К. В. Керам
Богове, гробници и учени (9) (Роман за археологията)

8.
Нишката на Ариадна

Остров Крит е разположен в най-крайната точка на планинската дъга, която минава по Гърция през Егейско море до Мала Азия.

Егейско море не разделяло народите. Това доказал още Шлиман, когато намерил в Микена и Тиринт предмети, които явно произхождали от далечни земи. Еванс пък открил на остров Крит слонова кост от Африка и статуи от Египет. Търговията и войната са двигателните сили в отношенията между народите — в малкия свят на древността тия отношения били не по-малко миролюбиви и не по-малко разбойнически, отколкото днес. Островите на Егейско море образували с двата континента-метрополии една стопанска и културна общност. С двете метрополии ли? В случая метрополия и континент не били едно и също нещо — много скоро се оказало, че истинският „център“ (в смисъл, че оттам изхождал творческият импулс) бил един от островите — Крит.

Самият Зевс според преданието бил роден тук в пещерата на Дикта от майката на земята Рея. Пчелите му носели мед, козата Амалтея го кърмела, нимфите се грижели за него. Младежите, годни да носят оръжие, се събрали да го пазят от собствения му баща Кронос, който ядял деца.

Тук според преданието царувал и легендарният цар Минос, син на Зевс, един от най-могъщите и прославени владетели на древността.

Еванс започнал да копае край Кносос. Стените лежали непосредствено под земната повърхност. Първите резултати дошли само след няколко часа работа. Няколко седмици по-късно Еванс стоял изумен пред развалините на сгради, заемащи площ от осем ара, а с течение на годините изпод земята израснали останките на дворец, разположен на два и половина хектара (вж. ил. 23, 24 и 25).

23. Изглед от северния вход на двореца в Кносос

24. Мегарон на царицата и колонна зала в Кносоския дворец

25. Тронна зала в Кносоския дворец

Планът на двореца личал ясно и показвал (въпреки големите на пръв поглед различия) сходство с дворците в Тиринт и Микена. Но колосалните му размери, които тук се съчетавали с блясък и красота, свидетелствали, че крепостите на континента били само второстепенни селища — столици на колонии, далечна провинция.

Около огромния четириъгълник на централния двор се издигали от всички страни крилата на сградата; стените били иззидани от непечени тухли, а плоските покриви се носели от колони. Но стаите, коридорите и залите на различните етажи били разположени в такъв заплетен план и предлагали на новодошлия толкова възможности да се заблуди и обърка, че думата „лабиринт“ се отронвала от устата и на най-непросветения посетител, който нямал и понятие, че според преданието именно цар Минос притежавал лабиринт, построен от Дедал — първообраз на всички лабиринти въобще.

Еванс не се поколебал да извести на света, че е намерил двореца на цар Минос, сина на самия Зевс, бащата на Ариадна и Федра, господаря на лабиринта и на страшния бик с човешка глава или човек с тяло на бик — Минотавъра.

Сега Еванс открил истински чудеса. Тук някога живеел народ, за който освен мъглявите предания не се знаело нищо (Шлиман намерил само следи от неговите колонии), народ, който живеел в богатство и наслади и вероятно на върха на своето развитие бил вече белязан от упадъка, носещ семената на гибелта, народ от изтънчени епикурейци, които и на легло от рози получавали мазоли.

Само изключителен стопански разцвет можел да бъде източник на такава декадентска култура. И тогава, както и днес, Крит бил земя на виното и зехтина. Но той бил и търговски център, а като остров — и център на морска търговия. Още първите разкопки изумили света — този най-голям дворец на гръцката древност нямал никакви укрепления, нито отбранителен вал. Но когато в двореца били открити търговски стоки, станало ясно, че тези стоки се нуждаели от по-надеждна, по-нападателна защита, отколкото можели да предложат яките крепостни стени, а именно — властващ над моретата флот.

Този дворец не се извисявал като крепост пред очите на приближаващите се моряци. Със своите бели колони и украсени с щук стени той блестял под палещото критско слънце като изплувал от морето скъпоценен камък, чиято пищна красота искряла от всичките му стени.

