Петър Константинов
Синият аметист (19)

4.

На вратата се почука.

— Влез — каза сухо Амурат бей, без да вдига очи от картата.

Беше адютантът. Поздрави и му доложи:

— От гарата предадоха, че Хюсни бей и Стефанаки ефенди са пристигнали със сутрешния влак от Едрине. Ще наредите ли да изпратим файтона и три конни заптиета охрана?

— Хюсни бей… — погледна го с леко присвити очи Амурат и после каза: — Прати веднага. И нека спрат най-напред тук…

Адютантът излезе.

Амурат не се върна към работата си веднага. Хюсни бей беше близък човек на Мидхат паша. При това той единствен от хората на бившия велик везир имаше широки връзки с гарнизоните в страната. Беше способен. Амурат очакваше, че ще напредне и при новия режим, но не стана така. Изглежда беят имаше нещо друго предвид и затова стоеше настрана. Сега го използуваха само за разрешаване на някои технически въпроси в провинциите на империята. Другият, Стефанаки Данов, беше син на тукашния житар. Амурат го познаваше като чиновник в Държавния съвет. Лепливата сервилност на този човек му беше противна. Изглежда, че заради това качество Стефанаки се ползуваше с приятелството и благоволението на най-рушветчийските среди в столицата.

Амурат наведе отново глава над картата. Малката му метална линия мина бавно по тънката ивица на Дунава. Въпросът, който от дни не му даваше покой, изплува отново в съзнанието му. Къде можеха да форсират русите реката? При Видин? Там беше Осман паша и неприятелят едва ли щеше да се залови още в началото с най-костеливия орех. Още повече, че във Видин имаше и най-сигурни артилерийски подкрепления по целия бряг. Тогава Никопол. Но брегът там е стръмен. Линийката мина и край Свищов, но не спря, а продължи до Русчук. Тук видимостта на отсрещния бряг беше изключително добра и русите не можеха да съсредоточат достатъчно войски. Най-вероятно ударът щеше да бъде нанесен към Оряхово или Сомовит. Брегът там беше достъпен, а и горите по влашкия бряг бяха отлично прикритие за войските. Ръката му уморено се върна към долната част на извитата дунавска дъга и очерта няколко кръгчета около отбелязаните със звездички укрепления по брега.

Отсечено почукване на вратата накара Амурат да вдигне глава.

— Миралай Хюсни бей — доложи кратко адютантът и се отстрани от входа.

На рамката на вратата се показа тежката безформена фигура на Хюсни бей. Зад него гледаше рано затлъстялото румено лице на Стефанаки.

— Добре дошли — мина пред масата Амурат бей и подаде ръка на гостите.

Хюсни бей се ръкува флегматично, после се отпусна на широкия стол до масата и въздъхна. Стефанаки изчака да седне беят и избра стол до него.

— Каквото и да казват — избърса Хюсни бей челото си с кърпа, — пътуването с трен не е никакво облекчение. Вярно е, че с файтон от Едрине дотук щях да дойда за три дни, но друго е да си сайбия на пътя си. Прияде ти се — спреш. Хубава сянка видиш — спреш. Кайнак срещнеш по пътя — спреш. И най-вече — няма го тоя пушек и мръсотия. Сякаш в комин са те пъхнали… Но какво да правиш — тъй ще караме… Нови времена…

Хюсни бей разкопча зеленикавата яка на мундира си и като избърса още веднъж чело, хвърли поглед на разгърнатата пред Амурат бей карта.

— Е, какво става тук? — попита той и погледна изправената зад масата фигура на бея.

— Засега върви… — каза Амурат. — Изпратих доклада си по въоръжението. Ако искаш, може да го прегледаш и ти… Но тук… — Амурат сложи тежко ръката си върху картата — тук какво става… — и погледна през веждите си Хюсни бей.

— Тук — облегна се спокойно в креслото гостът — други отговарят. Нека сега го оправят. Нека Махмуд Надим паша, който си беше продал душата на онзи руски шпионин Игнатиев, да носи грижа за всичко…

— Грехът си е грях — отвърна Амурат, — сега не е до грях, а до съдбата на всички ни…

Хюсни бей искаше да каже нещо, но се сети за присъствието на Стефанаки и като въздъхна, за да намери друг отговор, каза:

— За русите не се безпокой. Не са толкова страшни, колкото искат да се покажат. Предричаха, че до лятото щели да стигнат Балкана, а то вече юни влязохме, по Дунава още не са се показали…

Амурат погледна госта си изпитателно.

— Тъй или иначе — отвърна той, — знаеш, че русите не са стояли със скръстени ръце досега.

— Каквото и да са правили, по-рано от август няма да се опитат да минат Дунава, а дотогава много неща могат да станат.

