Петър Константинов
Синият аметист (57)

22.

Нова година осъмна в Пловдив заедно с първите залпове на артилерийския двубой, който двете армии започнали отново под Пазарджик.

Градът на хълмовете беше пуст, улиците безлюдни. Големите къщи изглеждаха сега по-внушителни и мрачни, заслушани в далечния грохот, който за пръв път чуваха.

Последните дни на годината бяха най-тревожните и най-щастливите в живота на София Аргиряди.

Единственото писмо на баща и от Цариград беше заглушило сякаш тревогата в гърдите й, беше я превърнало в тъпа болка, която тя несъзнателно потискаше с мисълта за Борис.

Живяла винаги в своя мир, обвързана с условности и предразсъдъци, светът се разкриваше сега съвсем друг пред очите й. Тя цялата се прераждаше от този нов досег.

Еленѝ беше забелязала тези промени в момичето и това я тревожеше. Силният и уравновесен характер на София беше според леля й едно от най-хубавите й качества.

Вечерта срещу Васильовден двете останаха за пръв път сами на масата. Молитвата, леката миризма на тамян, захаросаното жито — всичко това не можа да възвърне усещането за миналите години в душата на София. Момичето отговаряше бързо и разсеяно на леля си. Отказа да отиде на вечерня в горната църква. Останаха при камината.

София седна на широкия венециански стол и отвори книга на коленете си. Еленѝ плетеше, седнала срещу нея. Навън не се чуваха карнавални свирки и музики. Стражът беше затворил вратите на къщите и Пловдив беше притихнал като през никоя друга година досега.

Еленѝ си спомняше миналото, веселите вечери, тържествените удари на месинговия гонг, с който Аргиряди даваше знак да внесат питата с парите. Карнавалите и пищните светлини, пламнали по улиците на тепетата. Песните и бандите на италианските музиканти, които обикаляха до разсъмване улиците. Щяха ли да се върнат отново тези времена?

София погледна косо леля си. След това плъзна поглед по страницата на книгата и го спря в пламъците пред себе си.

Идването на Борис в града, мисълта, че може да го вижда всеки ден, да говори с него, разпалваше още повече вълнението в нея.

— И все пак тука е опасно — беше й казал вечерта в свещоливницата Грозев, — ще се опитам да се обаждам у вас, когато мога.

София го бе погледнала тогава със светнали от радост очи. Не каза нищо. На другия ден тя извади от маншона си голям потъмнял ключ.

— От старата кантора на татко е — каза тя, — ще влизаш от уличката зад къщата на Диноглу. От кантората нагоре се качва стълба, която минава край моята стая. Ще чукнеш три пъти и аз ще ти отворя вратата към горния етаж. Преди това ще погледнеш прозореца ми към улицата. Ако леля Еленѝ се е прибрала в стаята си, пердето ще е дръпнато наполовина и ще има свещ на прозореца.

И тя го гледаше с пламналия си поглед на жена, обмислила и решила всичко.

Грозев използува на два пъти този ключ. Свещта на прозореца й виждаше отдалеч като бледо трептящо сияние. Качваше се тихо по стълбата от кантората, достигаше до вратата на горния етаж и почукваше отмерено три пъти на стената. После чуваше как се отваря нейната врата, лекия шум на роклята й, бързото щракане на ключа и на тъмния портал на вратата се появяваше силуетът й.

В преддверието той усещаше топлите й ръце. Устните им се сливаха в жадна целувка. И двамата стояха неподвижни, загубили дъх, осветени от бледата светлина на снежната нощ.

После влизаха в стаята й, сядаха на малката софа до камината и говореха шепнешком за всичко, което внезапно им идваше на ум, възбудени от това, че са един до друг, сами, че могат да държат ръцете си и да усещат пламъка на огъня върху лицата си.

Към полунощ Борис си отиваше безшумно. И София дълго се ослушваше в тъмния коридор, изпращайки го в мислите си по снежните безлюдни улици на града.

