с паролата му даде да разбере, че го е познал.

После се качиха в една стая на горния етаж. Работата свърши бързо. Човекът, който му даде писмото за Рабухин, беше сух и рано побелял българин, говореше с доста мек акцент — вероятно бе живял дълго в Русия.

Докато чакаше Бруцев да зашие писмото в пешовете на кюрка си, той на няколко пъти повтори:

— И ако се случи нещо, да унищожиш писмото или дрехата, помни: трябват сведения за оръдията непосредствено преди доближаването на войските до Пловдив. И точна маркировка. Рабухин знае…

Бруцев кимна мълчаливо с глава, после се облече, ръкува се и излезе.

По стълбите той попита стария Славов за къщата на Наумови. Ханджията му я посочи от прозореца на еркера.

Пред хана семинаристът се качи на коня си. В мъгливата тишина на улицата той спря колебливо. Сякаш му предстоеше да вземе решение и да извърши нещо, за което не беше подготвен. После обърна изведнъж коня си и пое към горния край на пътя, където на височината за Сопот се виждаха последните къщи на града.

Слънцето беше пробило облаците. Разпръснало здрача на зимния ден, то светеше върху чистия сняг на дворовете.

„Втората открая…“ — повтори си Бруцев мислено обясненията, които тя беше дала на Калчев за къщата.

Беше ниска еднокатна постройка. Дворът стоеше пуст и по стълбата лежеше пръхкав, недокоснат сняг.

Бруцев скочи от коня и изкачи трите стъпала. Вратата беше само притворена. Той я открехна и влезе вътре. Стаите стояха празни, дъските разбити с търнокоп. Безредието на диво опустошение личеше навсякъде. Къщата беше разграбена.

Кирил излезе вън. Огледа се. Слънцето се беше скрило отново. От планината слизаше вятър — остър, мразовит. Никакъв дим или признак на живот не се виждаше по къщите.

Семинаристът мина през двора и доближи съседния стобор. Рухналият кирпич отваряше малък процеп. Той се провря през него. Дворчето беше по-тясно от това на Наумови.

Огледа се и тогава на разбития прозорец на къщата видя седнала жена — суха, черна, кокалеста. Тя гледаше пред себе си синкавите следи от стъпките си в снега и монотонно нареждаше нещо. Не плачеше, просто говореше с гърлото си дълбоко, неразбираемо.

Бруцев направи крачка. Тя го чу и се обърна. Тогава стана. Странен блясък имаше в очите й. Не страх, не и ужас. Беше грозен, мъртвешки студ. Тя се опря на стената и едва сега Бруцев видя, че е боса. Краката й бяха кални, моравосини. Вероятно се криеше някъде наоколо и от време на време идваше тук, в къщата си.

Жената се дръпна назад и блъсна с крак счупеното черчеве, сякаш да си отвори път за бягство.

Бруцев направи крачка.

— Не бой се — проговори той на български. — Не съм лош човек… Българин съм…

Безумният блясък на очите й не угасваше. Тя ги държеше като остриета срещу него.

— Не съм лош човек… — повтори Бруцев и пристъпи отново крачка.

— Махай се… — извика жената и на Бруцев се стори, че дори езикът й беше син от студ. — Махай се…

— Не викай. Не съм турчин…

— Видя те, че не си… — отвърна жената. — Махай се… Добро не носиш и ти… Махай се…

— Търся Наумови — каза твърдо той. — Знаеш ли где са?

— Никого няма тука. Не виждаш ли? — Гласът й беше дрезгав и остър и Бруцев едва сега разбра, че това беше обезумяла от ужас жена, блуждаеща като сянка из пустия град.

Той я изгледа, без да й отвърне. Качи се на коня си и пое бавно надолу.

Като черно петно жената стоеше до ъгъла на къщата. Някъде скърцаше забравена врата — грозно и страшно.

Може би не трябваше да се обажда изобщо. Не биваше да мисли за това, не трябваше да се вълнува. На този свят може само да се действува. И това е единственото спасение — вярно и сигурно.

Вятърът се усилваше и се гонеше яростен и самотен по пустите улици на града.

На здрач Бруцев прехвърли билото на Сърнена гора и видя пред себе си Тракия, цялата в сив, непрогледен студ. В дъното лежеше долината на Марица. Ниски облаци, разкъсани и мрачни, минаваха над полето. Бруцев спря коня си и огледа просторната тъмнееща равнина, в която небето и земята се събираха в едно.

После дръпна юздите. Сякаш се беше сетил за нещо далечно, което трябваше да забрави.