Еванс открил складове, а в тях делва до делва — огромни глинени съдове, някога всичките пълни със зехтин, богато украсени с орнаменти в стила на намерената по-рано керамика в Тиринт. Еванс си направил труда да пресметне вместимостта на складовете за дървено масло — получил цифрата 75 000 литра. Това били запасите само на един дворец!

Кому принадлежало това богатство?

Еванс скоро открил, че всичките му находки не датирали от една и съща епоха, че всичките стени не били еднакво стари, че керамиката, фаянсът и живописната украса не принадлежали към една и съща стилова концепция. Оглеждайки с проницателен поглед хилядолетната история на тази култура, той скоро разграничил отделните етапи в развитието и; така той различава (тази периодизация се употребява и до днес) ранноминойска епоха — от третото до второто хилядолетие пр.‍н.‍е.‍, средноминойска епоха — свършваща приблизително към 1600 г.‍ пр.‍н.‍е.‍, и късноминойска епоха — най-кратката и завършила внезапно — до към 1250 г.‍ пр.‍н.‍е.‍ Той намерил следи от човешка дейност и от още по-ранно време, от така наречената новокаменна епоха, когато човекът още не познавал желязото и приготовлявал всичките си сечива от камък. Еванс определил възрастта на някои находки на 10 000 години. Другите изследователи след него не отиват толкова далеч, но смятат, че 5000 години може да се приемат със сигурност.

Рис. 5. Реконструкция на южното стълбище на двореца в Кносос (по Т.‍ Файф)

Откъде идват тези датировки и тази периодизация?

Сред останките от всяка епоха Еванс намерил предмети от чужд произход, особено египетска керамика и грънчарски изделия от точно датирани фараонски династии. Като време на разцвет, на най-висока култура, той означил прехода от средноминойската към късноминойската епоха, т.‍е.‍ десетилетията около 1600 г.‍ пр.‍н.‍е.‍, когато вероятно живял някакъв цар Минос, господар на флота и владетел на морето. По това време всеобщото благоденствие започнало да прераства в разкош. Процъфтявал култът към красотата. Стенописите показват младежи, които бродят из ливади и берат минзухари в грациозни калихи^[1], изобразяват девойки, нагазили сред поляни, осеяни с лилии (вж. ил. 26). Културата е на път да се превърне в разточително великолепие. Живописната украса вече не се подчинява на определени формални изисквания, а прелива от багри и се опива от блясък. Жилището не е вече необходимост, а още една възможност за показ на лукс, облеклото не е само природна и битова потребност, а признак на рафиниран вкус.

26. „Царят-жрец“ или „принцът с лилиите“. Реставриран релеф от Кносоския дворец (по Еванс)

Нищо чудно, че Еванс си служел с думата „модерно“, когато говорел за своите находки. В тази сграда, не по-малка от Бъкингамския дворец, имало отводнителни канали, разкошни тоалетни помещения, отходни ями, съоръжения за проветряване, шахти за отпадъци. Ала още повече му се натрапвал паралелът със съвременността, когато наблюдавал хората, тяхното държане, техните дрехи и мода.

Още в началото на средноминойския период жените носели високи островърхи шапки и дълги пъстри дрехи, пристегнати с колани и разтворени отпред, с висока твърда яка, която разкривала гърдите.

През епохата на разцвета тази старинна носия се превърнала в рафиниран костюм. Простата дреха се променила в нещо като корсаж с ръкави, който тясно обгръщал тялото, подчертавал неговите форми и пак оставял гърдите открити, но с явно, предизвикателно кокетство. Полите, богато и пъстро украсени, падали свободно на волани до земята; на някои били изрисувани хълмове, от които израствали стилизирани лотосови цветове; върху тях била препасана пъстра престилка (вж. ил. 22). На главите си жените носели високи шапки, произлезли от предишните островърхи шапки. Искаме ли да видим в „модерната“ им външност дори нещо свръхмодерно, което граничи с гротеската? Ако е модерно жените да носят късо отрязани коси, тези жени наистина били свръхмодерни, тъй като главите им били остригани ниско като на мъжете!