Нощем тя почти не спеше, не чувствуваше и нужда за сън. Беше изпаднала в трескаво, необяснимо състояние, изживяваше отново и отново всичко, което беше говорила, споделяла и мислила с него. Не знаеше колко го обича, чувствуваше само, че ако го загуби, в тоя свят всичко ще бъде безсмислено.

Еленѝ остави плетивото в скута си и погледна София. И едва сега забеляза, че очите на момичето гледаха не в отворената книга, а някъде напред, в жарта на камината. Отраженията на огъня играеха по лицето му и то като че ли се усмихваше.

— Софи… — прошепна старата жена.

София вдигна глава. Видя загрижения поглед на двете потънали в сянка очи и съсухрената фигура на Еленѝ й се стори още по-дребна и безпомощна.

Тя стана изведнъж, отиде при нея, прегърна я и я притисна до гърдите си. После целуна очите, страните, сбръчканата кожа на челото й, сякаш искаше да й се довери, да й разкрие всичко и да уталожи душата си.

 

 

На трети януари преди обед турците запалиха военните складове под новата църква.

Пушеците от пожарите се смесваха с глухото биене на някаква камбана откъм католишката конгрегация, която ту заглъхваше, ту почваше отново.

Теохарий обикаляше неспокойно къщата още от сутринта. На два пъти слиза до Тахтакале и донесе тревожната вест, че последните турски семейства напускали Пловдив. Според него страшна участ се готвеше за града. Той беше видял със собствените си очи над петдесет Крупови оръдия, разположени в дъга край пътя за гарата, готови всеки момент да изригнат огън срещу настъпващите войски на руснаците. Нямаше никакво съмнение, че градът щеше да се превърне в пепелище.

За командуващ отбраната на Пловдив беше назначен Савфет паша и боят в самия град можеше да започне още тая нощ.

Към обед нервите на Теохарий не издържаха. Той се качи горе, почука отсечено на стаята на София и влизайки, спря до вратата.

— Госпожице — каза възбудено той, — ще трябва да ви отведа заедно с всички останали от къщата в стария чифлик в Лохута. Тук е опасно и при улични боеве този квартал ще пострада най-много…

София го погледна внимателно. Предложението беше умно. Старият чифлик в Лохута представляваше скрита в овощни градини удобна къща в самите покрайнини на града.

Тя обаче нямаше да напусне къщата, преди да види Борис, а той сигурно щеше да дойде едва на смрачаване. София остана на малкото писалище, на което четеше, обърна се към секретаря и каза спокойно:

— Вземете леля ми и прислугата и ги отведете в Лохута. Аз ще остана тук до довечера.

Теохарий не мръдна.

— Госпожице — каза той, — вие трябва да дойдете също. Това е нареждане на господаря. В случай на опасност да не ви оставяме в града. Моля ви, не се бавете…

София пламна, обърна се и след това стана.

— Господаря представлявам аз, а не вие — каза късо тя, — затова ви повтарям: отведете веднага леля ми и прислугата в Лохута. Изпратете ми файтона между осем и девет довечера. Нека ме чака пред горната църква. Турците не трябва да виждат, че напущаме къщата. Ако до девет не дойда, значи, съм намерила друг превоз до чифлика или съм отишла у Немцоглу. В такъв случай файтонът да се прибере.

Всичко беше казано с изискания и сдържан тон на София, но секретарят почувствува съвсем ясно суровия и непреклонен нрав на бащата. Той вдигна рамене, искаше изглежда да каже още нещо, но се обърна и излезе.

София отиде до прозореца. Пожарите на складовете продължаваха да горят. От време на време се чуваше тропот на коне, които преминаваха в галоп някъде по долните улици, но после всичко стихваше отново. И през тази тишина продължаваше да звъни безпомощно камбаната.

Часовите пред дома на Амурат неспокойно кръстосваха двора, но оставаха на местата си. Беят не се бе виждал вече няколко дни. Вероятно беше заминал.

Когато тръгваха за Лохута, Еленѝ, плаха и нерешителна както винаги, дойде при София и я помоли да тръгне с тях.