Хюсни бей помълча малко и като вдигна вежди, каза:

— Има и друго. Русите постепенно губят поддръжката вън. Тия дни прусаците дори, дето най-много подкрепяха Игнатиев за Лондонския протокол, са се съгласили с лорд Дерби, че са направили голяма грешка на конференцията. В Англия са подушили това и почват отново… — И като погледна Амурат, се обърна към Стефанаки Данов. — И Стефанаки ефенди по тия работи идва. Сър Хенри Елиот изпраща през другата седмица двама души да проверят цялата оная гюрултия, дето се дигна из вестниците миналата година по бунта. Искат доклад и тоя доклад ще изнесат в парламента.

— Сър Елиот е във Виена — погледна учудено Амурат. — Защо той да ги изпраща?

— От негово име… — кимна Хюсни бей. — Сър Хенри има зъб на всичко това и е настоял пред новия посланик Лейард за тази работа.

Амурат сви пренебрежително устни.

— Това е минало — каза той.

— Но има значение, ваше превъзходителство — намеси се Данов. — От тия неща в големите държави зависи много — движението на флотите, заемите, пък дори и войските… Общественото мнение в Англия — това е радио на три армии, ефенди.

Гласът му беше угоднически мек и това дразнеше Амурат.

— Е, добре — отвърна той, — какво ще доказвате сега?

— Всичко, което трябва — отвърна Стефанаки Данов и очите му погледнаха спокойно бея през зачервените въздебели клепачи. Амурат усети този поглед като стъкло и неприятното му чувство се усили.

— Стефанаки ефенди — намеси се Хюсни бей — трябва да се срещне още сега с Айдер бег и да се разберат за местата, дето ще минат хората на сър Хенри Елиот. — И като кимна с глава, допълни: — Тия работи трябва да се опипат както трябва…

Амурат повдигна рамене, после удари звънеца върху масата си. Влезе адютантът.

— Айдер бег долу ли е? — погледна го Амурат.

— Долу е, ваше превъзходителство.

Амурат се обърна към Стефанаки:

— Можете да отидете, ефенди.

— Благодаря — стана прав Стефанаки и като се посуети един миг, сякаш искаше да каже още нещо, се поклони на двамата и излезе пред адютанта.

— Отвратителен тип… — каза Амурат и захвърли върху масата металната линийка, която още държеше в ръка.

Хюсни бей се засмя дрезгаво.

— Важното е, че върши работа… И че знае кога трябва да влезе и кога да излезе, както и много други неща… — Усмивката застина по лицето му и се стопи. — Да… — произнесе замислено той, като разтри слепоочията си. После обърна бавно лице към Амурат. — А тебе какво те тревожат събитията? Войната е в ход, а това значи, че рано или късно Едхем паша ще си иде. Най-вероятно това ще стане с помощта на англичаните. Дизраели винаги ще предпочита Мидхат пред всеки друг. Но за това трябва да е силен в парламента…

— Лъжеш се — поклати глава Амурат. — Дизраели ще предпочита най-безличния велик везир. Англия има определени претенции към нас — източната част на Средиземно море.

Амурат отключи касата и извади топографски скици.

— Погледни — разгъна ги той пред Хюсни бей, — ето предложенията на твоя прочут английски съветник Бекер паша: отбранителната система да осигурява само Дарданелите и пътищата към Египет. Нищо друго. Какво ще стане тук в Румелия, от двете страни на Балкана — това е оставил за нашия гръб…

— Нещата няма да стигнат дотам — отвърна с апатична усмивка Хюсни бей. — След първите сражения с русите по Дунава и Едхем паша, и Савфет паша ще вдигнат ръце. Тогава съвсем естествено ще се върнем ние…

Амурат сви вежди.

— С една дума, може да сме спокойни, че русите и англичаните ще оправят положението в Истанбул. — По устните му мина горчива гримаса. Той погледна Хюсни бей вторачено, после добави: — Русите имат отсреща сто и тридесет хиляди души, бей ефенди, а ние не сме придвижили към брега дори и половината от това, което смятахме в началото. — И сякаш да потисне нещо в себе си, тръгна из стаята. После продължи: — Коя е сигурната ни надежда? Войските на Сюлейман паша. Но те са в Босна и в албанските планини, на стотици километри на запад. Тук, на централния фронт, единствената опора е Осман паша. Но Портата го държи в сянка. На останалите — Мехмед Али паша, Вейсел паша, Бекер паша — аз не разчитам… — Млъкна, спря се и тогава нещо необуздано се надигна в очите му. — Мразя ги, Хюсни бей — проговори той мрачно, — мразя ги всички тия чужденци и знам, че с тях идва нещастието ни…

Амурат тръгна отново възбудено между прозореца и бюрото си.

— Турция винаги ще живее с чужденци — каза спокойно Хюсни бей. — Важното е да търсиш по-малкото зло… Колкото за мен — той се облегна в креслото, — нямам намерение да помагам на режим, който е против убежденията ми… — И извади цигарите от джоба си.