22. Фигурка на богиня със змии. Фаянс. Намерена в Кносоския дворец. Около 1600 — 1580 г.‍ пр.‍н.‍е.‍

Такива ги виждаме на рисунките: те се движат с небрежна грация, изтягат се с ленива чаровност по градинските столове, играят си с ръкавица, водят разговори с парижки „шарм“ в погледа и израза — изглежда невероятно наистина, че тези дами са живели в епоха, отминала преди хиляди години.

Но за да почувствуваме колко далеч е тази епоха от нас, достатъчно е да хвърлим един поглед върху мъжете — те носели една препаска около бедрата и нищо повече.

Между всичките тия великолепни картини, които Еванс открил (тяхната „красота и очарование — пише той — почувствуваха дори нашите необразовани работници“), отново се намерило изображение, чийто сюжет вече познаваме: Танцьорът с бика.

Рис. 6. „Танцьорът с бика“. Отпечатък от гема, намерена в Крит

Танцьор? Артист? Това било мнението на Шлиман, когато той намерил същата картина в Тиринт, в тази далечна, погранична крепост, където нямало нищо, което да напомня старите легенди за жертвоприношения, бикове и димяща кръв в храмовете.

Но нима Еванс не се намирал сега в земята, над която властвал Минос, царят с Минотавъра, бикоподобното чудовище? Какво говори легендата?

Минос, царят на Кносос, Крит и всички гръцки морета, изпратил сина си Андрогей в Атина, за да вземе участие в тамошните игри. По-силен от всички гърци, Андрогей удържал пълна победа, но бил убит от завистливия владетел на Атина, Егей. Тогава разгневеният баща изпратил своя флот в Атина, нападнал града, покорил го и поискал страшно възмездие. Всеки девет години атиняни трябвало да изпращат цвета на своята младеж — седем юноши и седем девойки, — за да бъдат принасяни в жертва на чудовището на Минос. Но когато страшното жертвоприношение трябвало да бъде изпълнено за трети път, Тезей, синът на Егей, който току-що се бил завърнал от далечно, изпълнено с героични подвизи пътешествие, измолил да бъде изпратен с кораба в Крит, за да убие чудовището.

„Браздел яркосиният нос на кораба

морето критско. Тезея носел той

и седем двойки деца йонийски.“

На мачтата се издували черни платна, а бели платна Тезей искал да опъне на връщане, ако делото му се увенчаело с успех. Ариадна, дъщерята на Минос, видяла обречения на смърт Тезей и сърцето и затуптяло от любов към него. Тя му дала боен меч и кълбо конци, единия край на което искала сама да държи, докато Тезей вървял в лабиринта, за да търси звяра. След страшна борба Тезей надвил чудовището. По вълнената нишка той намерил изхода и бързо побягнал с Ариадна и своите другари към родината. Но бил така развълнуван от щастливото избавление, че забравил да смени платната, както било уговорено. И когато баща му Егей видял черните платна, помислил, че те са вест за смъртта на сина му и се хвърлил в морето.

Не давала ли тази легенда ключ за обяснението на рисунката? Две девойки и едно момче си играят с бика. Но игра ли е това? Не става ли тук дума за живот и смърт? Не изобразява ли тази рисунка жертвите на Минотавъра, име, което — може би — означава само „бик на Минос“?

Като проследявали по-нататък паралела между легендата и разкритите факти, изследователите се изправяли и пред други въпроси. Явно било, че легендата криела зърно истина — лабиринтът съществувал. Можело да се допусне, че победата на Тезей била символ на победата на завоевателите, които дошли от континента и унищожили дворците на Минос. Но било крайно невероятно, че личното отмъщение на цар Минос, големите жертви, които той поискал като изкупление за убийството на своя син, са станали причина за унищожаването на неговото царство.

Така или иначе царството било унищожено. Унищожено било из основи и тъй внезапно, че разрушителите не намерили време нито да видят, нито да чуят, нито да научат нещо. Така три хиляди години по-късно била унищожена до основи империята на Монтесума от шепа испанци и от нея останали само развалини и мъртви камъни, които не говорели вече нищо.