Тя я прегърна, целуна я и й обеща, че тави вечер ще бъде при нея. След това я изпрати до изхода. Когато всички заминаха, къщата утихна.

На смрачаване тътенът на оръдията постепенно заглъхна. Пожарите още горяха. Светлината на пламъците плъзгаше по стените на къщите от тепетата и ги правеше да светят като запалени. Градът замираше в тревожна нощ.

София дръпна пердето към улицата и остави запалена свещ на масичката под прозореца. След това седна на табурето до камината, загледана в гаснещата жар на огъня.

Борис дойде, когато беше вече съвсем тъмно, запъхтян, с възбуден поглед.

— София — прегърна я той, — русите са в Каршияка. Може би още тази нощ ще минат Марица…

Вдигна я на ръце и я внесе в стаята. После я сложи на софата и коленичи до нея. Камината беше изгаснала, но в стаята беше топло. Светлините на пожарите грееха по стъклата на прозорците.

— Колко е страшно, Борис… — прошепна София и сложи доверчиво глава на ръката му. — Къде ще бъдеш тази нощ?

— Тук, наблизо… — усмихна се той.

Тя го гледаше. Ръката й мина бавно по косите му.

Грозев погледна ахатовосините й очи, още по-тъмни на светлината на свещта, и изведнъж ги почувствува като част от живота си, без които всичко наоколо — старата къща, тъмните мебели, гравюрите и портретите, би било студено и чуждо.

— София — каза той, — спомняш ли си срещата ни на хълма?

— Да, Борис… — Тя гледаше пламъка на свещта.

— И бурята?…

— И бурята…

— И това, което ми каза тогава?

Момичето вдигна бавно поглед и го спря в очите му, сякаш търсеше мисълта му.

— Какво от всичко, което ти казах тогава, искаш да ти повторя?

Той я привлече към себе си.

— Че ще скъсаш с всичко тук и ще останеш завинаги с мен…

Тя помълча, после произнесе тихо и решително като клетва:

— Да, Борис… Завинаги…

Той целуна косите й, после устните му минаха по лицето й; намериха нейните устни и изведнъж я почувствува пламнала в прегръдките си, изгаряща го с цялата си всеотдайност, с която му принадлежеше. Гърдите му усещаха ударите на сърцето й. Топла мъгла зашемети мозъка му и ръката му се плъзна по корсажа й. Пръстите му докоснаха малките седефени копчета на роклята й.

Тя усети това и го прегърна по-силно, но прошепна задъхано на ухото му:

— Не, мили… Моля те, Борис…

Това го сепна и той, като прокара със затворени очи ръка по лицето й, сложи уморено челото си на устните й. Тя обгърна главата му. После останаха дълго смълчани, замаяни от шемета, който ги бе обхванал.

Часовникът в хаета удари и Борис се ослуша.

— Осем… — каза той. После скочи.

Отиде до прозореца. Светлината на пожарите осветяваше лицето му. София го доближи и леко провря ръка под лакътя му. Борис я притисна до себе си.

— Утре… — каза той тихо. — Утре може би ще бъдем свободни.

Оттатък реката от тъмния хоризонт на запад се обадиха отново оръдията.

— Трябва да тръгвам — проговори Борис. — Закъснявам…

Обърна се и попита:

— Кои са в къщи сега?…

— Никой — отвърна София, — всички са в чифлика в Лохута. Аз чаках теб и сега сигурно ще дойдат да ме вземат… Утре, ако пердето на прозореца е дръпнато наполовина, знай, че съм отишла и те чакам там. Ела веднага, щом можеш…

После излязоха в коридора. Тя се обърна и сложи ръце на раменете му:

— И се пази, моля те…

Борис я притисна отново до гърдите си.

— Сбогом… — прошепнаха устните му.

И се спусна по стълбите.

— Чакай… — извика тихо след него тя, сякаш беше забравила нещо.

Той се спря. София слезе няколко стъпала, обхвана главата му и го целуна по челото — дълго, сякаш оставяше нещо от себе си.