Амурат беше до прозореца и се обърна рязко:

— Но тогава защо стоите със скръстени ръце? Защо не се обърнете към Руштю паша? Може да се образува коалиционно правителство, както беше през май миналата година… Ако то не стане, защо не прибегнете към преврат? Миналата година софтите за четири часа свалиха Абдул Азис. И това трябва да се извърши още сега, преди да имаме фронт — решително, бързо. Всяка междуособица после ще бъде престъпление.

Хюсни бей поклати безразлично глава.

— Защо да си цапаме ръцете — всмукна от цигарата си той. — Събитията ще оправят всичко. Ние не желаем коалиция. — Той помълча малко и добави: — После сега е такова време, дето не бива да си пъхаш ръцете. Всеки е захапал кокал, а още не го е опитал. Доставките, рушветите сега се въртят на тепсия…

Амурат го погледна един миг неподвижен.

— На времето пред Мидхат паша говорехте по друг начин, Хюсни бей — каза той и седна на бюрото си, сякаш считаше безсмислено да продължи разговора.

Хюсни бей сбърчи чело.

— Мидхат паша сега също говори по друг начин. Всеки си прави сметката. — После той се засмя някак неестествено и се обърна към Амурат: — Винаги съм те ценил като военен — произнесе той, — но отвориш ли си устата в политиката, миришеш на мляко.

Лицето му стана изведнъж сериозно, дори сурово.

— Човек трябва да знае едно — обърна цялото си тяло към Амурат беят, — политиката е успешна само тогава, когато е безкомпромисна и безскрупулна.

Беят поклати глава и като притвори едното си око, добави:

— И пророкът е казал кога да се вади нож, бей ефенди.

Амурат гледаше подпухналото восъчно лице на Хюсни бей, ироничната усмивка, скрита в ъглите на устните му, и в гърдите му лягаше тежко, противно чувство.

На вратата се почука. Влезе адютантът. Той доближи Амурат и му подаде разгъната военна телеграма.

— Току-що я получихме, разшифровахме я и веднага ви я нося — каза той. Гласът му сякаш се извиняваше за някакво закъснение.

Амурат прокара бърз поглед по редовете. Чертите му останаха остри и съсредоточени. Той подаде листа на Хюсни бей. Беят сложи очилата си и зачете гласно с провлачен дрезгав глас:

„Строго секретно. На 10 юни при Галац около две хиляди неприятелски войници преминаха Дунава под командуването на генерал Цимерман. Засега се водят сражения по брега на реката.

Чакайте допълнителни нареждания.

Главнокомандуващ — Мехмед Али паша.“

Адютантът безшумно излезе. Двамата се погледнаха. Пръв наруши мълчанието Хюсни бей.

— Значи, удариха ни там, дето не чакахме — каза той, като погледна картата. — Но две хиляди души още не са…

Амурат стоеше прав, облегнат на масата.

— Струва ми се — взе отново телеграмата в ръцете си той, — че това е маньовър на русите. Целта вероятно е да отвлекат основните ни сили на североизток. Личи от броя на хората, които прехвърлят, а и от командуващия войските.

Хюсни бей го гледаше, сякаш премисляше думите на Амурат, и после, като махна с ръка, стана.

— Всеки случай първият удар за Истанбул дойде — рече той, — ще последва втори, трети, додето стане време да кажем и ние думата си…

Хюсни бей приближи прозореца и погледна разсеяно навън.

— Аз ще отида да си почина — закопча мундира си той — и утре ще се обадя да се видим.

— Утре ще изляза извън града — обърна се към него Амурат, — ако желаеш, ела с мен. Ще бъдем с мютесарифа в един чифлик на брега на Марица.

— Благодаря — отвърна Хюсни бей с отегчен вид на лицето си. — Нали знаеш, че не обичам да ходя по гости.

После тръгна към вратата, но се спря и като се обърна, попита:

— Знаеш ли как вървят земите надолу към Хаджи Елес? Имам намерение да взема за чалтъци… Оризът поскъпва…

— Не зная — отвърна Амурат, — попитай Хамид паша, той е осведомен по тия въпроси.

Хюсни бей не отвърна нищо, обърна се и стъпвайки тежко с тромавия си вървеж, напусна стаята.

Амурат взе за трети път телеграмата в ръце, прочете я отново, после я остави на масата и отиде към прозореца.

Денят беше топъл, слънчев. Един от първите истински летни дни в Пловдив. По надолнището откъм Джумаята минаваха военни каруци. Върху сандъците лежаха войници, уморени от тежкия път — разпасани, брадясали, някои от тях съблечени по ризи. На крайната каруца един дребен черноок войник свиреше със зурна и острият писък на тази свирня се губеше в дрезгавото тракане на колелетата.

Откъм Имарет джамия се чуха удари на тъпан. Хората от чаршията се раздвижиха, глъчката стана по-шумна и се издигна над прашните улици. Мюсюлманите като по даден знак, блъскайки се и викайки, се отправиха към имарета^[1]. Тъпаните заудряха по-силно. Беше вторият ден на байрама.