Откъде дошъл — къде изчезнал богатият критски народ? Произходът и гибелта му си остават и до днес загадка за всички археолози и учени, които се занимават с най-ранната история.

Според Омир на острова живеели пет различни народи. Според Херодот Минос не бил грък — Тукидид твърди обратното. Еванс, който най-обстойно от всички се е занимавал с този въпрос, смята, че обитателите на Крит са от африкано-либийски произход. Едуард Майер, един от задълбочените изследвачи на древността, отбелязва само, че по всяка вероятност те не са дошли от Мала Азия. Старият Шлиманов сътрудник Дьорпфелд хвърля на осемдесетгодишна възраст ръкавица на Еванс и пише през 1932 г.‍, че критско-микенската култура произхождала от Финикия, с други думи, че цялото това изкуство не е възникнало в Крит, както твърдял Еванс.

Къде е нишката на Ариадна, която ще ни изведе от лабиринта на тези „за“ и „против“?

Тази нишка би могла да бъде критската писменост. Та нали заради нея Еванс дошъл на времето в Крит! Още през 1894 г.‍ той описал първите знаци на критското писмо. Открил безбройни надписи, а в Кносос — над 2000 глинени плочки със знаците на някакво линеарно писмо. Но през 1935 г.‍ Ханс Йенсен прави в своя изчерпателен труд върху писмеността следната трезва констатация: „Разчитането на критската писменост е засега едва в началото си, така че не сме още наясно относно истинския и характер.“ (вж. ил. 27, 28, 29).

27. „Дискът от Фестос“. Глинена плочка с критско образно писмо от средноминойската епоха, след 1600 г.‍ пр.‍н.‍е.‍

28. Глинена плочка с критско линеарно писмо „А“ от Агия Триада, късноминойска епоха

29. Глинена плочка с критско линеарно писмо „Б“

Неясен като произхода и писмеността му е и краят на критското царство. Теории има много — една от друга по-смели. Еванс различил ясно три стадия на разрушението: на два пъти дворецът бил издиган наново. Третият път бил окончателно унищожен.

Опитаме ли се да обгърнем историята на онези времена от птичи поглед, ще видим скитащи орди, които нахлуват в Гърция, светлокожи ахейци, идващи от север, от земите край Дунав, а може би и от Южна Русия, които нападат крепостите на мургавите хора и унищожават Микена и Тиринт — ще видим нашествието на един варварски народ, който прониква навсякъде, прехвърля се през морето и унищожава Крит. Малко по-късно виждаме нови войнствени орди — дорийците, — които прогонват ахейците и донасят още по-ниска култура от тях. Ако ахейците били завоеватели, които умеели да „превземат“, завоеватели, достойни за Омировите песни, то дорийците само грабели и унищожавали. С тях обаче започва историята на една нова Гърция.

Така било — казват едните.

А какво казват другите?

* * *

Еванс открил, че унищожаването на двореца на Минос трябва да е станало със стихийността на природно бедствие. Помпей бил класическият пример за подобно явление. Тук, в дворцовите покои, Еванс се натъкнал на същите следи от внезапна смърт и унищожение, които д’Елбьоф и Венути за пръв път видели в подножието на Везувий: захвърлени сечива, недовършени изделия и художествени произведения, ненадейно прекъсната работа в домакинството.

Постепенно у Еванс се зародила една теория, която собственият му опит скоро потвърдил. На 26 юни 1926 г.‍ в 21:45 часа вечерта, когато лежал в леглото си и четял, станало силно земетресение. Креватът му се раздвижил, стените на къщата се разлюлели, предметите почнали да падат, ведрото с водата се разляло. Отначало земята стенела и пъшкала, а после се разнесъл такъв грохот, сякаш оживял самият Минотавър. Земният трус обаче не продължил дълго. Щом земята се успокоила, Еванс скочил от леглото и изтичал навън. Спуснал се към прозореца. Възстановените от него обекти били издържали. От години насам той употребявал навсякъде, където можел, стоманени греди и подпори. Но в околните села, та дори в столицата Кандия, земетресението причинило големи опустошения.

Това преживяване укрепило вярата на Еванс в правотата на неговата теория. А тази теория изхождала от обстоятелството, че Крит се намира в една от най-земетръсните области на Европа. Само стихийната сила на такова земетресение, внезапно разтърсило и разцепило земята, можела да погълне делото на толкова човешки ръце — да унищожи двореца на Минос до такава степен, че на негово място могли да бъдат построени само няколко жалки колиби.

Толкова за Еванс. Някои не споделят неговите възгледи. Бъдещето ще внесе яснота и по този въпрос. Еванс успял да затвори кръга, чиито първи наченки възторженият Шлиман забелязал под пепелта на Микена. И двамата били откриватели — сега е дошло времето на тълкувателите, които ще намерят нишката на Ариадна. Къде ли свети работната лампа на онзи учен, който ще разчете критската писменост? Лампата, чиято ярка светлина ще освети една Европа, потънала повече от три хиляди години в мрак?

С този въпрос завърших през 1949 г.‍ настоящата глава. Към средата на 1950 г.‍ дойде първият отговор. Професорът от Тюбинген Ернст Зитиг като че ли бе разрешил проблема, над който работели в продължение на четиридесет години финландският учен Зундвал, а след него немецът Босерт, италианецът Мериджи, чешкият учен Хрозни (разчел текстовете на хетското клинообразно писмо от Богазкьой), докато най-после през 1948 г.‍ Алис Кобер от Ню Йорк бе заявила с примирение: „Един неизвестен език, писан на неизвестно писмо, не може да бъде разчетен…“

Рис. 7. Образец от критско образно писмо върху глинен диск, намерен от Еванс на Крит

Изглеждаше, че е извоювана голяма победа. Зитиг беше първият учен, който последователно приложи при филологическото изследване на древните паметници роденото от две световни войни изкуство (и наука) да се дешифрират тайни военни донесения с помощта на математико-статистически методи. Той вярваше, че още при първия опит е разчел единадесет, а после дори тридесет знака от тъй нареченото „критско линеарно писмо Б“. Но към средата на 1953 г.‍ дойде друг отговор. В ръцете на младия англичанин Майкъл Вентрис попадна една глинена плочка, изкопана от Блеген в Пилос, на която личеше съчетание от знаци, неизследвани дотогава от Зитиг; тази група знаци гениалният Вентрис — по професия архитект, значи пак любител в археологията — разчете без затруднение на гръцки. Това обезцени дешифровките на Зитиг; оказа се, че от неговите тълкования са верни не тридесет, а само три. Сега обаче се разгоря една борба, която няма да свърши скоро. Класическата филология се намира непосредствено пред окончателното разрешение на своя дешифровъчен проблем: повечето критски плочи могат да се четат. Но коя е причината, че на Крит — в центъра на една самостоятелна, високоразвита култура — близо 60 години преди Омир се е пишело със собствена (т.‍е.‍ критска) писменост на езика на гърците — племе, което в никакъв случай не се намирало още на висока степен на развитие? Дали са съществували успоредно и едновременно няколко езика? Или пък част от нашата ранно-гръцка хронология е погрешна? Нима дори Омир ще се превърне отново в проблем?

В своята книга „Mycenaeans and Minoans“ („Микенци и минойци — Предистория на егейските Земи в светлината на линеарното писмо Б“) оксфордският професор Леонард Р.‍ Палмър се осмели да предложи през 1963 г.‍ нови тълкования. Но той бе така ожесточено атакуван и коригиран от специалистите, че две години по-късно се видя принуден да излезе с едно „основно преработено и разширено“ ново издание. Както и да е — изследванията през идните години ще внесат яснота и по този въпрос.

А сега нека да се обърнем към една страна, чиято писменост също е била дълго време загадка за нас (както ще видим обаче, тази загадка била разрешена по един едва ли не драматичен начин), страна, която открай време е поразявала човека с най-грандиозните паметници, които ни е оставил древният свят, земята край Нил.